Дейвид Брин
Стълба към небето (57)

Джилиън

„Луцифер означава „носещ светлина“.“

Мисълта се появи неканена, докато през недалечния прозорец блестеше ярко сияние.

„Ангелите са светли… макар и не винаги добри.“

Гледката й напомни колко много красиви и ужасяващи неща е видяла през последните месеци и години. И колко много дълбоки убеждения е била принудена да промени.

Спомняше си например онова време, когато дълбоко в усуканата точка на прехвърляне земянитският екипаж се беше сблъскал с Великия орач и той го бе избрал сред безброй други космически кораби, за да го отправи към трансцендентност. Онзи гигантски сияен призрак й беше заприличал на могъщ серафим, който отделя праведните от грешниците в Деня на страшния съд. Никой не остана по-изненадан от Джилиън, когато ослепителното кълбо от енергия като че ли разпозна „Стрийкър“ сред навалицата от преминаващи кораби и го отдели настрани с някаква цел. Цел, която Орачът изобщо не си направи труда да им обясни.

„Навярно сега вече ще разберем“, помисли си тя. Наистина, изглежда между предишния „ангел“ и гигантския игловиден портал, обвил с блестящите си пипала няколко десетки избрани кораба, имаше определена родова прилика. Поведението му неприятно напомняше на Джилиън за паяк, който оплита живите си жертви, за да ги запази за по-късно.

Всички други пленени съдове наоколо бяха пълни със слели се водородни и кислородни форми на живот — истински кандидати за трансцендентност, — измъкнати от въртопа около бялото джудже. В сравнение с тях „Стрийкър“ изглеждаше миниатюрен. И все пак също беше обвит в ярки ивици светлина.

— Материалът е неизвестен — отбеляза Ханес Суеси. — Даже не мога да получа разбираема информация от уредите си.

— Някой може ни е готвил това през цялото време — предположи Ние. — Дори още при Многоизмерния свят. Обвивката, която получихме там, може да е послужила като буфер — или лепило — между нашия крехък метален корпус и тази нова материя… каквато и да е тя.

Джилиън поклати глава.

— Може да е друг вид защитна броня.

Настана тишина, докато всички се завъртяха да погледнат към екрана, предаващ образи от задния край на кораба. Явно изпитваха едно и също предчувствие.

Скоро нещо щеше да се случи. Нещо, което изискваше „защита“ с невъобразими преди мащаби.

Поне предишните опустошения очевидно бяха приключили, след като милиони космически съдове, някога носили се в стройни колони като поклонници пред светилище, бяха смачкани, разбити и само отделни проблясъци говореха за оцелели досега „кандидати“, най-после предали се на силите, които вече бяха унищожили безброй други, превръщайки ги във въртоп от газове, прах и йони.

Кипяща фуния заобикаляше древната звезда и скриваше малкия й бял диск под черна мъгла.

Според Зубдаки този облак имал особени динамични свойства. Той нямало дълго да орбитира или дори да се движи навътре по спирала в течение на седмици или години.

— Ураганът от останки почти няма мрежова ъглова инерция — заяви делфийският астроном. — Докато колоидалното с-с-сливане продължава, различните тангентни ускорения ще отпаднат. И тогава цялата маса почти едновременно ще с-с-се с-свие навътре!

Запитан кога ще се случи това, ученият отвърна:

— С-с-скоро. И в този момент ще присъстваме на най-невероятното представление в целия космос.

 

Загледан към това мрачно торнадо — захвърлило погубените надежди на безброй раси и отделни същества, — екипажът на „Стрийкър“ разбираше, че представлението скоро ще започне. Акеакемай неуверено въздъхна и се върна към първоначалния въпрос на Джилиън.

— Защитна броня… с-с-срещу онова, което настъпва ли? Делфинът премина на тринарен, за да изрази съмненията си.

* Когато великите богове

        * с цялата си мощ

* повярват в

        * собствените си лозунги…

 

* или в своята мъдрост

        * всезнаеща,

* или в своето могъщество

        * непобедимо…

 

* тогава природата,

        * мъдра и търпелива,

* ще даде на божествата

        * урок…

 

* Тогава природата,

        * прозорлива и разумна,

* ще покаже на всеки бог

        * границите на възможностите му…

 

* Великите мечтатели трябва

        * да яхнат цунами!

