Дейвид Брин
Стълба към небето (15)

Емерсън

Нищо не бе по-естествено или познато за него, отколкото да гледа космическа карта. Все едно, че наблюдаваше собственото си лице в огледалото.

Дори по-познато, защото Емерсън беше прекарал цяла година на примитивен свят, зяпайки отражението си на грубите плочки от полиран метал и чудейки се кой е онзи, който го гледа оттам с дупка над едното ухо и замаяни очи. Дори собственото му име си оставаше загадка за него само допреди няколко седмици, когато някои парченца от мозайката най-после се бяха подредили.

… Пръснати спомени за чудесна Земя и за младост, прекарана в такъв упорит стремеж към мамещите го пет галактики, че родителите му се изпълваха с благоговение.

… Животът му като инженер, получил най-доброто образование, научен да кара космическите кораби да се плъзгат сред тайнствените гънки на пространство-времето.

… Изкусителното приключение — далечно пътуване с прочутия капитан Крейдейки, — предложение, което не би могъл да отхвърли, макар да знаеше, че ще го отведе в пастта на Хадес.

Емерсън си възвърна всички тези и още много други спомени, когато се научи да побеждава страшната болка, превърнала паметта му в затворник.

Но не успя да си възвърне най-важното. Могъщата сила на речта. Реката от думи, която смазваше колелцата на всяка сложна мисъл и носеше знания в изящни синтактични лодки. Без реч умът му представляваше пустиня, поразена от агнозия^[1], дълбока колкото ужасната рана от лявата страна на черепа му.

Сега поне разбираше, че осакатяването му е било съзнателно — нещо толкова жестоко, че не можеше да го проумее, нито да определи границите на възмездието, което щеше да сложи всичко на мястото му.

И после неочаквано отново се случи. Някаква смесица от мисъл и чувства предизвика вътрешна промяна и освободи внезапно отприщване. Изведнъж си представи всепоглъщащ въртоп от нежни звуци — вибрации, които галеха по-скоро кожата, отколкото ушите му. Ехо, което по-скоро усещаше, отколкото чуваше.

* С всяко завъртане

        * на циклоида

* в измерения

        * безчет,

* идва търкулване

        * на онези кубоиди,

* многостранни,

        * с безброй лица…

 

        * винаги несправедливи… и никога добри.

 

* Вижте ги как се въртят,

        * толкова капризни,

* бели и с точки осеяни,

        * винаги с неравномерна тежест,

* и все пак вие, безнадеждни,

        * пресягате се да играете

* и хвърляте ги,

        * за да си върнете загубеното…

* Силно ги метнете! О, зарове на Ифни… *

Докато се лееше тринарната ода, Емерсън леко се усмихваше и използваше онези вериги в опустошения си мозък, които дори злите Стари не бяха докоснали с ножовете си. Подобно на стенещата мелодия на Велик мечтател, тя Дълбоко резонираше, богата на делфийска мъдрост.

И все пак той знаеше, че съдържащото се в нея обещание е само тънка сламка. Нямаше основание за надежда. Вселената никога нямаше да му даде възможност за отмъщение! Животът рядко проявяваше такава щедрост. Особено към слабите, ограбените и преследваните.

Но Емерсън беше благодарен за тази странна поезия. Макар че не бе езикът на инженерите, тринарният отлично изразяваше иронията.

Той наблюдаваше през широкия кристален прозорец неоделфините, които с мощни удари на опашките си плуваха из пълния с вода мостик на „Стрийкър“ и оставяха следи от цвъртящи мехурчета. Други лежаха пред наклонени контролни пултове. Лъскавите им глави бяха скрити във въздушни каски и неврални кабели свързваха големите им мозъци с компютри и далечни устройства.

