Дейвид Брин
Стълба към небето (48)

Емерсън

От тайната си кристална наблюдателница той гледаше безбройните звезди… и още много други блестящи точки, които бяха огромни кораби. Всъщност, наоколо беше станало толкова оживено, че дори само с едно плъзване на невъоръжения си поглед можеше да различи стотици блестящи снежинки или балони. Многоизмерни съдове се носеха до сферични форми в постоянно сгъстяващата се навалица и обикаляха по спирала около общата си цел — нажеженият до бяло диск, заобиколен от рояци гигантски игли, които едва не се допираха до повърхността му.

Емерсън реши да не гледа натам. Дори самата мисъл за мястото, към което се приближаваха, бе също толкова мъчителна, колкото и изгарящия му лик.

Знаеше какво ще се случи преди „Стрийкър“ да пристигне и беше направил всичко възможно, за да се подготви.

Лишен от реч, Емерсън съвсем смътно схващаше защо са тук или какво означава фактът, че зангските кораби приятелски се смесват със съдове на дишащи кислород, които преди са отбягвали… или с които понякога са влизали в жестоки схватки. Докато гледаше как Джилиън и Сара разговарят, замислено смръщили чела, той се бе мъчил да открива смисъла на думите им. Но много от често повтаряните изрази — като „Прегръдката на вълните“ — не събуждаха каквато и да е реакция в наранения му мозък. Освен ако това нямаше нещо общо с постоянно усилващата се склонност на тялото му да се извива и протяга в определена посока и краката му сами да поемат към бялата звезда.

Само отделни думи сякаш събуждаха нещо в него, поне мъничко.

— Прегръдка — промълви той, като се наслаждаваше на чувственото й звучене.

Няколко часа по-рано бе седял до Сара, която спокойно беше отпуснала глава на рамото му. Той я галеше по косата — обичайният му начин дай помага да се освободи от напрежението на ежедневните й усилия да изтръгне истина от вселената с помощта на любимата си математика. Неговото задължение бе приятно. С радост би й дал всичко, от което се нуждаеше.

Разбира се, освен онова, което искаше този път. С нежни загатвания Сара свенливо му беше дала да разбере, че би желала да станат още по-близки… но той трябваше дай откаже. Емерсън се отскубна от топлата й прегръдка и видя въпросите в очите й. Страх, че може би не я намира за привлекателна. Страх, че раните са го лишили от мъжки желания. Страх, че навярно на двама им остава съвсем малко време да станат едно.

Как можеше дай обясни? Бяха нужни думи, изречения, цели томове, за да оправдае отхвърлянето на такова естествено желание. Ядосан, той потърси в оцелялата си памет песен, която да изразява всичко, но не успя да открие. Преди да избяга в покритото си от звезди убежище, можеше само да я докосне по бузата и да остави очите си да й предадат дълбочината на любовта му.

Всъщност сексуалните му функции не бяха нарушени. Той копнееше да й го докаже. Но не сега. Предстоеше му сблъсък и се нуждаеше от всичките си сили. Силните животински желания можеха да му помогнат в настъпващата развръзка и да му напомнят за онези важни неща, за които бяха забравили по-съвършените умове.

Планът му неизбежно беше груб, тъй като трябваше да мисли без думи. Представяйки си определени действия, движения, чувства и образи, Емерсън бе получил обща представа какво да очаква и как да реагира, когато настъпи моментът.

Трябваше да е скоро. Все още можеше да разбира пространствените диаграми и докато „Стрийкър“ се спускаше по спирала в гравитационната фуния на бялото джудже, той осъзна нещо важно. Щяха да достигнат точката на необратимост, когато огромните космически кораби стигнеха толкова близо един до друг, че да не могат да избягат с нормални двигатели. Джилиън трябваше да даде заповед за бягство преди това, иначе рискуваше завинаги да напусне външния космос — царството на открития вакуум, което обитаваха младите раси. Където мощните съдове кръстосваха обсипаните със звезди небеса.

Същата логика се отнасяше и за тайната фракция на Старите.

„Скоро трябва да направят нещо, иначе ще попаднат в капан заедно с…“

Емерсън спря — после предпазливо продължи мисълта си.

„… иначе… ще… попаднат в капан заедно с нас в обиталищата на трансцендентните и повече няма да могат да се намесват в делата на Петте галактики…“

От гърлото му се разнесе тихо сумтене. Въпреки че този път го очакваше, внезапното завръщане на речта го изпълни с мъчителна смесица от скръб, радост и страх.

„Думите… думите отново са тук!“

Сега поне беше по-подготвен. Дни наред подреждаше спомените си, усърдно запомняше изразите на другите с надеждата да си изясни всичко, когато дойдеше времето.