 

* А за трансцендентните?

        * Свръхнова! *

Джилиън одобрително кимна. Това бе прекрасен пример за делфийската образност.

— Крейдейки щеше да се гордее с теб — каза тя.

Акеакемай удари с опашка и сдържано прие похвалата.

* Иронията допринася за свободната поезия. *

— Простете ми невежеството в областта на звездната физика — обади се Сара Куулън, — но доста време се опитвам да наваксам пропуските си, затова искам да проверя дали съм разбрала правилно.

Когато най-после достигне повърхността на джуджето, този голям, вихрещ се облак от останки и трупове ще отдели върху звездата една десета от масата на което и да е слънце. При това тази звезда вече наближава своята граница на Чандрасекхар. Голяма част от новата материя ще се свие до невероятна плътност и ще претърпи свръхбърза ядрена реакция, предизвиквайки…

— Онова, което земянитите са наричали „свръхнова тип едно“ — допълни Ние, неспособен да устои на вграденото във веригите му изкушение да прекъсва другите. — Обикновено това се случва тогава, когато голямо количество материя, отделена от гигантска звезда, бързо падне върху съседно бяло джудже. В този случай обаче, ролята на катализатор ще играе плътта на живи допреди известно време същества! Тяхната телесна субстанция ще запали пожар, който за миг би трябвало да освети цялата галактика и да се вижда от границите на вселената.

На Джилиън й се стори, че долавя в гласа на тимбримската машина истерични нотки. Макар и първоначално програмиран да се стреми към изненади, Ние очевидно вече бе минал границата на онова, което можеше да издържи.

— Съгласна съм, че очевидно нямаме голям шанс да оцелеем след такава експлозия, независимо от качествата на обвивката си. И все пак не можем да пренебрегнем съвпадението.

— Какво съвпадение? — попита Суеси.

— Отнемането на ъгловата инерция. Това трябва да е работа на трансцендентните. Те нарочно са убили останалите кандидати — за да предизвикат експлозията.

— И какво от това? Големият въпрос е защо не сме там долу и атомите ни не се сливат с всички онези бедни създания?

Джилиън сви рамене.

— Просто не зная, Ханес. Очевидно ни е определена някаква роля. Но каква? Кой може да каже?

 

Зуб'даки не очакваше колапсът на масата да стане поне до двайсет часа. Навярно до няколко дни.

— Не е изключено процесът да бъде нарушен от радиационно налягане, дължащо с-с-се на повишаването на температурата на звездата — поясни делфинът. — Това може да направи експлозията ужасна. Освен ако те не с-с-са измислили решение и на този проблем.

Нямаше нужда да обяснява кои са „те“. Блестящият игловиден портал пулсираше наблизо, хвърлил паяжината си от загадъчна прозрачна материя върху няколко десетки пленени кораби.

Успокоена, че до започването на кризата остава известно време, Джилиън отиде да си почине. Когато-влезе в кабинета си, тя погледна към древния труп, хилещ се от стъкления си шкаф.

— Изглежда, че мъките ни няма да продължат дълго, Хърб. Краят най-после наближава.

Съсухрената мумия не й отговори, разбира се. Жената въздъхна.

— Уф, добре. Том имаше един любим израз. Ако наистина трябва да си идеш, спокойно можеш…

Към думите й се присъедини баритон.

— Спокойно можеш да го направиш с гръм и трясък. Джилиън се завъртя и леко приклекна. После занемя от изненада. В сенките стоеше нещо… или някой. Фигурата бе висока, двунога, с рамене и поза на добре сложен мъж.

— Кой… кой е там? — попита тя. Гласът прозвуча зловещо познат.

— Не се страхувай, доктор Баскин. Нека да изляза на светло.

Когато го направи, сърцето на Джилиън се разтуптя. Тя отстъпи назад, притиснала дясната си ръка между гърлото и гърдите си.