Кристалната плоскост вибрираше под пръстите му, предавайки сонарни прещраквания и бързи инфопотоци от отсрещната страна. Музика на умелото сътрудничество. Съзвучие на опита. Това бяха най-добрите членове на този отбран екипаж. Елитът на tursiops amicus. Гордостта на земянитския проект за ъплифтиране, събрани и обучени от покойния капитан Крейдейки, за да се превърнат в несравними пилоти.

Лейтенант Тш'т енергично взимаше рутинни решения и издаваше заповеди. До нея, покрит с кабели, лежеше главният кормчия Каа. Тясната му челюст зееше и хлътналите му очи бяха затворени. Той размахваше перки, докато управляваше космическия кораб като продължение на собственото му тяло. Помагаха му трийсет милиона години изостряне на инстинктите — интуиция, натрупвана още откакто далечните му предци бяха напуснали земята заради течно царство с три измерения.

В заседателната зала зад гърба на Емерсън кипеше също толкова оживена дейност. Тук делфините се движеха с ходещи устройства — машини, които им осигуряваха пъргавина на сух терен и в сравнение е двете двуноги същества ги караха да изглеждат още по-огромни. И все пак точно тези човеци даваха тона и насочваха цялата трескава дейност. Две жени, които бяха имали съвсем различни съдби, докато обстоятелствата не ги бяха събрали.

Двете жени, които Емерсън обичаше, макар че никога не би могъл да им го каже.

Звуците на двигателите се промениха и той усети, че пъргавият кораб с всички сили се бори с притеглянето на гигантската звезда, за да промени курса си след поредното дръзко решение на Джилиън Баскин.

Емерсън бе платил скъпо за една от предишните й идеи онова огромно място със сложна структура, наречено Многоизмерния свят — царство на ледени шушулки, чиито най-малки разклонения бяха по-големи от планета. Но никога не беше роптал срещу грешката й. Кой друг би могъл да запази свободата на „Стрийкър“ в продължение на цели три години и да избяга от армадите на десетки фанатични съюзи? Съжаляваше само, че жертвата му е била напразна.

Емерсън повече от всичко искаше да е в състояние да помогне. Да слезе долу при онези далечни тътнещи двигатели и заедно със Суеси да накара гравистаторите да развият по-високо псевдоускорение. Но недъгът му бе прекалено тежък. Наранената му мозъчна кора не можеше да разбира символите, проблясващи по дисплеите. Другарите му се отнасяха към него любезно и му намираха някаква работа, но скоро той осъзна, че е по-добре просто да не им се пречка.

Така или иначе, Сара и Джилиън очевидно замисляха нещо. Атмосферата в заседателната зала беше напрегната, докато двете жени спореха с вихрещия се призрак на компютъра Нис.

Спиралните линии плътно се увиха. Явно наближаваше драматичен момент.

Емерсън само наблюдаваше, докато холодисплеят изобразяваше маневрата на „Стрийкър“, който завиваше плътно покрай гигантската Измунути и се провираше през урагани от йонизирана топлина, напрягаща защитните му полета. Променяха курса си, за да се насочат към рояк бледи, премигващи светлинки.

Конвой от кораби… или неща, които се държаха като кораби и се носеха из космоса по волята на мислещи умове.

Той чу Сара да изрича гърлени звуци, за да образува странен термин на галшест. Дума, която рядко се произнасяше, освен с благоговейно сподавен глас. Занги.

Въпреки недъга си, Емерсън внезапно разбра какъв съвет е дала на Джилиън младата джиджоска математичка. Той потръпна. До този момент екипажът на „Стрийкър“ никога не бе рискувал така. Дори дръзкият скок в новопоявила се точка на прехвърляне не беше толкова опасен. Самата мисъл за това пораждаше отговор от някакво далечно кътче на опустошения му мозък. Скъпоценна като диамант, в ума му заблестя една-едничка дума, нажежена и безнадеждна.

Отчаяние…

Скоро тактиката на „Стрийкър“ бе забелязана.

Джофурският враг — само на двайсет пактаара от тях, — незабавно започна да завива, губейки псевдоускорение, за да пресече новия курс на земянитския кораб.