 

„Чакай да се сетя. Емблемата означава единение на дишащите водород и кислород…“

 

„… онези странни кораби, които открихме в Плиткия куп, трябва да идват от нашето минало… когато цивилизацията ни се е състояла от повече от пет галактики.“

 

„… Да допуснем, че след катастрофата управлението на Великата библиотека са поели по-стари, по-мъдри духове… да изтрият и променят архивните данни… или да прехвърлят вината…“

„… Значи това е трансцендентността. Всеки ъплифтиран вид, който е оцелял след звездната си зрелост, накрая се оттегля на такова място…“

 

„Онези, които ни дадоха тази обвивка при Многоизмерния свят, не само са ни спасили живота… Те са се погрижили и да останем сред другите кораби чак до дъното…“

„… няма начин да се избавим от топлината…“

 

Толкова много идеи, внезапно изскочили на повърхността! Чувстваше се като прогледнал слепец, пред очите на когото се е разкрила ясна гледка, докато преди е виждал само мъгла. И все пак много концепции му се бяха стрували познати! Сякаш дълго време се бяха таили почти на повърхността на съзнанието му в незасегнатите части на мозъка му и бяха очаквали да ги изрази с изречения.

Емерсън с радост би прекарал часове, наслаждавайки се на водопада от мисли. Но не му дадоха това време.

Разнесе се глас — далечен и подигравателен:

— ЗАБЕЛЯЗВАМЕ, ЧЕ НЕ НИ ПОТЪРСИ, МАКАР ДА ТИ ДАДОХМЕ КОД.

Емерсън не си направи труда да погледне към ярките светлинки навън. Щеше да е безполезно да се опитва да различи мрачния кораб, тайно приближил се към тях. Вместо това бързо се измъкна от тесния кристален купол и се спусна по стълбата, предназначена за друга раса в съвсем друго време.

— Бях любопитен да видя колко много копнеете за онова, което поискахте от мен — тихо отвърна той. Звукът нямаше никакво значение. Старите по-скоро наблюдаваха откраднатото парче от собственото му сиво вещество, което някак държаха в квантова връзка с останалата част от мозъка му. Когато го доближаха достатъчно, между тях потичаха думи. Неговите думи.

Думи, които те мигновено разчитаха.

— НЯМА НУЖДА ДА ДАВАМЕ ОБЯСНЕНИЯ НА ТАКИВА КАТО ТЕБ. ДОСТАТЪЧНО Е, ЧЕ НИ ТРЯБВА И ТИ ЩЕ НИ ГО ДАДЕШ.

Емерсън се затича по коридора и извади от джоба си малък импровизиран уред със светещ индикатор. За да го направи не му бяха трябвали думи, нито пък се бе замислял за значението му.

— Като че ли времето ви изтича, а? — попита той мъчителите си — представители на оттеглилите се, чиито домове бяха изчезнали сред руините на Многоизмерния свят. И чиято прословута безпристрастност не беше издържала проверката.

— Ако чакате още, ще станете трансцендентни, независимо дали ви харесва. Данните, които искате, няма да ви свършат никаква работа. Няма начин да съобщите на приятелите си в Петте галактики.

В главата му отекна леден глас.

— ЕОНИ НАРЕД СМЕ СЕ УЧИЛИ НА ТЪРПЕНИЕ. ЦЯЛОТО ТОВА ПРЕПУСКАНЕ… БЯСНО ДЕЙСТВИЕ… НИ Е НЕ ПРИЯТНО. ЗАБРАВИЛИ СМЕ КОЛКО БЪРЗО ДЕЛАТА ПОВЛИЧАТ СЛЕД СЕБЕ СИ ПОСЛЕДСТВИЯ.

Емерсън зави зад ъгъла и мина през един люк, воден от датчика на устройството.

— Да, цялата тази несигурност трябва да ви влудява. Я ми кажете, как се чувствате, след като почти сте успели да преминете в трансцендентния клас, ваша цел от милиони години, само за да се измъкнете в последния момент и да отнесете няколко байта информация, открадната от беден земянитски кораб? Не се ли изкушавате да се откажете от всички тези стари пристрастия? И да прегърнете вълните?

Последва продължително мълчание, по време на което той продължаваше да тича по дългите, почти пусти коридори на „Стрийкър“.

— НЯМАШ ПРЕДСТАВА КОЛКО Е ТРУДНО ДА СЕ СДЪРЖИМ. ГРАВИТАЦИОННОТО ПРИВЛИЧАНЕ Е ТОЛКОВА ВЪЗХИТИТЕЛНО, ЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПИШЕ С ДУМИ И ДА СЕ СРАВНИ С ОБИКНОВЕНО ФИЗИЧЕСКО УСЕЩАНЕ.

— Поне опитайте — предложи Емерсън. — Какво й е толкова хубавото на Прегръдката на вълните?

— ПРЕКАЛЕНО МЛАД СИ, ЗА ДА ГО РАЗБЕРЕШ. В ПРЕГРЪДКАТА ВСЕКИ СЕ ЧУВСТВА ЕДНО С ЦЕЛИЯ КОСМОС. ТУК ИМА МЪДРОСТ И ПОЗНАНИЯ, НЕДОСТИЖИМИ ЗА ВЕЛИКАТА БИБЛИОТЕКА.

— Нима? Тогава защо просто не продължите? — мощно изкънтя гласът му сред светлите стени. — Постъпете мъдро и величествено. Приемете дипломата си. Завършете образованието си, по дяволите! Върнете ми мозъка. Живота, който ми откраднахте. Идете в онзи ваш рай с чиста карма и съвест!