— Т-том…?

На устните му сияеше неговата отзивчива, малко момчешка усмивка. Позата — отпусната и в същото време готова за всякакви изненади. Онези добре познати, толкова сръчни ръце.

Главата — черна коса със сиви кичури — иронично се наклони, сякаш малко разочаровано от реакцията й.

— Толкова ли си лековерна, че да вярваш на очите си, Джил?

Джилиън се опита да овладее чувствата си, особено вълната от отчаяна самота, която нахлу в душата й след угасването на надеждата. Ако това наистина беше Том, тя вече щеше да го познае и без да го вижда. И все пак изтощеното лице изглеждаше толкова истинско — уморено от битки, в сравнение с които нейните премеждия бледнееха. Част от нея копнееше да протегне ръка и да го докосне. Да успокои грижите му.

Макар да знаеше, че това е просто измама.

— Не съм… чак толкова наивна. Предполагам, че е съвсем ясно кой си всъщност. Кажи ми… от мислите ми ли взе образа на Том? Или…

Тя се завъртя и погледна към бюрото си. До снимката на Крейдейки и другите, които беше познавала и обичала на Земята, слабо сияеше холосът на съпруга й.

— По малко и от двете — разнесе се отговорът, докато Джилиън бе с гръб към фигурата. — Наред с още много други източници. Стори ми се подходящ метод — да съчетая любовта с напрежение и съжаление. Малко жесток, навярно. Но водещ до съсредоточаване. Сега концентрирана ли си?

— Цялата съм слух — отвърна тя и се завъртя да погледне към посетителя си… само за да се олюлее от нова изненада.

Том бе изчезнал! На негово място стоеше Джейкъм Демуа, възрастен шпионин от Земянитската разузнавателна служба, усилено настоявал за пращането на делфийски кораб. „Стрийкър“ беше също толкова негово дело, колкото на Крейдейки. Тъмната му кожа носеше отпечатъка на годините, които бе прекарал сред многобройните бази на Земята в дълбокия космос в опити да предотврати участта, сполетяла толкова много вълконски раси.

— Чудесно — каза посетителят с глас, който много напомняше този на стария Джейк… макар че му липсваха типичните хумористични нотки. — Защото мога да отделя за този разговор съвсем малка част от съзнанието си. Трябва да се занимавам с много други важни задачи.

Джилиън кимна.

— Представям си. Вие, трансцендентните, трябва да сте ужасно заети да убивате трилиони разумни същества, за да запалите за миг някакъв космически факел. Кажи ми, с каква цел загинаха всички тези бедни създания? Религиозно жертвоприношение ли беше това? Или нещо по-практично?

— Може да се каже, че беше по малко и от двете. И нито едното. Трудно ми е да изразя тези концепции с помощта на твоя разхвърлян символичен език.

Кой знае защо тя очакваше подобен отговор.

— Предполагам, че си прав. Но така или иначе ти благодаря, че не използваш думи като „груб“ и „примитивен“. Други преди теб си направиха труда да ни напомнят колко ниско е нашето място в пирамидата на живота.

Образът на Джейк Демуа се усмихна и лицето му се набръчка точно на съответните места.

— Огорчена си. След контактите с така наречените Стари не мога да те обвинявам. Тези създания не бяха много по-древни от теб и не те превъзхождаха по мъдрост. Арогантността на такива незрели души често далеч надхвърля действителните им постижения. Опитват се да подчертават колко високо са се издигнали, като унижават онези, които стоят точно под тях. В дневника си, доктор Баскин, ти правиш сравнения с „мравки, които се щурат под тъпчещите ги крака на боговете“.

Всъщност обаче, всеки наистина съвършен ум би трябвало да е способен на състрадание, дори към „мравки“. Като упълномощавам малка част от себе си, аз мога да разговарям с теб по този начин. Нищо не ми струва да съм любезен, когато усилието изглежда си струва.

Джилиън премигна, неспособна да реши дали трябва да се чувства благодарна или обидена.

— Твоята представа за избирателна любезност… ме ужасява.

Образът на Демуа сви рамене.

