Дейвид Брин
Стълба към небето (10)

Дуер

— Наистина ли ги няма?

Дуер се наведе към древния изподраскан прозорец и погледна към блестящите звезди, усещайки част от студа на космоса от другата страна на стъклото.

— Не виждам нито следа от тях — извика на Рети той. — От твоята страна има ли нещо?

Спътничката му — около четиринайсетгодишно момиче с покрито с белези лице и права коса — се притисна до прозореца в отсрещния край на прашното помещение, някога контролна зала на лъскав кораб, сега превърнал се в мрачна развалина.

— Няма нищо… освен ако не броиш боклуците, дето се носят навън и постоянно се изсипват от тая ръждива стара таратайка.

Тя удари с ръка по най-близката стена и пукнатините в праисторическия метал блъвнаха струи прах.

Първите притежатели на космическия кораб явно са били със странно телосложение, тъй като илюминаторите се намираха на височина на коленете, докато ръждясалите уреди се издигаха върху високи колони, пръснати из продълговатата зала. Каквато и раса да беше пилотирала този съд, тя го бе изхвърлила преди повече от половин милион години сред огромната камара стари корпуси в бунището на океанското дъно на Джиджо.

Престоят в невероятно ледената вода определено го беше запазил. И все пак екипажът на „Стрийкър“ трябваше да извърши чудеса, за да съживи десетки от тези останки за последно пътуване. От тази гледна точка забележката на Рети не беше справедлива.

„Тук има въздух — помисли си Дуер. — И машина, изхвърляща тесто, което можем да ядем… почти. Успяхме да се спасим от смъртта. Засега.“

Не че положението им го изпълваше с възторг. Но след всички рисковани бягства през последните няколко дни Дуер просто се радваше, че все още е жив.

Разбира се, Рети гледаше на нещата по свой собствен, уникален начин. В крайна сметка тя бе водила много по-тежък живот от него.

— „аз“ подушил всяко ъгълче на тоз стар кораб — извряка тъничко гласче на англически със съскащ акцент и триумфални нотки. — няма следи от метални чудовища, никакви! ние уплашили всички им!

Собственикът на гласа препускаше из контролната зала на четири миниатюрни копита — четириного с тънки кентавровидни ръце и гъвкава змиевидна шия. Гордо вдигнал глава, мъничкият „аз“ с тропот се приближи до Рети и се пъхна в торбичката на колана й. Двамата се наричаха един друг „съпруг“ и „съпруга“, междувидов брак, който имаше известен смисъл за другите джиджойци, но би поразил който и да е гражданин на Цивилизацията на Петте галактики. Словоохотливият мъжки урс и мръсното човешко момиче представляваха странна двойка.

Дуер поклати глава.

— Онези роботи не си тръгнаха заради страшния ни вид. Ние се криехме в килера, уплашени до смърт, забрави ли? — Той сви рамене. — Обзалагам се, че не са претърсили кораба, защото са го помислили за празен.

Ханес Суеси и неговите делфини-инженери бяха съживили почти сто от изхвърлените на подводното гробище древни кораби, за да замаскират бягството на „Стрийкър“ и да дадат на земянитите някакъв шанс срещу непреодолимия джофурски крайцер. Присъствието на Дуер на борда на една от примамките беше резултат от поредица ужасни инциденти. (В момента се предполагаше, че би трябвало да се приземява с балон, пълен с горещ въздух, сред Сивите хълмове на Джиджо в изпълнение на старо задължение, а не да се носи в мрака, далеч от познатата му пустош.)

Но Рети съзнателно се бе оказала тук! Дуер разбираше, че планът да открадне космически кораб трябва да се беше мътил в главата й седмици наред.

— Соковите пръстени ни освободиха, за да могат да преследват делфините! Знаех си, че ще стане така — ликуващо каза момичето. — Сега само трябва да се насочим към Петте галактики. Да стигнем до някое място с много движение, да спрем някой търговски кораб и да сключим сделка. Този стар корпус все трябва да струва нещо. Ти само гледай, Дуер. Срещата ти с мен е най-хубавото нещо, дето ти се е случвало! Ще ми благодариш, когато станеш звезден бог и живееш триста години.

Нейният ентусиазъм го накара да се усмихне. Колко лесно забравяше непосредствените им проблеми! Като например факта, че и тримата са примитивни джиджойци. Дори за Ларк и Сара, блестящите брат и сестра на Дуер, които бяха младши мъдреци на Общностите на шестте раси, щеше да е тежка задача да се научат да пилотират космически кораб. „Но аз съм просто обикновен горянин! С какво опитът ми на ловец ще ни помогне да летим от звезда на звезда?“

Що се отнасяше до отгледаната от дивашка група преждевремски изгнаници Рети, допреди няколко месеца тя дори не умееше да чете.

— Хей, учителю! — извика момичето. — Покажи ни къде сме!

