Дейвид Брин
Стълба към небето (24)

Дневникът на Алвин

— Добре дошли, скъпи джиджоски приятели. Добре дошли на Многоизмерния свят.

Тези думи щяха да са подходящо място за край на тази част от дневника ми.

Моментът беше наситен със зловещ драматизъм. Усещах трагичното разочарование на екипажа на „Стрийкър“, избягал чак до адските глъбини на Джиджо и загубил много от другарите си, само за да се окаже точно на онова място, причинило им толкова страдания.

Но онова, което се случи после, засенчваше ужасното минало.

— Може да е друга с-с-структура на Крисуел — предположи Акеакемай, един от офицерите-техници на мостика. — В крайна с-с-сметка, дори с-с-само в тази галактика би трябвало да има милиони такива.

Но тази бледа надежда угасна, когато Тш'т потвърди конфигурацията на звездата.

— А и освен това каква е вероятността друг с-с-свят на Крисуел да с-с-се намира толкова близо до точка на прехвърляне? Повечето с-с-са в отдалечени кълбовидни купове. Не — продължи лейтенантът. — Нашите зангски приятели с-с-са ни довели обратно поради някаква проклета причина… дано с-с-се изпарят за това.

Ние, четирите хлапета от Ууфон, се събрахме в единия ъгъл на заседателната зала, за да сравним наблюденията си. Ур-ронн се свърза с приятелите си в машинното отделение. Урското й фъфлене още повече се засили, докато възбудено обясняваше какво е научила за бодливото кълбо.

— То е кухо, радиусът ну е три фъти фо-голян от орвитата ца Джиджо и фо средата ина червено джудже. Целият е назъвен, защото това създава наксинална фовърхностна флощ за излъчване на тофлината. Отвътре е авсолютно същото и неравната фовърхност улавя всеки лъч светлина от звездата!

— Всъщност, това може да се постигне и с обикновена сфера — с професионален глас поясни машината Ние. Появи се изображение на куха обвивка, обгърнала тъмночервена точица.

— Някои земянити отпреди контакта наистина са предсказали тези неща, наричайки ги…

— Дайсънови сфери! — извика Хък.

Всички я зяпнахме. Тя усука няколко от очните си стълбчета.

— Хайде, момчета. Използвайте прочетеното в класиката на научната фантастика.

Хууните мислят по-бавно от г'кеките, но накрая кимнах.

— Хр-рм, да. Спомням си, че съм ги срещал в романите на… хр-рм… Шоу и Алън. Но идеята ми се струваше прекалено фантастична, за да я приема на сериозно…

Замълчах. Разбира се, когато го видиш, не може да не повярваш.

— Както се готвех да обясня — малко обидено продължи Ние, — на концепцията за Дайсъновата сфера й липсва основно геометрично изискване за обвивка на звезда. Позволете ми да ви покажа.

На мястото на бодливата топка се появи гладка — като кълбо квилов корал, измъкнато с рибарска мрежа. Генерираният от компютъра образ се разтвори пред очите ни и разкри обширна вътрешна кухина, в която блестеше малката звезда. Само че сега навътре стърчаха многобройни остри израстъци, които се преплитаха като клони в тропична гора.

— Земянити от по-късно време са нарекли това „структура на Крисуел“. Бодлите му придават многоизмерна форма. Вътрешността е малко по-нагъната, с цел на слънчевата светлина да бъде изложена максимална площ, даже лъчите да падат под остър ъгъл.

— Защо? — попита Клещовръх.

— Тук главен ограничаващ фактор е енергията. Това малко слънце отделя приблизително от десет до трийсет ерга в секунда. Като улавя цялото количество и дава на местните обитатели много мегаватове енергия, това тяло може да служи на население, надхвърлящо сто хиляди милиарда разумни същества. При по-икономично разпределение може да поддържа повече от десет квадрилиона.

Всички зяпнахме. Дори Хък беше толкова зашеметена, че за пръв път загуби дар слово.

Опитах се да открия някакъв начин да накарам бедния си бавен мозък да смели тези числа.

Нека го изразим така. Ако внезапно всяка клетка от тялото на всеки гражданин на Шестте раси на Джиджо се превърнеше в самостоятелно разумно същество, общият сбор пак щеше да е по-малък от населението, за което говореше Ние. Нито една обитаема планета в Петте галактики не бе толкова многолюдна.

(Стигнах до това заключение по-късно, разбира се. В момента бях толкова смаян, че само зяпах.)

Ур-ронн първа възвърна самообладанието си.

— Като че ли е… доста претъпкано — отбеляза тя.