— Някои неща не могат да се избегнат. Онези съставни същества, които неотдавна загинаха — чиято разбъркана маса и други атрибути сега образуват плътен облак, носещ се край брега на забравата, — ще са много по-полезни в смъртта си, отколкото като младши трансцендентни. Тук и на много други места в познатия космос те ще запалят сигнални фарове в момента, в който съдбата отвори мимолетен прозорец и позволи на небесата да говорят.

— Сигнални фарове ли? И накъде ще ги насочите? Вие, трансцендентните, вече сте господари на всички в Петте…

Внезапно Джилиън разбра.

— Навън ли? Искате да се свържете с други, извън Петте галактики, така ли?

Демуа като че ли одобрително затананика.

— А, виждаш ли? Простата логика не е толкова трудна, даже за мравка! Действително целта на това колосално предприятие е да пратим кратки съобщения от едно небесно място до друго. Поздрав, насочен с мощното изригване на светлина, което скоро ще последва на това място и за миг ще постигне яркост, по-силна от цяла галактика.

— Но…

— Но! Готвиш се да възразиш, че можем да го направим по което и да е време! Че за същества като нас е нещо нормално просто да взривяваме свръхнови и да ги използваме като сигнални светлини.

Вярно е! Само, че този метод е прекалено бавен и шумен за сложен разговор. Все едно да викаш „Тук съм!“ на вселената.

Така или иначе, огромното мнозинство от другите галактични възли са загадъчно мълчаливи или излъчват вибрации, които са прекалено странни, за да ги разберем. И в двата случая загадката не може да се реши с бавни светлинни лъчи.

Като избягваше втренчения поглед на фалшивия Демуа, Джилиън замислено впери очи към отсрещната стена.

— Обзалагам се, че всичко това е свързано с Голямото разкъсване, което предвиди Сара — накрая промълви тя. — Много от старите връзки — субпространствените канали и нишките на точките на прехвърляне — се прекъсват. Галактика четвърта може да остане напълно изолирана. — Сви юмруци. — Това трябва да е някаква възможност. Възможност, която се разкрива само по време на разкъсване, докато всички хиперпространствени равнища се разтърсват. Прозорец от време, в който…

Отново погледнала към посетителя си, Джилиън потръпна, когато откри, че пак се е преобразил. Сега на мястото на Джейк Демуа стоеше образът на майката на Том.

Мей Орли й се усмихна, сгушила се в дебелите си дрехи, за да се предпази от минесотската зима. В ръцете хи стискаше скиорски щеки.

— Продължавай, скъпа. Имаш ли още предположения? Преди да се отправи на това дълго, бурно космическо пътуване такива бързи метаморфози можеха да обезкуражат Джилиън. Но след годините, прекарани в постоянен контакт с Ние, се бе научила да не обръща внимание на груби прекъсвания.

— Прозорец от време, в който пространствените връзки са по-дълги от обикновено! — Тя посочи с пръст към трансцендентния. — В който физическите обекти могат да прехвърлят огромната бездна между галактичните купове със скорост много по-висока от светлинната. Все едно да хвърлиш писмо в бутилка и да се възползваш от уникално висока вълна.

— Прекрасна метафора! — одобрително отвърна илюзорната й свекърва. — Разкъсването наистина е като могъща, всепоглъщаща вълна, която може да преодолее мегапарсеци само с един скок. Свръхновата, която ще взривим, ще е ръката, хвърляща бутилката в тази вълна.

Когато й хрумна нова мисъл, Джилиън дълбоко си пое Дъх.

— И вие искате „Стрийкър“ да е една от бутилките ви.

— Позна! — възхитено изръкопляска трансцендентният. — Ти потвърждаваш нашите симулации и модели, които напоследък наложиха промяна в процедурата. Като добавим вълкони в сместа, можем да получим много необходима съставка. Това навярно ще предотврати провалите, които сполетяха предишните ни усилия — онези други случаи, в които се опитвахме да пращаме съобщения през огромната пустиня между нашия възел от галактики и безбройните спирални небеса. Небесата, които виждаме да преминават покрай нас, но мъчително далеч извън обсега ни.

