Метаданни
Данни
- Серия
- Ъплифт (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heaven’s Reach, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Военна фантастика
- Космическа фантастика
- Научна фантастика
- Приключенска фантастика
- Социална фантастика
- Твърда научна фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (04.04.2010)
- Допълнителна корекция
- NomaD (04.04.2010)
Издание:
Дейвид Брин. Стълба към небето
Редактор: Вихра Манова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, 1999
История
- — Добавяне
Хари
Около един субективен ден след като пое напред в преследване на загадъчните нарушители, Хари разбра, че точно пред него има препятствие.
Докато бързо се придвижваше в този странен район от Е-пространството, той съвестно изпълняваше основната си задача и оставяше уредите на Уер'К'кинн покрай извитата тръба, съдържаща цялата звездна вселена. По Пътя лежаха всички галактики, които познаваше, включително и сложните хиперизмерни разклонения, наречени „точки на прехвърляне“. Винаги, когато спреше, за да погледне към него, пред Хари се разкриваше уникална, пречупена гледка към съзвездия, носещи се мъглявини, дори цели спирални ръкави, които искряха от звездна светлина и експлодиращи газове. Струваше му се странно и противно на всякаква интуитивна логика да знае, че всичко в тази тръба е невъобразимо по-огромно от това ограничено метафорно пространство.
Вече беше свикнал да живее във вселена, чиито сложности далеч надхвърляха способностите на бедния му мозък да ги проумее.
Докато изпълняваше възложената му от Уер'К'кинн задача, Хари напредваше с максималната благоразумна скорост, движейки се по следата, оставена от предишните посетители на това странно царство.
Нещо обаче го правеше подозрителен.
„Разбира се, би трябвало просто да кротувам, докато определеният ми срок изтече, после да събера камерите и да си плюя на петите, преди този район от метареалността пак да се преобрази и да се стопи около кораба ми!“
Местната зона от зловещи форми беше толкова опасна и нестабилна, логиката й бе толкова изкривена, че дори малкото меми — естественият клас живот в Е-пространството — изглеждаха плашливи, сякаш въплътените идеи също намираха района за отвратителен. Хари само веднъж зърна няколко прости концептуални същества да пасат в прерията от мъгляви кактусоподобни стволове. Повечето подвижни меми изглеждаха съвсем елементарни.
Като че ли на вселената й пукаше.
Маневреният му кораб бързо вървеше по следата на нарушителите. Обектите, изградени от реална материя, оставяха разпознаваеми признаци в Е-пространството. От всяко физическо тяло, което посмееше да навлезе в царството на материализираните абстракции, постоянно се отцепваха или изпаряваха малки частички. Те можеха да са кислородни облаци, отделяни от животоподдържаща система, или самотни атоми от метален корпус.
Следата ставаше все по-топла.
„Чудя се защо са минали оттук“, помисли си той. Най-старата следа беше от около година… ако можеше да се вярва на субективния календар, който преценяваше степента на протонен разпад. По профилите на разпръскване можеше да каже, че съдът пред него — първият нарушител, — не е по-голям от подвижната му станция.
„Трябва да са били отчаяни, за да изберат този път… или напълно да са се загубили.“
Втората следа не бе много по-късна, но произхождаше от по-масивен кораб, макар и по-малък от корвета. Той очевидно беше преследвал първия.
Известно време третият съд го объркваше. Бе минал оттук съвсем наскоро, навярно само преди дни. В следата му продължаваха да се вихрят ясно установими атоми. От станцията на Хари се протегнаха сонди, напомнящи сетивни пипаща на някакво насекомо, и установиха металокерамични профили от онези, които се свързваха с механичния живот.
Като служител на Института, Хари винаги следеше за подозрителни машинни същества. Въпреки мерките за безопасност, програмирани в тях от милиарди години, от време на време те все още проявяваха склонност към неконтролируемо възпроизводство, като използваха всички възможни суровини и се копираха във все по-големи количества.
Разбира се, този проблем беше присъщ на всички класове, тъй като свободното размножаване бе универсална особеност на живота. Дишащите кислород също бяха извършвали екологични холокости в Петте галактики и понякога бяха изтощавали планетите много по-бързо, отколкото можеха да се възстановят. Затова и миграционните закони редовно забраняваха достъпа до огромни зони от галактиката, като ги обявяваха за угарни. Но машинното възпроизводство можеше да е особено ненаситно. То често започваше в тъмни ъгълчета на вселената, които никой не контролираше. Веднъж група автономни репликатори бяха набрали достатъчно инерция, за да заграбят и използват всеки малък планетоид в Галактика трета за краткия период от десет милиона години, превръщайки всеки грам във вретеновидни машини… които после започнаха да разграждат планети. И това продължи дотогава, докато не се намеси коалиция на другите класове живот.
Но машините не бяха единствената грижа на Хари. Във времена като тези, когато цивилизацията на дишащите кислород беше въвлечена в междуособни войни, трябваше да внимава от това да не се възползва културата на дишащите водород.