За пода бяха завинтени четири сиви кутии, свързани с кабел с древна контролна колона. Делфините бяха програмирали три от тях да насочват кораба, докато придружава „Стрийкър“. Последната представляваше преносим „съветник“ — говореща машина, дадена на Рети от екипажа на земянитския съд. Беше му я показала по-рано, преди да се появят джофурските роботи.

— Пасивните сензори функционират едва със седем процента от капацитета си — отговори устройството. — Активните сензори са неизползваеми. Поради тези причини изображението ще е извънредно неточно.

Внезапно между Рети и Дуер изскочи картина… един от онези вълшебни холоси, които се движеха и изглеждаха плътни. В единия му долен ъгъл се виждаше огнено кълбо. „Великата Измунути“, със суеверно потръпване осъзна Дуер.

Точно по средата имаше жълта точка, представляваща техния безпомощен кораб. Наблизо блестяха още няколко жълти петънца, които бавно се насочваха към горния десен ъгъл.

„Джофурите са освободили всички заловени примамки. Предполагам, това означава, че знаят къде е „Стрийкър“.“

Помисли си за Джилиън Баскин, толкова тъжна и красива, натоварена с отговорности, които той никога не би могъл да се надява да проумее. По време на краткото си пребиваване на борда на земянитския кораб Дуер имаше чувството… впечатлението, че тя не очаква още дълго да носи това бреме.

„Тогава защо е всичко това? Щом бягството е безнадеждно, защо Джилиън е превела бедния си екипаж през толкова много страдания?“

— Вижте джофурския боен кораб — каза учителят на Рети. Близо до горния десен ъгъл се появи мъгляво петно, което бързо се насочваше наляво към Измунути. — Той рязко промени курса си, като се движеше с максимална псевдоскорост на С-равнище.

— Можеш ли да видиш „Стрийкър“? — попита Дуер.

— Не. Но ако се съди по ъгъла на „Полкджхи“, земният кораб може би е скрит зад червената гигантска звезда.

Той усети, че Рети е седнала по турски на пода до него. Очите и блестяха от отразената светлина на холограмата.

— Остави земянитите — нареди момичето. — Покажи ни накъде сме се насочили!

Дисплеят се промени. Измунути и джофурският кораб изчезнаха. Откъм горния ъгъл се появи неясно, хлъзгаво наглед петно. Покрай него заблестяха редове от символи и цифри — информация, която навярно би означавала нещо за сестра му, но за Дуер просто изглеждаше страшна.

— Това е… точка на прехвърляне, нали така? — благоговейно попита Рети. — Оная дупка, дето ще ни отведе в Петте галактики?

— В известен смисъл наистина е дупка. Но тази точка на прехвърляне не може да послужи като пряк изход от Галактика четвърта — галактиката, в която се намираме, — към която и да е друга. За да постигнем това, трябва да последваме преходните нишки, водещи до други хиперпространствени възли. Много по-големи и способни на мащабни прехвърляния.

— Искаш да кажеш, че няколко пъти ще трябва да се прехвърляме от поток на поток, така ли? — попита Дуер, сравнявайки космическото пътуване с плаване с кану по планински реки.

— Метафората ти до известна степен е уместна. Според последните навигационни данни от тази галактика може да се стигне до по-гъсто населени райони чрез пет последователни прехвърляния или три прехвърляния, плюс два дълги скока през А-равнището на хиперпространството, или две трудни прехвърляния, плюс един скок през А-равнището и три преминавания през В-равнището, или…

— Това няма значение — прекъсна го Рети, като плесна с ръце, за да накара устройството да млъкне. — В момента искам да знам само дали ще успеем да стигнем до точката.

Последва кратка пауза, докато машината мислеше.

— Аз съм справочно устройство, а не навигатор на космически кораб. Мога да кажа единствено, че нашата псевдоинерция на С-равнище изглежда достатъчна, за да достигнем периферията на възела. После останалата енергия на кораба навярно ще стигне до някоя от по-простите нишки.

Рети нямаше нужда да говори. Самодоволното й изражение показваше, че всичко върви според коварния й план.

Но Дуер не можеше да се заблуди.

„Може и да е невероятно умна — помисли си той. — Но е и по-луда от мулк-паяк.“

Знаеше го още откакто двамата едва не загинаха заедно преди месеци в Ръбатата планина, когато попаднаха в капана на безумно създание, наречено Единствен по рода си. Тогава разбра, че смелостта на Рети граничи с безразсъдно вманиачаване. Дуер смяташе, че е оцеляла единствено, защото Ифни покровителства лудите.

Нямаше представа какво е „точка на прехвърляне“, но му звучеше по-опасно, отколкото да дразни руолов ленивец със смрадочервей.

„Уф, добре“, въздъхна той. В момента не можеше да направи нищо. Като следотърсач, Дуер знаеше кога просто да запази търпение и да остави природата да свърши своето.

— Както кажеш, Рети. Но хайде да изключим това проклето нещо. Можеш пак да ми покажеш машината за храна. Навярно ще успеем да я научим да ни дава нещо по-вкусно от онова мазно тесто.