Джилиън повече не можеше да гледа милото лице на Мей Орли. Тя покри очи, отчасти за да позволи на трансцендентния отново да се преобрази… но и защото й се виеше свят. Коленете й се подкосиха, когато осъзна нещо ново.

Вместо смърт чрез огнено жертвоприношение, й обещаваха приключение — пътуване, по-изключително от което и да е друго — и Джилиън се чувстваше така, сякаш я бяха ударили в стомаха.

— Значи… сте се опитвали отдавна, нали?

— Още откакто се възстановихме от предишната криза точно след заминаването на Прародителите, когато нашата щастлива общност от седемнайсет свързани галактики беше разкъсана на части. Оттогава заслужихме отново да се съберем с братята си.

Докато говореше, гласът се променяше и ставаше по-дрезгав. По-мрачен.

— Това е рана, която боли по-силно, отколкото можеш да си представиш. Най-вече поради тази причина се погрижихме Галактика четвърта да бъде евакуирана, за да можем този път да ограничим загубата.

Джилиън свали ръце от очите си и видя, че сега трансцендентният прилича на Чарлз Дарт, ученият-шимпанзе, който бе изчезнал на Китръп заедно с Том, Хикахи и още десетина други.

— Наистина ли си спомняте онова време?

— Като живеем дълбоко в Прегръдката на вълните — и орбитираме около онова, което вие наричате „черни дупки“, — ние постигаме едновременно няколко цели. При тази ужасно висока гравитация можем да извършваме квантово изчисляване в невъобразими мащаби, като съчетаваме мъдростта на всички класове живот. С любяща грижовност ние симулираме минали събития, променяме реалности и дори цели космически съдби.

Джилиън сподави внезапния пристъп на истеричен смях. От устата на шимпанзе тези думи звучаха ужасно помпозно.

Тя едва успя да се овладее, но трансцендентният като че ли нищо не забеляза и продължи с обяснението си:

— Има още един резултат от живота край събитийния хоризонт, където пространство-времето се свива толкова плътно, че не се излъчва никаква светлина. Времето забавя хода си, докато останалата част от вселената бясно продължава да се върти.

Други се хвърлят покрай нас в ексцентричностите и поемат към невидими царства в преследване на собствената си представа за съдбата… — но ние оставаме на пост, недосегаеми за ентропията. И чакаме, наблюдаваме и експериментираме.

— Други се хвърлят докрай… — с бързо премигване повтори Джилиън. — В черните дупки ли? Но кои…?

Когато осъзна, на устните й плъзна мрачна усмивка.

— Говориш за други трансцендентни! За Бога, вие не сте единствените висши, нали? Всички класове живот се сливат край черни дупки — дишащите кислород и водород, машините и останалите. Но за повечето от тях това не е краят, нали? Те продължават навътре в ексцентричностите! Независимо дали ще ги изведат в по-добра вселена, или ще ги унищожат като отпадъци, те предпочитат да продължат, докато вие оставате. Защо? — упорито попита тя. — Защото се страхувате ли? Защото ви липсва достатъчно кураж да се изправите пред неизвестността?

Този път преобразяването стана пред очите й. Вихър от болезнени цветове, които като че ли изглеждаха някак раздразнени. Миг по-късно пред нея се появи собственият й, отдавна мъртъв баща, както си го спомняше накрая, легнал на болнично легло, изтощен и огорчен, вперил в нея мрачно неодобрителен поглед.

— Бих се зачудил, доктор Баскин, дали е разумно или оправдано да се подиграваш на могъщи същества, чиито мотиви не си способна да разбереш.

Тя кимна.

— Прав си. Смирено се извинявам. Сега моля те, би ли избрал друг образ? Този…

С нов бляскав пирует посетителят се превърна в ротен, един от онези мошеници, които твърдяха, че са патрони на Земята. Джилиън потръпна. Това й напомни за сложното положение, в което се намираше собственият й вид, заплашван от все нови опасности, изникващи всяка година, месец и ден.