Старите му отвърнаха почти виновно:

— ПРИ НОРМАЛНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА МОЛБАТА ТИ НАВЯРНО БИ ИМАЛА МОРАЛНИ ДОСТОЙНСТВА. НО СЕГА СА ЗАЛОЖЕНИ ДАЛЕЧ ПО-ВАЖНИ НЕЩА, КОИТО НИ ПРИНУЖДАВАТ…

Отново последва пауза.

— ПОЧАКАЙ МАЛКО. ЗАБЕЛЯЗВАМЕ НЕЩО В РАЗВЪЛНУВАНИЯ ТИ ГЛАС. В НАЧИНА…

Емерсън усети странно гъделичкане, сякаш някой докосваше лявото му мозъчно полукълбо. Когато отново заговори, гласът звучеше възмутено.

— НАУЧИЛ СИ СЕ ДА НИ ЗАБЛУЖДАВАШ И РАЗСЕЙВАШ. ОЧЕВИДНО ВЕЧЕ НЕ Е ВЪЗМОЖНО ДА РАЗБИРАМЕ МИСЛИТЕ ТИ, ПРОСТО КАТО НАБЛЮДАВАМЕ ДУМИТЕ И ГЛИФОВЕТЕ. НЕЩАТА, КОИТО КАЗВАШ, ВСЪЩНОСТ ЦЕЛЯТ ДА НИ ЗАБАВЯТ.

КАЖИ НИ КАКВО КРИЕШ! КАЖИ, ИНАЧЕ ЩЕ ИЗПИТАШ БОЛКА!

Емерсън продължи да тича и стисна зъби, като полагаше всички усилия да не се засмее и да не покаже силата на презрението си. Но Старите с древно умение успяха да го забележат. Макар че не можеха да извличат факти от неохотния му ум, те имаха добра представа за чувствата му.

— УСЕЩАМЕ, ЧЕ В ТВОЯ СЛУЧАЙ НЕ ДЕЙСТВА НИТО ЕДНА ОТ ОСНОВНИТЕ ФОРМИ НА ПРИНУДА. ТИ СИ НАДРАСНАЛ БОЛКАТА, УРОК, КОЙТО ОТНЕМА НА МНОГО ОТ ОТТЕГЛИЛИТЕ СЕ ВЕКОВЕ. НИТО ПЪК ХЛЕНЧИШ И СЕ ОПЛАКВАШ ЗАРАДИ ОНОВА, КОЕТО ТИ Е ОТНЕТО. НИЩО НЕ МОЖЕ ДА ТЕ НАКАРА ДА ПРЕДАДЕШ ПРИЯТЕЛИТЕ И КЛАНА СИ. ТИ ИЗОБЩО НЕ СИ СЕ ОПИТАЛ ДА ОТКРАДНЕШ ИНФОРМАЦИЯТА, КОЯТО ТИ ПОИСКАХМЕ.

ВСИЧКО ТОВА МОЖЕ ДА Е ДОСТОЙНО ЗА ВЪЗХИЩЕНИЕ, ОСОБЕНО У ВЪЛКОН КАТО ТЕБ. ПРИ ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА НАИСТИНА МОЖЕ БИ С УДОВОЛСТВИЕ ЩЯХМЕ ДА ТЕ ОБЕЗЩЕТИМ ЗА ИЗПИТАНИЯТА ТИ И ДА ПОГОВОРИМ ОЩЕ ЗА ДОСТОЙНСТВАТА НА НЕСИГУРНОСТТА.

НО СЕГА СМЕ ИЗПРАВЕНИ ПРЕД ПРЕКАЛЕНО УЖАСНИ УСЛОВИЯ И ВРЕМЕТО ИЗТИЧА. ТАЗИ ИНФОРМАЦИЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАША!

Устройството в ръката му показа нова посока. Нагоре. Той спря под капак на тавана, който бе леко открехнат. Отвътре струеше светлина.

Все още с надеждата да получи отсрочка, Емерсън каза:

— Чакайте да се сетя. Имате резервен план, в случай, че не направя каквото поискахте.

— ИЗЧИСЛЕНИЯТА, ОСНОВАНИ НА ПРЕДИШНИ НЕВРАЛНИ СКАНИРАНИЯ ПРЕДВИДИХА СЪВСЕМ МАЛКА ВЕРОЯТНОСТ ДА НИ ПОМОГНЕШ. ДА НЕ БИ ДА СИ МИСЛИШ, ЧЕ ЩЕ РАЗЧИТАМЕ НА ТАКАВА КРЕХКА НАДЕЖДА?

Той остави гласа да си говори, пъхна датчика в джоба си, скочи и се хвана за ръба на отвора. Като се изтегли на мускули, Емерсън се провря в сервизния тръбопровод. Мислено благославяйки ниската гравитация, той отново погледна устройството и заднешком се запромъква по тръбата.

— … ЕСТЕСТВЕНО НИЕ НЕ БЯХМЕ ТОЛКОВА ГЛУПАВИ, ЧЕ ДА РАЗЧИТАМЕ САМО НА ТЕБ.

Тъй като се страхуваше, че Старите могат да прекъснат връзката, Емерсън побърза да каже:

— Почакайте! Все още мога да ви помогна. Но трябва да разберете… ние, човеците, не обичаме да ни държат на тъмно. Няма ли да ми обясните защо ви трябват данните на „Стрийкър“? Какво му е толкова специалното на онзи флот от древни кораби, който открихме?