Още по-близо се намираше цяла група други.

Сини светлинки представляваха крехките машини за събиране на въглерод. Емерсън беше видял графичните им изображения и разпозна слънчевите платна. Половината от злощастните кораби вече бяха погълнати от бързо набиращите мощ бури. Останалите отчаяно събираха светлина и се мъчеха да открият убежище в по-старата точка на прехвърляне.

Сред тези бледи искрици непоклатимо обикаляха четири яркожълти петна, за да помогнат на някои от изпадналите в беда машини. Но усилията им бяха прекъснати от внезапния рязък завой на „Стрийкър“.

Две от жълтите светлини продължиха спасителните си действия, като се прехвърляха от един кораб на друг, измъкваха блестящата сърцевинна част от бушуващите пламъци и оставяха широките платна да изгорят.

Третата жълта точка се насочи към джофурския кораб.

Последната се завъртя, за да пресрещне „Стрийкър“.

Всички в заседателната зала замръзнаха на място, когато от комуникационните колони изригнаха остри, пропукващи звуци. Макар че Емерсън бе загубил функциите на нормалните си речеви центрове, слухът му беше отличен и незабавно разбра, че това не прилича на никой галактянски или вълконски език.

Звуците кънтяха войнствено, нервно и гневно.

Холограмата на Ние потръпваше с всеки следващ взрив от високи пропуквания. Делфините размахваха перки и надаваха тъжни стонове. Сара запуши ушите си с ръце и затвори очи.

Но Джилиън Баскин весело заговори и постепенно спътниците й се успокоиха. След секунди залата се изпълни с цвъртящ делфийски смях. Сара се усмихна, отпусна ръце и дори Ние изправи хаоса си от назъбени линии.

Емерсън изгаряше от желание да научи какво е казала Джилиън — с каква премерена точно навреме шега е повдигнала духа на уплашените му другари. Но думите й му бяха напълно неразбираеми, също толкова чужди, колкото и онези, произнесени от друг клас живот.

Ние също издаваше стържещи звуци. Емерсън предполагаше, че компютърът се опитва да общува с жълтото петно. Или по-точно с онова, което представляваше петното… един от онези легендарни, полутечни глобуси, играещи ролята на „кораби“ на могъщите, тайнствени създания дишащи водород. Спомняше си, че по време на обучението му постоянно го предупреждаваха да избягва какъвто и да е контакт с непредсказуемите занги. Дори тимбримите обуздаваха безразсъдната си природа, когато се сблъскваха с такива смъртоносни загадки. Ако тези занги възприемеха „Стрийкър“ като заплаха — или ако просто в момента бяха раздразнени, — нямаха никакъв шанс да оцелеят. Парченцата от земянитския кораб бързо щяха да се слеят с атомите в кипящата атмосфера на Измунути.

Скоро далекообхватните скенери разкриха лицето на неизвестността. Пречупвано от вихрещите се възли на плазмената буря, изображението затрептя под най-голямо увеличение. Появи се смътно сферичен обект със зловещо огъващи се страни. Този ефект напомняше на Емерсън не толкова за сапунен балон, колкото за гигантско петно потрепваща мазнина, заобиколено от плътна мъгла.

Пред погледа му от огромното тяло започна да израства малка издатина. Тя се отдели и като че ли за миг увисна отстрани.

Внезапно новото петно експлодира.

От огненото кълбо право към „Стрийкър“ се понесе пламтяща игла!

Едновременно на мостика и в заседателната зала завиха сирени. На космическата карта се появи права линия, представяща траекторията на жълтата стрела, която светкавично измина разстояние, по-голямо от орбитата на Земята. Емерсън никога не беше виждал такова оръжие.

Той се приготви да умре…

… само за да си поеме дъх, когато унищожителният лъч премина точно пред носа на „Стрийкър“.