— След като ти обясних твоята роля, трябва да обсъдим още някои въпроси — продължи трансцендентният. — Някои подробности бяха вкарани в компютъра ти — предпазните мерки, които трябва да вземеш за ваше собствено удобство по време на прехода. Но новата обвивка, с която покриваме кораба ви, е интелигентна и здрава. Тя ще ви предпази от експлозията на звездата и ще изолира топлината и ударните вълни, когато гравитацията ви запрати в хиперпространство, далеч отвъд…

— Ами ако не искаме да отидем? — прекъсна го Джилиън. Ротенът приятелски се усмихна и по гърба й полазиха тръпки.

— Нима славата и приключенията не са достатъчни мотиви? Тогава, нека опитаме с друг.

В момента отбранителните сили на Земята са на изчерпване. Скоро враговете ще завладеят родния ти свят и после всичките му колонии, дори тайните убежища, където земянитите са установили малки бази. Само вие на борда на „Стрийкър“ имате възможност да отнесете семената на вида си, на културата си, извън обсега на потисниците, които ще убият или поробят всички човеци и делфини. Не го ли дължите на предците и потомците си? Шанс да осигурите оцеляване на рода си някъде далеч от всякаква опасност?

— Но какъв е този шанс? — попита тя. — Сам признаваш, че преди никога не сте успявали.

— Симулациите показват, че след прибавянето на вълконите към рецептата има много по-голяма вероятност. Вече ти го казах.

Джилиън поклати глава.

— Извинявай. Примамливо е, но имам други заповеди. Задължение…

— Към съвета Терагенс ли? — със съмнение попита трансцендентният.

— Да… но и към моята цивилизация. Цивилизацията на Петте галактики. За вас тя може да е само мравуняк. Да, в момента тя наистина е отвратително място, управлявано от потисниците, за които спомена. Но тимбримите и някои други смятат, че това може да се промени с използването на съответни стимули.

Жената кимна към Хърби, древната мумия, останала от мисията на „Стрийкър“ до Плиткия куп.

— Истината може да има тонизиращо въздействие, дори върху онези, които се държат агресивно от страх.

Ротенът кимна. Чертите му се стопиха в поредното преобразяване.

— Достойна позиция за млада и благородна раса. Макар че разбира се, нашите потребности са много по-важни от цивилизацията на враждуващи помежду си диваци. Във всеки случай времето наближава… както скоро ще откриеш.

Чертите на трансцендентния останаха неясни, докато Джилиън се чудеше какво е значението на последната му забележка.

Внезапно комуникаторът на бюрото й иззвъня и от него се появи малко холоизображение. Беше Зуб'даки. Сивата глава на делфина изглеждаше възбудена и разтревожена. Като че ли не разбра, че Джилиън не е сама.

— Доктор Баскин!

— Да? Какво има, Зуб'даки?

— С-с-събитията с-с-се ускоряват по начин, който изобщо не с-с-сме очаквали. Навярно ще е най-добре да дойдете и да погледнете!

Джилиън се вцепени. При обикновени обстоятелства незабавно щеше да реагира на такова повикване. Но сега й бе трудно да си представи, че във вселената има нещо по-важно от този разговор с трансцендентно божество, което управляваше живота на всички живи същества.

— Не може ли да почака малко? В момента съм заета.

Тъмното око на делфийския астроном се разшири, сякаш той не можеше да повярва на ушите си.

— Докторе… нека ви обясня. По-рано казах, че колапсът на облака от останки може да бъде забавен от радиационно налягане. Докато бялото джудже с-с-се нажежава, увеличаващата му с-с-се яркост отблъсква падащия към него диск.

Но нещо с-с-се променя! Газът и с-с-саждите започват да с-с-се с-с-свиват! Цялата маса с-с-се с-с-сгъстява на малки плътни топки! Трилиони плътни камъчета!

— И какво от това? — сви рамене Джилиън. Разсейваше я видът на нейния посетител, който стоеше пред стъклената витрина и гледаше към Хърби. Очертанията на трансцендентния продължаваха да трептят, докато се опитваше да промени формата си. Очевидно се мъчеше да имитира първоначалния вид на Хърби, преди мумията да прекара милиард години в Плиткия куп.