Този въпрос озадачаваше земянитските бегълци от три дълги, ужасно тежки години.

О, имаше лесен отговор. Когато излъчиха образи от Плиткия куп, Крейдейки и Орли предизвикаха религиозни схизми из Петте галактики. Съпернически кланове и съюзи, които векове наред бяха сдържали враждите си, пратиха бойни флоти, за да си осигурят информацията на „Стрийкър“ — и особено координатите на древната армада, — преди противниците им да ги изпреварят.

Някои твърдяха, че Призрачната армада може да е на благословените Прародители, завърнали се да видят потомците си след два милиарда години. Но в такъв случай защо беше тази агресивна реакция? Нима всички догматични различия нямаше да се разрешат, когато истината станеше всеобщо достояние?

Емерсън усети колебание. После слабо загатване за съгласие, сякаш гласът очакваше да се случи още нещо. Междувременно спокойно можеше да си поговори с умния вълкон, просто за да убие времето.

— ВСИЧКО ТОВА Е СВЪРЗАНО С ПРЕГРЪДКАТА НА ВЪЛНИТЕ. ПРЕЛЕСТНОТО ПРИТЕГЛЯНЕ, КОЕТО СТАРИТЕ РАСИ ЗАПОЧВАТ ДА УСЕЩАТ, ЩОМ ЗАГУБЯТ ИНТЕРЕС КЪМ ЗВЕЗДНИТЕ ПЪТИЩА. ВСИЧКИ НИЕ СЛЕДВАМЕ ТОВА ПРИВЛИЧАНЕ И ИЗОСТАВЯМЕ ПРЕДИШНИТЕ СИ ПРОТИВОРЕЧИЯ, ЗА ДА СЕ СЪБИРАМЕ КРАЙ МАЛКИ ЧЕРВЕНИ СЛЪНЦА, КЪДЕТО УМОВЕТЕ НИ МОГАТ ДА СЕ УСЪВЪРШЕНСТВАТ И ПРЕЧИСТВАТ.

ПОСЛЕ МНОЗИНА ПРОДЪЛЖАВАТ КЪМ МЕСТА КАТО ТОВА, КЪДЕТО ДИШАЩИТЕ КИСЛОРОД И ВОДОРОД МИРНО СЕ ОБЕДИНЯВАТ В ПРЕГРЪДКАТА И ДОКАЗВАТ, ЧЕ ДЕЙСТВА НЯКАКЪВ ПЛАН, ВЕЛИЧЕСТВЕН И ПРЕКРАСЕН…

Емерсън чу някъде пред себе си тихо тракане. Той внимателно остави устройството и забърза към източника на звука. От другия си джоб извади втори уред, който преди дни бе откраднал от кабинета на Джилиън Баскин.

— … МАКАР ЧЕ ВИНАГИ Е ОСТАВАЛО ЗАГАДКА КЪДЕ ОТИВАТ ОТТУК ОБЕДИНЕНИТЕ РАСИ. ПО-МЛАДИТЕ КЛАНОВЕ БЕЗКРАЙНО СПОРЯТ ПО ТОЗИ ВЪПРОС, НО ТРАНСЦЕНДЕНТНИТЕ ФОРМИ НА ЖИВОТ НИКОГА НЕ ОБЯСНЯВАТ КАКВО СТАВА ПОСЛЕ. ИМАМЕ САМО НАМЕЦИ И СТРАННИ ИЗЛЪЧВАНИЯ ОТ…

Емерсън напрегнато се съсредоточи, за да скрие мислите си. Той зави зад поредния ъгъл и внезапно видя пред себе си звездна светлина, което проникваше през кристална плоскост. Познаваше това място. Тук се намираше главният комуникационен лазер, дебела тръба, която заемаше по-голямата част от пространството и беше насочена през голям прозорец.

Оттук се виждаше вълшебната обвивка на „Стрийкър“, дебела цял метър, но съвсем прозрачна. Тя покриваше почти целия кораб с пласт, който едновременно бе чудотворен и смъртоносен.

Наблизо стоеше фигура, задълбочена над отворения контролен пулт. Емерсън позна умелите движения на ръцете, извършващи бързи промени на лазерната система. Едната беше очевидно изкуствена, а останките от главата бяха затворени в огледален купол. Киборгови елементи като тези бяха спасили живота на главния им корабен инженер. Щедрост, проявена от друга, по-доброжелателна фракция Стари — или поне така си мислеше навремето екипажът.

До Суеси лежеше голямо инфочетящо устройство и няколко кристални инфоклетки — достатъчно, за да поберат всички спечелени с мъка открития на „Стрийкър“.

— Здравей, Ханес — каза Емерсън.

В този момент едновременно се случиха няколко неща.

Фигурата рязко се завъртя, вдигнала в ръка оксижен.

Гласът прекъсна обяснението си с изненадано изсъскване, което сякаш проблясна в главата на Емерсън като електрическа мълния. Той извика и инстинктивно вдигна ръце към слепоочията си. Но тази реакция продължи само миг. Като скърцаше със зъби, Емерсън насочи откраднатия плазмен пистолет покрай лъскавия купол на Суеси.