Лейтенант Тш'т иронично отбеляза:

* Като предупредителен изстрел,

        * (Делата говорят по-високо от думите!)

                * това беше забележително. *

Докато Емерсън се опитваше да разбере тринарното й хайку, вратата на заседателната зала се отвори и вътре влязоха три фигури. Едната принадлежеше на рунтаво двуного, високо една делфийска дължина, с шипест гръбнак и поклащащи се, люспести гънки под брадичката. Следваха го две светли, тътрещи се същества, които се опираха на кокалчетата на ръцете си като протошимпанзета. Те имаха големи кръгли глави и хамелеонски очи, които се опитваха едновременно да гледат във всички посоки. Емерсън бе виждал хууни и глейвъри, така че не обърна голямо внимание на появата им. Всички наблюдаваха Джилиън и Сара, които шепнешком разговаряха.

Нямаше заповед за промяна на курса. Сара мрачно стисна устни и Емерсън разбра. Нямаше връщане назад. Вече не ставаше въпрос за втората точка на прехвърляне. Не можеха да стигнат до това съмнително убежище преди джофурите. Нито пък „Стрийкър“ можеше да избяга към дълбокия космос или да си опита късмета на някое от различните равнища на хиперпространството. Двигателите на крайцера — най-добрите, които можеше да си позволи богатият клан — бяха много по-мощни от тези на земянитския кораб.

Зангите не трябваше да унищожават „Стрийкър“. Просто нямаше да му обърнат внимание и щяха да оставят отвратителните дишащи кислород сами да уредят спора си.

И това навярно щеше да се случи… или пък сферичният кораб щеше да ги довърши с още един залп. Само че тогава стана нещо друго, което окончателно порази Емерсън.

Холограмата на Ние се прехвърли до високия хуун — хлапето се казваше Алвин, спомни си Емерсън — и после се спусна надолу към обърканите глейвъри. Съществата с животинско скимтене заотстъпваха от летящия хаос от спирални линии… докато Ние не започна да издава високи звуци. Същите, които преди минути се бяха разнесли от високоговорителите.

Двата глейвъра бързо запремигваха и инстинктивно взеха да се олюляват. Емерсън можеше да се закълне, че изглеждат също толкова изненадани, колкото него, и два пъти по-уплашени. И все пак явно намираха звуците за хипнотизиращи, защото скоро отвърнаха с викове — отначало приглушени и неуверени, но постепенно все по-силни.

За екипажа това беше невероятен шок. Офицерът, който отговаряше за вътрешния ред, едър делфин с петниста кожа, насочи шестокракото си ходещо устройство към животните с очевидното намерение да опразни залата. Но Джилиън не му позволи и продължи внимателно да ги наблюдава.

Сара плесна с ръце и доволно изруга, сякаш се бе надявала на нещо подобно.

Изненадата, изписана по лицето на младия хуун, се замени с разбиране. От вибриращата гръклянна торбичка на Алвин се разнесоха тихи, дълбоки звуци. Емерсън разбра само една дума — „… легендата…“, — но смисълът му убягваше. Той се съсредоточи и почти успя да схване значението й, но в този момент високоговорителите отново започнаха да вият. Нови заплахи от зангите, които възразяваха срещу бързото напредване на „Стрийкър“.

Емерсън видя на холодисплея, че огромната сфера заплашително пулсира. От нея започна да се отделя нова изпъкналост, по-голяма от първата и сияеща с огнена ярост.

Глейвърите запищяха още по-силно. Изглеждаха му различни от онези, които беше видял на Джиджо и които винаги се държаха като сумтящи животни. Сега откриваше в тях нещо ново. Светлина. Разбиране. Впечатление за отдавна отлагана задача, която най-после е изпълнена.

Стените на зангския глобус се нагънаха. Дрезгавите му заплахи се сляха с воя на глейвърите. Междувременно новият израстък напълно се отдели от него и запулсира от едва сдържан гняв.

Този път изстрелът можеше да не е предупредителен.