— Какво от това ли? Питате какво от това? — удивено изсъска Зубдаки. — Това означава, че радиационното налягане няма да подейства на облака! Че цялата огромна маса с-с-с огромна с-с-скорост с-с-се носи към джуджето!

Джилиън кимна.

— Значи свръхновата ще избухне много по-скоро.

— и с-с-с безпрецедентна мощ!

Докато разговаряше с делфина, нейният посетител изглежда се затрудняваше да наподоби съответната форма, сякаш нещо във фигурата на Хърби му се изплъзваше. Или пък в момента трансцендентните бяха заети с други проблеми, за да влагат изчислителна енергия в такава маловажна задача. Тя поклати глава.

— Предполагам, че просто сме свидетели на някаква нова свръхтехника, Зуб'даки. Явно всичко е било инсценирано. Навярно много преди да се родим. Кажи ми, знаеш ли кога ще започне колапсът?

Гласът на астронома се изпълни с раздразнение.

— Не сте ме разбрали, докторе! Колапсът вече…

Той млъкна, прекъснат от силен вой на аларми. Образът му се завъртя към тъмни фигури, които тичаха напред-назад зад гърба му, за да заемат постовете си. После холосът напълно изчезна.

На негово място се появи вихрещото се торнадо на Ние.

— Какво има? — попита Джилиън. — Какво става?

Ние леко се наведе, сякаш забеляза присъствието на нейния посетител. После холограмата потръпна и като че ли съвсем забрави за трансцендентния.

— Аз… трябва да докладвам, че отново ни атакуват. Джилиън премигна.

— Кой ни атакува?

— А ти кой мислиш? Нашият стар враг, джофурският боен кораб „Полкджхи“. Макар и очевидно преобразен, той бързо се приближава и започна да излъчва вибрации на Б-пространствена честота, с което за пореден път превръща корпуса ни в антена за огромни потоци топлина…

— Стига! — извика Джилиън и размаха ръце пред себе си. — Това е безумие! Джофурите разбират ли какво става тук? Или под чия закрила се намираме?

Ние отвърна със старото си, познато свиване на рамене.

— Нямам представа какво разбират джофурите. Такова упорство в лицето на непреодолима сила изглежда граничи с лудост. И все пак фактът си остава. Температурата на корпуса ни започна да се покачва.

Джилиън се завъртя към посетителя си, чието лице бе придобило хуманоидно-амфибийна красота с цвят и тъкан, които го караха почти да сияе. По всяко друго време това би била една от най-хипнотизиращите гледки в живота й… но сега изобщо не му обърна внимание.

— Е? — попита тя.

— Какво „е“, доктор Баскин? — отвърна трансцендентният и се обърна към нея. Във възстановката му на образа на Хърби все още се забелязваше някаква колебливост.

— Е… ще ни защитите ли?

— Молите ли ни за помощ?

— Мислех си… — удивено заекна тя. — … Положили сте толкова усилия, за да ни изберете и подготвите…

Ние озадачено се завъртя.

— На мен ли говориш? Има ли някой при теб? Сензорите ми като че ли не могат…

Джилиън ядосано махна с ръка и накара изкуствения си помощник да се скрие от поглед. Тя смаяно зяпна, когато трансцендентният сякаш започна да искри и с всеки миг ставаше все по-ярък.

— Такава инвестиция е достойна за доверие, доктор Баскин. Дали вълконите могат да издържат на пътуването през огромната пропаст между небесата? Достатъчно издръжливи ли сте, за да се справите с тайнствените предизвикателства, които ви очакват? И със съществата, които срещнете?

Завършил преобразяването си от мумия в нещо като истински бог, гостът й вече излъчваше ярка светлина.

— Струва ни се, че може би ще е нужна още една последна проверка. За да преценим вашия кураж.

Джилиън покри очи, но блясъкът скоро започна да прониква през костите на дланта й. Думите на трансцендентния пронизаха кожата й и отекнаха в душата й.

— Още едно изпитание… в няколкото мига, които остават… преди нашата вселена да се промени.