— Престанете, иначе ще стрелям в лазера! Знаете, че болката не ми действа.

Мълнията незабавно изчезна.

— СЕГА ВЕЧЕ НАИСТИНА ВЯРВАМЕ, СЛЕД КАТО ПОВТОРИХМЕ ГЛУПАВАТА ГРЕШКА ДА ТЕ ПРИЕМАМЕ ЗА ДАДЕНОСТ. НАШИТЕ КОМПЮТЪРНИ МОДЕЛИ ПОСТОЯННО ПОДЦЕНЯВАТ НЕВЕРОЯТНАТА ТИ ИНТЕЛИГЕНТНОСТ. ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ПРИСПОСОБЯЕМОСТТА ТИ ДА Е БИЛА ПОДСИЛЕНА ПО ВРЕМЕ НА ПРЕСТОЯ ТИ НА ПРЕЖДЕВРЕМСКИЯ СВЯТ?

— Ласкателствата няма да ви помогнат. Но да, там действително усвоих някои нови начини на мислене. Някой път трябва да чуете как ругая. Или пея.

— НАВЯРНО В НЯКОЙ ДРУГ ЖИВОТ. ЗНАЧИ СИ РАЗБРАЛ, ЧЕ ИМАМЕ ДРУГ АГЕНТ И СИ ИЗПОЛЗВАЛ ПРОСЛЕДЯВАЩО УСТРОЙСТВО, ЗА ДА ГО ОТКРИЕШ В МОМЕНТА, В КОЙТО СЕ ПОЯВИМ, ТАКА ЛИ?

Емерсън кимна.

— Струваше ми се вероятно. Единственият човек, който сте имали възможност да промените, можеше да е Ханес.

— НИЕ НЕ СМЕ ПРОМЕНЯЛИ ЧОВЕШКИЯ ИЗОБРЕТАТЕЛ. ОНЕЗИ, КОИТО МУ ПОМОГНАХА, БЯХА ИСКРЕНИ. НО ПО-КЪСНО НИЕ ПРОНИКНАХМЕ В ТАЗИ ФРАКЦИЯ И ПОЛУЧИХМЕ ДОСТЪП ДО КОДОВЕТЕ. ТЪЙ КАТО ТОВА ОЧЕВИДНО ИМА ЗНАЧЕНИЕ ЗА ТЕБ, УВЕРЯВАМЕ ТЕ, ЧЕ ТОЙ НЕ ИЗПИТВА БОЛКА. МИСЛИ ВСИЧКО САМО ЗА ЛОШ СЪН.

— Колко мило от ваша страна! — изръмжа Емерсън.

— СМЯТАШ НИ ЗА БЕЗЧУВСТВЕНИ. И ВСЕ ПАК Е ЗАЛОЖЕНА СЪДБАТА НА МНОГО РАСИ И НИЕ ИМАМЕ ПРИЧИНИ ДА…

— Виждам само, че сте страхливци! Прегръдката на вълните ви привлича, но вие се страхувате дай се отдадете. Безпокоите се, че може да е грешка!

— ПРЕКАЛЕНО ОПРОСТЯВАШ НЕЩАТА, НО КАТО ЦЯЛО СИ ПРАВ.

ТОВА Е ТОЛКОВА ПРЕКРАСНО, ТОЛКОВА СЪВЪРШЕНО — ЕДИНЕНИЕТО НА КИСЛОРОДНИЯ И ВОДОРОДНИЯ КЛАС ЖИВОТ В ЧУДНАТА ПРЕГРЪДКА НА ВЪЛНИТЕ, — ЧЕ НИКОЙ НЕ БИ ОСПОРИЛ ТОЗИ ПЪТ, СЛЕДВАН ОТ ПРЕДЦИТЕ НИ ОТ НЕЗАПОМНЕНИ ВРЕМЕНА. ПРЕГРЪДКАТА Е ПОЧТИ НЕУСТОИМА. ПОСТИГАНЕТО НА ТРАНСЦЕНДЕНТНОСТТА Е КРАЙНА ПРОЯВА НА ВЯРА.

НО ИМА ПРОБЛЕМ! ЗА НЯКОИ ОТ НАС ВЯРАТА НЕ Е ДОСТАТЪЧНА. НЯКОГА ИМАЛО ЕРЕС, КОЯТО НАРИЧАЛА ПРЕГРЪДКАТА НА ВЪЛНИТЕ ПО ДРУГ НАЧИН.

Емерсън кимна.

— Рециклираща система. Страхувате се, че това бяло джудже просто е като океанската цепнатина на Джиджо… Голямото бунище. Чудесен начин за разчистване на старото и за откриване на път пред новото! Да, това е също толкова логично, колкото и мистичният портал към някакво по-висше равнище реалност!

Дълбока тъга изпълни чуждото присъствие.

— ОТКРИТИЕТО НА ВАШИЯ ДЕЛФИЙСКИ КОРАБ В ПЛИТКИЯ КУП… ИСТИНСКАТА ПРИЧИНА, ПОРАДИ КОЯТО ПРЕДИЗВИКА ТАКЪВ СМУТ…

Внезапно гласът млъкна. Емерсън нервно приклекна, когато палубата се разтърси под краката му. Треперенето се ускори и усили.