— Всъщност, броят на населението е ограничен от енергията и обърнатата към слънцето повърхностна площ. В сравнение, жилищното пространство не е сериозен възпиращ фактор. Жилищата биха били сравнително просторни. Всяко отделно същество би имало самостоятелно помещение, по-голямо от целия вулкан, който вие, джиджойците, наричате Маунт Гуен.

— Ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… — заекна едновременно с петте си кракоусти Клещовръх, с което обобщи и собствената ми реакция. — И х-х-хората са направили това нещо… з-з-за да живеят в него, така ли?

Холограмата на Ние се сви във въртяща се абстракция от преплетени линии, които някак си изразяваха насмешка.

— Тези обитатели навярно биха сметнали думата „хора“ за обидна, скъпи мой млади варварино. Всъщност, повечето от тях са по-висши същества от нас с теб. Многоизмерните колонии са обитавани главно от оттеглилите се. На това място — и на около милиард други подобни структури, пръснати из Петте галактики — по-старите раси живеят в относителен покой, свободни от досадния шум и междуособните спорове на по-младите кланове.

Застанал наблизо делфин презрително изсумтя, въпреки че в момента не схванах горчивата ирония в думите на Ние. Сара Куулън отново се присъедини към нашата група.

— Но от какво е изградена тази обвивка? — попита младшият мъдрец на Общностите на Джиджо. — Какъв материал би могъл да издържи нещо толкова огромно?

Изображението се уголеми и се фокусира върху малка част от ръба на разреза. От дъгата стърчаха остри израстъци и към звездата, и в обратната посока и се разклоняваха толкова сложно, че окото губеше представа за най-малките

шипове. Цялото вътрешно пространство беше пълно с многофасетни помещения.

— Вътрешната повърхност е изградена предимно от тъкан въглерод, събран от различни източници, като например самата звезда. В продължение на много милиони години водородно-хелиеви ядрени реактори са произвели още от тази материя. Въглеродът издържа на пряка слънчева светлина. Нещо повече, центробежното налягане го прави изключително здрав.

Външните части, от друга страна, са в субкеплерово динамично състояние. Тъй като са подложени на мрежово вътрешно притегляне, те трябва да издържат на натиск. Ето защо по-голямата част от гигантската, напомняща на пчелна пита структура е изградена от стабилизиран с полета метален водород, най-често срещаният в космоса елемент, смесен с керамично-въглероден кристал. Много отдавна този строителен материал бил извлечен от звездата с помощта на магнитно притегляне и намалил масата й приблизително с една десета — наред с кислород и други елементи, необходими за протоплазмения живот. Това оказало допълнителен положителен ефект, защото позволило на слънцето да гори по по-бавен и по-предсказуем начин.

Външната обвивка на структурата на Крисуел е толкова студена, че излъчва обратно топлината към космоса при температура малко над универсалния фон…

В този момент престанах да слушам дудненето на компютъра. Предполагам, Ние си е мислел, че информацията му е важна. Но дори когато по-късно заедно с приятелите ми си блъскахме главите над записа на лекцията му и се консултирахме с пишещото устройство, единствено Ур-ронн заяви, че разбира поне малка част от обясненията.

Наистина се бяхме озовали в царството на боговете.

Мислите ми се отнесоха, тъй като най-важният въпрос, който ме измъчваше, все още не бе намерил отговор. А той нямаше нищо общо с технически подробности.

Исках да зная защо!

Щом това чудовищно нещо беше построено за безброй милиони обитатели, тогава кой живееше там? Защо изобщо трябваше да се събират толкова много същества в гигантска снежна топка, обгърнала малка звезда? „Къща“, толкова мека и студена, че можех да стопя части от нея само с топлината на дъха си?

Целият този водород ме караше да се чудя дали там не живеят занги.

И най-вече — какво се беше случило, че екипажът на „Стрийкър“ толкова се страхуваше от това място?

Забелязах, че Джилиън Баскин е застанала сама пред два големи дисплея. Единият показваше Многоизмерния свят на истинска светлина — огромен диск от чернота. Зъбата паст, отхапала цели съзвездия.

Другият екран представяше същата гледка, само че на инфрачервена светлина. Структурата напомняше на бляскав средновековен жезъл, сияещ с цвета на хуунска кръв. Тя се уголемяваше и бавно се въртеше, докато „Стрийкър“ се носеше в нощта и наближаваше чудовищното нещо под тъп ъгъл. Зачудих се колко чифта очи гледат от огромните ледени прозорци и ни оценяват от перспективата на опит, датиращ от безброй еони. Такива умове биха сметнали моя вид в най-добрия случай за какавидна форма. А в най-лошия — за нищожни молци.