— Вие ни атакувате! — извика той. — Приказвали сте само, за да ме разсейвате, докато…

Гласът го прекъсна:

— ПРАВ СИ, ЧЕ СЕ ОПИТВАХ ДА ТЕ ЗАБАВЯ. НО ПОРАДИ ДРУГА ПРИЧИНА. РАЗТЪРСВАНЕТО, КОЕТО УСЕЩАШ, СЕ ДЪЛЖИ НА СТРАННИ ПРОПУКВАНИЯ В САМАТА ТЪКАН НА КОСМОСА. ТОВА Е ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СЪЩИЯ ПРОЦЕС, КОЙТО УНИЩОЖИ НАШИЯ ДОМ, НАРИЧАН ОТ ВАС МНОГОИЗМЕРНИЯ СВЯТ.

ТЕЗИ ПРОПУКВАНИЯ СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАТ С ПОСТОЯННО НАРАСТВАЩА СКОРОСТ.

— Сара смята…

— НИЕ С ИНТЕРЕС СЛЕДЯХМЕ РАБОТАТА Й. ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ТЯ ЗНАЕ ОНОВА, КОЕТО ТРАНСЦЕНДЕНТНИТЕ СА СКРИВАЛИ — ЧЕ СЪДБАТА ЯВНО ИМА НАМЕРЕНИЕ ДА РАЗКЪСА ВРЪЗКИТЕ МЕЖДУ НАШИТЕ ГАЛАКТИКИ… ВСЪЩНОСТ МРЕЖАТА, КОЯТО ПОДДЪРЖА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА.

Ужасни думи. Но Емерсън се безпокоеше от нещо друго.

— Значи сте се опитвали… да ме забавите, така ли? Защо? Вече попречих на Ханес да…

Той изруга.

— Разбира се. Вие, Старите, не бихте поели какъвто и да е риск. Имате и трета възможност. Каква е? Кажете ми!

— КАКВО ЩЕ НАПРАВИШ ИНАЧЕ? ЩЕ ЗАСТРЕЛЯШ ПРИЯТЕЛЯ СИ ЛИ? МОЖЕХМЕ ДА ГО НАКАРАМЕ ДА ТЕ НАПАДНЕ ОЩЕ ПРЕДИ НЯКОЛКО ДУРИ. НЕГОВАТА КИБОРГОВА СИЛА И БЪРЗИНА МУ ДАВАТ ТРИЙСЕТ ПРОЦЕНТА ВЕРОЯТНОСТ ДА ТЕ ПОБЕДИ, ПРЕДИ ДА ГО ИЗВАДИШ ОТ СТРОЯ. ОТ НАША ГЛЕДНА ТОЧКА БИ СИ СТРУВАЛО ДА ОПИТАМЕ.

САМО ЧЕ НАШИЯТ ТРЕТИ АГЕНТ ВЕЧЕ НАПУСНА КОРАБА ВИ.

— Вашият… трети агент?

— СКЛЮЧИХМЕ СДЕЛКА С МЛАДА ЗЕМЯНИТКА. НИЕ ЩЕ ПОЛУЧИМ КОПИЕ ОТ КОРАБНИТЕ ВИ ДНЕВНИЦИ И В ЗАМЯНА ЩЕ Я ОТВЕДЕМ ОТ ТОВА МЯСТО.

ЗА ДА ВИДИ СВОИТЕ БОГОВЕ.

Емерсън се втурна покрай неподвижния Суеси и притисна лице към кристалния прозорец.

От лявата му страна се виждаше носът на „Стрийкър“. Само един от херметичните шлюзове беше освободен от вълшебната обвивка. Отворът не се забелязваше. Но неколкостотин метра нататък зърна малък кораб — спасителна капсула, насочваща се към тъмен участък от космоса.

Черно петно, което скриваше част от звездите.

Мозъкът му сякаш превключи на скоростни обороти. Мисловните му процеси бяха много по-бързи, отколкото преди да го осакатят. И все пак му трябваха секунди, за да осъзнае…

— Лейтенант Тш'т! Освободили сте я от карцера и сте й помогнали да избяга!

— САМО ТРЯБВАШЕ ДА ЗАРАЗИМ КОРАБНИТЕ ВИ КОМПЮТРИ С МЕМИ. МНОГО ПО-ТРУДНО БЕШЕ ФИЗИЧЕСКОТО УСИЛИЕ, ДОКАТО Й ПОМОГНЕМ ДА ПРОНИКНЕ ТАМ, КЪДЕТО ДЖИЛИЪН БАСКИН КРИЕ ТАЙНИТЕ. ИЗПОЛЗВАХМЕ СУЕСИ, ЗА ДА ГИ ОТКРАДНЕМ, ПОСЛЕ НАКАРАХМЕ ДВАМАТА АГЕНТИ ДА ГИ ИЗНЕСАТ ПО РАЗЛИЧНИ ПЪТИЩА.

И СЕГА ВЪПРЕКИ ТВОЯТА НАМЕСА, НАЙ-ПОСЛЕ ЩЕ ОБРАБОТИМ ДАННИТЕ, НЕОБХОДИМИ, ЗА ДА ВЗЕМЕМ ПРАВИЛНИ РЕШЕНИЯ, КОИТО ЩЕ СЕ ОТРАЗЯТ НА БЕЗБРОЙ РАЗУМНИ СЪЩЕСТВА.

ТОВА НИ ПРАВИ ЩЕДРИ И ЩЕ ОБЕЗЩЕТИМ СТРАДА НИ ЯТА ТИ. ОТ УВАЖЕНИЕ КЪМ ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА ТИ ИЗОБРЕТАТЕЛНОСТ ЩЕ ТИ ОСТАВИМ НЕЩО, КОЕТО МНОГО БИ ИСКАЛ ДА СИ ПОЛУ…

Гласът рязко секна, когато удари нова вълна от пространствено-времеви вибрации. По храносмилателната система на Емерсън пробягаха тръпки, които го накараха няколко пъти силно да се оригне.

Звездите навън замъждукаха и мъглявото черно петно, което беше видял по-рано, започна да искри, разкривайки познати очертания.

„Тайнокораб тип галуфин“, идентифицира го той. Скъп, но обикновен галактянски съд.

— Какво…? — промълви Ханес Суеси, който с изпъшкване се върна в съзнание. — Какво правя тук? Какво става?

Емерсън имаше да се тревожи за други неща. Пространствените колебания бяха объркали загадъчните Стари. След падането на маската им те бързо се насочиха към малката спасителна капсула, за да вземат Тш'т и безценната информация. Но трусовете, които караха корпуса на „Стрийкър“ да вибрира, им причиняваха същите проблеми.

И наистина, огромната армада от „кандидати за трансцендентност“ наоколо сякаш започваше да се разпада! Вълни от плътна материя разкъсваха редиците им и блъскаха гигантските кораби едни в други. Емерсън видя мощни експлозии, които преждевременно сливаха дишащи водород и кислород и освобождаваха в пространството огромни количества енергия.

Сред целия този хаос ставаше нещо далеч по-смущаващо. Поне от гледна точка на Емерсън. Способността му да говори постоянно отслабваше и после отново се усилваше, за кратко издигайки се над всякакви естествени възможности, което пораждаше в ума му безброй странни асоциации.

Гласът мълчеше, но той продължаваше да усеща съществата, които наричаше Старите. Дълбока тревога. После страх. И накрая отчаяние.

Като се движеше на тласъци, техният тайнокораб се приближаваше към малката капсула на Тш'т и през цялото време се бореше с хаотичните унищожителни вълни. Докато небесата се разцепваха от експлозии — и безброй същества умираха точно пред трансцендентната си цел, — някогашните мъчители на Емерсън се мъчеха да качат на борда делфина-предател.

— Чувствам се така… като че ли някой ме е използвал — промълви Суеси, като застана до него, за да погледне през прозореца. — Иска ми се да можеше да говориш, приятел. Може би щеше да хвърлиш известна светлина по въпроса.

Емерсън погледна към него, после към мрачния тайнокораб… и след това бързо към големия комуникационен лазер.

— Ханес… — започна той, но трябваше да изчака, докато през ума му премине поредната вълна невероятни асоциации. Знаеше, че всеки път може да е последен.

— Ханес, трябва да използваме комуникационния лазер, за да изгорим онези два кораба, бързо!

Суеси изненадано зяпна при това кратко, неочаквано красноречие. Покритата му с купол глава се завъртя, за да проследи показалеца на Емерсън.

— Какво, онези там ли? Защо не повикаш доктор Баскин и не използваш истински бойни лъчи…

Квантовата връзка с речевия център на Емерсън прекъсна и го остави ням, неспособен да обясни, че врагът сигурно е обезвредил с меми огневите системи на оръжията, за да гарантира безопасното си бягство.

Все пак успя да изрече няколко думи с невероятно усилие на волята си.

— Няма… време! Давай! Направи го!

Лъскавият купол кимна. Двете му рамена се повдигнаха в типичния за Суеси жест.

— Добре! Трябва обаче да ми помогнеш. Това нещо не е направено, за да стреля срещу космически кораби.

Двамата незабавно се захванаха на работа, споделяйки ритъм, отдавна познат на корабните инженери по време на извънредно положение — още от гръцките триреми и древните подводници до първия тромав земянитски кораб, понесъл се към Млечния път и изпълнен с надеждата, че го очаква приятелски настроена вселена. Емерсън откри, че немотата не му пречи толкова, ако остави ръцете и очите си да работят, без да се намесва. Те знаеха какви връзки да променят. Когато Ханес говореше, ръцете на Емерсън реагираха така, сякаш разбираха.

Това даваше възможност на ума му да наблюдава със странно безпристрастие, докато по коридорите на „Стрийкър“ виеха алармени сирени и пращаха екипажа по бойните му постове. Суеси очевидно копнееше да иде при другарите си в машинното отделение, но взаимното им доверие беше толкова голямо, че безусловно приемаше думата на Емерсън.

Това правеше Емерсън двойно по-щастлив, че не е бил принуден да застреля приятеля си.

— Готово — съобщи Суеси. — Да започваме.

Лазерът запулсира и температурата в малкото помещение внезапно спадна с няколко градуса, докато в космоса се изливаше мощна енергия.

Първият лъч не улучи целта и изчезна някъде сред проблясъците на ужасната катастрофа, която заобикаляше „Стрийкър“ и с всяка минута ставаше все по-всеобхватна.