Нашият зангски водач започна да отделя от стените си по-малки обекти — машините за събиране на въглерод, които бе успял да спаси от хаоса край Измунути. Те взеха да описват спирали пред нас, орбитирайки по-бързо към гигантската сфера, сякаш имаха да изпълняват някаква спешна задача.

Дойде ми наум, че в този момент имам честта да видя на едно място четири от великите класове живот. Дишащите водород, машинните разуми, дишащите кислород като самия мен и расата на „оттеглилите се“ — същества от такъв мащаб, че като на шега използваха истинска звезда, вместо камина. Като джиджоски туземец, аз знаех, че моето племе е примитивно в сравнение с царствената Цивилизация на Петте галактики. Но сега си помислих, че дори Великите галактически институти може би са само мравуняци в очите на онези, които стояха още по-високо на еволюционната, пирамида.

„Предполагам, че зная къде тогава е моето място.“

Мрачният мъж застана до доктор Баскин пред двата екрана и размени с нея поглед, който трябва да означаваше повече от обикновените думи.

— И ти ли го усещаш, Емерсън? — тихо попита тя. — Нещо се е променило. Имам ужасно предчувствие.

Немият плъзна ръка по покритата си с белези глава, после внезапно се усмихна и засвири с уста приятна мелодия. Не успях да я позная. Но Джилиън се засмя.

— Да. Животът е пълен с изненади, така е. И трябва да сме оптимисти. Навярно Старите малко са помъдрели, докато ни е нямало. — Тъжната й усмивка показваше, че това не е много вероятно. — А може би нещо друго ги е разсеяло достатъчно, че съвсем да забравят за нас, нищожните.

Искаше ми се да се приближа и да я помоля да ми обясни всичко това. Но ми се стори неподходящо да се натрапвам, докато са в такова мрачно настроение. Затова просто продължих да наблюдавам машините-събирачи, които кръжаха пред нас и скоро изчезнаха зад Многоизмерния свят.

Малко по-късно по вътрешната уредба се разнесе разтревожен глас. Беше Олело, един от офицерите на мостика.

— От известно време регистрираме все по-големи количества вътрешносистемен газ — докладва делфинът. — С-с-сега забелязахме точно пред нас по-големи зърнести отражения, плюс йонни потоци, характерни за с-с-слънчев вятър.

Доктор Баскин изглеждаше озадачена.

— Отражения? Отражения на какво? На слънчева светлина ли?

Последва кратко мълчание.

— Не, госпожо. С-с-спектралните профили отговарят на пряка светлина от недалечно джудже клас М8.

Този път двамата с Емерсън Данайт разменихме смутени погледи. Не бяхме разбрали нито дума — той заради недъга си, аз заради дивашкия си произход. Но за другите човеци тази информация трябва да означаваше нещо много важно.

— Пряка… но това може да е само… — Очите й се разшириха едновременно от страх и разбиране. — О, мили…

Прекъсна я внезапен вой на аларма. Всички разговори в заседателната зала стихнаха. Изображението на главния екран се уголеми и се фокусира върху част от огромната сфера точно пред „Стрийкър“.

Хък разпери и четирите си очни стълбчета и тихо изруга:

— Ифни!

Неоделфините нервно олюляваха ходещите си устройства. Ур-ронн удряше с копита, а Клещовръх постоянно повтаряше: „Божичко-чко-чко-чко-чко!“

Аз не разбирах нищо, но инстинктивно започнах да умблирам, за да успокоя уплашените същества около мен. Както обикновено, навярно бях последният, който проумя какво е онова пред очите ми.

Вдлъбнатина, нарушаваща назъбеното очертание на сферата.

Широка ивица бледочервеникава светлина, издигаща се към звездите.

Безброй слаби проблясъци и мъждукащи точки, като въгленчета, полетели от горяща къща.

Нашият джиджоски мъдрец Сара Куулън пристъпи напред.

— Сферата… пробита е!

От мостика отново се разнесе тревожният глас на Олело:

— Тъй вярно… Това е пробив в с-с-структурата на Крисуел! С-с-става въпрос за… голяма дупка, поне един-два астрона. Все още не мога да кажа, но ми с-с-се с-с-струва…

Последва нова продължителна пауза. Никой не говореше и дори не смеехме да дишаме, докато чакахме.

— Да, точно така — продължи Олело. — В момента колапсът продължава. Каквото и да с-с-се е с-с-случило с-с-с това място… още не е с-с-свършило.