Емерсън изруга и натисна няколко контролни бутона, за да премине на ръчно насочване.

Междувременно тайнокорабът продължаваше да се бори с пространствено-времевите вълни и накрая успя да се приближи достатъчно до малката капсула на Тш'т. Скачването не беше лесно. Плоскостите на корпуса й се огънаха, но здравата тенанинска спасителна лодка издържа. Скоро повърхността на по-големия съд сякаш се стопи, за да обгърне капсулата и да я привлече в себе си.

Докато се мъчеше да се прицели с тежкия лазер, Емерсън изпитваше смесени чувства. Макар да мразеше Старите заради безчувствеността им, той разбираше донякъде мотивите им. И без думи можеше да си представи паниката, провокирала действията им.

Накрая — след като изживееше младежката си, пламенна фаза на звездни пътешествия — всяка раса трябваше да избере дали да продължи надолу по гравитационна фуния, която приветстваше всички, чиито души са готови. Място на единение, където се сливаха най-добрите представители на водородната и кислородната култура, за да продължат заедно нататък.

Но към какво?

Огромното мнозинство смяташе, че трябва да е нещо по-велико от всичко останало в този космос. Място, където толкова отдавна бяха отишли благословените Прародители.

Но имаше и друго мнение.

На Джиджо Емерсън беше научил за цикъла на живота нещо дълбоко и дръзко. Метафора, която оставаше в ума му, дори когато не можеше да говори.

Образ на най-дълбоката част от морските бездни.

И една-единствена дума.

Отпадъци.

Той натисна спусъка.

Лазерът отново простена — вик, по-плътен от хуунска умбла и по-войнствен от бойния крясък на пустинен урски воин, придружен от внезапна вълна студ.

Нещо проблясна в нощта! Искра на унищожение. Пламъци осветиха единия край на тайнокораба и очертаха задната му част, която засия от опустошителни експлозии.

Внезапно думите се върнаха в живота на Емерсън. Гласът нахлу в ума му с наранена озадаченост.

— ЗНАЕШ ЛИ КАКВО НАПРАВИ? ПРЕДИ ДА СИ ЗАМИНЕМ, ИМАХМЕ НАМЕРЕНИЕ ДА ТИ ПРАТИМ ЦИЛИНДЪРА. ПАРЧЕТО ПЛЪТ, ЗА КОЕТО КОПНЕЕШ. ТЪЙ КАТО ВЕЧЕ НЯМАХМЕ НУЖДА ОТ НЕГО, НИТО ОТ САМИЯ ТЕБ.

СЕГА ТВОЕТО СЪКРОВИЩЕ ЩЕ ЗАГИНЕ ЗАЕДНО С НАС, КОГАТО ПАДНЕМ В УМИРАЩОТО БЯЛО СЛЪНЦЕ.

Смъртно раненият тайнокораб вече се премяташе в пространството. Двигателите на „Стрийкър“ изреваха, за да отстранят земянитския съд от пътя му.

— Зная — въздъхна Емерсън. Толкова много надежди се бяха превърнали в пепел в мига, в който изстреля лазерната мълния. Особено мечтата му да разговаря със Сара. Да й разкрие сърцето си. Или поне да запази мислите си, които сега му се струваха толкова естествени и достъпни. Изящни, гладки мисли… и само след мигове щяха да бъдат изгубени завинаги.

— НО ЗАЩО? ПО СВОЯ ПРИМИТИВЕН НАЧИН ТИ РАЗБИРАШ НАШИТЕ ТРЕВОГИ. СЪЧУВСТВАШ НА ОПАСЕНИЯТА НИ ОТ ПРЕГРЪДКАТА НА ВЪЛНИТЕ. ДОРИ ПОДОЗИРАШ, ЧЕ МОЖЕ ДА СМЕ ПРАВИ! ТОЛКОВА ЛИ ЩЕШЕ ДА Е УЖАСНО, АКО НИ БЕШЕ ОСТАВИЛ ДА ВЗЕМЕМ НУЖНАТА НИ ИНФОРМАЦИЯ? ДА НАУЧИМ ИСТИНАТА ЗА СЪДБАТА? ДА РАЗБЕРЕМ ПО КОЙ ПЪТ ДА ТРЪГНЕМ?

Думите бяха толкова мъчителни, че Емерсън си помисли дали да им обясни, докато все още има време.

Трябваше ли да им разкаже за заповедта на съвета Терагенс тайните от Плиткия куп да бъдат споделени от всички раси… или от нито една?

И че това е отмъщението му заради страданията, които му бяха причинили — независимо какви основания смятаха, че имат?

Всъщност обаче, нито една от тези причини не оправдаваше извършеното от него убийство. Докато „Стрийкър“ се разтърсваше от все по-мощни пространствено-времеви вълни — и с мъка си пробиваше път сред въртоп от сблъскващи се транспортни кораби и пламтящи зангски сфери, — той осъзна, че може да даде на Старите един-единствен отговор.

Верният.

Отговорът, който едновременно бе логичен и справедлив.

— Защото не ме помолихте — промълви Емерсън, докато квантовите връзки за последен път угасваха. — Нито… веднъж… не казахте… „моля“.