И все пак следите, които регистрираше, изглеждаха по-скоро странни, отколкото опасни. Голямото количество метални атоми предполагаше, че това машинно същество навярно е повредено. Имаше и други аномалии. Сензорите му откриха аминокиселини и още някакви органични частици. Вероятно машината се придружаваше от дишащ кислород живот. Може би като товар? Понякога механоформите използваха биологични компоненти, които бяха по-устойчиви на космическите лъчи.
След около мидура Хари трябваше да прекрати преследването, за да остави поредния от пакетите на Уер'К'кинн и внимателно да го нагласи така, че камерите да гледат право към Пътя. Надяваше се, че информацията ще се окаже ценна.
Разбира се, началникът му вече разполагаше с много данни от сондите във всички точки на прехвърляне, както и от хиперпространствените равнища А, В и С. Нещо повече, обикновено пътниците съобщаваха за условията по време на преходите си. Струваше му се странно и необичайно да пращат него чак дотук, за да събира информация от такъв несигурен източник. Но кой беше той, че да съди?
„Аз съм почти в основата на тотемния стълб. Трябва само да си върша работата, а не да се съмнявам в шефа си.“
По време на инструктажите му бяха съобщили, че по почти всички проходими пътища в Петте галактики се наблюдавало повишено напрежение. Прекъсванията на трасетата и заобикалянията станали нещо обичайно и търговията осезаемо страдала. И все пак, когато Уер'К'кинн отправил допитване до висшите служители в Института по навигация, му отговорили само с любезни увъртания.
„Тези събития не са неочаквани.
(Отдавна) са взети съответните мерки за преодоляване на тези явления.
Агентите на твоето равнище не би трябвало да се занимават с причините или дългосрочните последствия.
Изпълнявай възложените ти задачи. Охранявай корабите. Пази обществото. Продължавай да докладваш. И най-вече обезкуражавай паниката. Насърчавай гражданското спокойствие.
Поддържай апаратурата си в пълна готовност. Отмени всички отпуски.“
Хари не намираше подобни отговори за особено вдъхновяващи. Дори Уер'К'кинн изглеждаше разтревожен — макар че не беше лесно да се отгатват чувствата на тази сухоземна сепия.
Той отново се зачуди за настоящата си мисия.
„Уер'К'кинн навярно не е съгласувал пътуването ми с началниците си. Може да ме е пратил тук, за да погледне на нещата от независима перспектива.“
Хари оценяваше доверието на шефа си… и в същото време се страхуваше от последствията.
„Възможно ли е всичко да се разпада? — запита се той. — Може би скианото е било право. Ако това е краят на света, какво друго можеш да правиш, освен да се грижиш за душата си?“
Само мидура преди да се отправи на тази мисия Хари със смесени чувства бе приел поканата на скианото да посети скромното му паство. Когато влезе в малък склад в един от евтините квартали на Каззкарк, той откри разнородна компания от същества, изповядващи тази странна нова ерес.
Имаше двама едри синтиани — създания, традиционно приятелски настроени към земните обичаи и концепции, — наред с неколцина дребни уазууни, принг с изцъклени очи, трима пор'н'ати, раиран ругуггл и…
Хари си спомни как се олюля от изненада, когато смаяно видя група ужасяващи Братя на нощта! С мускулести ръце и акулски лица, те бяха прочути с буйната си, макар и променлива религиозна страст — постоянно опитваха различни религии и ги изповядваха фанатично, докато не се прехвърлеха на следващата. И все пак не бе очаквал да ги види сред такава разнородна група от същества, които нямаха каквато и да е връзка с тяхната раса или клан.
Вярващите се бяха събрали пред символ, който Хари намери едновременно за странен и страшен… холопортрет на Земята, родния дом на неошимпанзетата, изобразена с кръст от лъчи, разпространяващи свещена светлина. Докато холограмата се въртеше, планетата сякаш се издуваше… после експлодира и сля собствената си материя с ярките лъчи, за да направи още по-знаменателен дар на просветлението с върховната си саможертва.
Няколко секунди по-късно парчетата от Земята се сляха и с това чудотворно възкресение цикълът отново започна.
— Учили са ни, че целта на живота е неговото усъвършенстване — продължи проповедта си скианото, отначало на родния си диалект на гал-две с проблясъци на долния си чифт очи, а после на гал-седем с помощта на преводното устройство, което държеше в ръка. — Тази мъдрост несъмнено е вярна. Тя не зависи от категория или класа. Щом е постигната разумност, животът трябва да се стреми към нещо повече от обикновеното възпроизводство на собствените си гени. Много отдавна Прародителите учели, че основната ни задача е да търсим усет за целенасоченост. Че за да осмислим съществуването си, трябва да имаме цел, към която да насочим живота си.
Но какво в тази вселена подлежи на усъвършенстване? Със сигурност не материята, която е тленна и накрая дори най-великите неща се превръщат в бледо сияещо топлинно излъчване. Организмите на всички индивиди стареят и умират. Някои спомени могат да се записват, но истинското усъвършенстване спира дотук.
Даже космосът, който възприемаме със сетивата си, изглежда, е обречен на топлинна смърт и хаос.
Единствено видовете като че ли се усъвършенстват с времето. Първо сляпата еволюция подготвя пътя на безброй светове, като пресява и изпробва мириади животински видове, докато накрая се появят безценните предразумни форми. Тогава те навлизат в благословения цикъл на осиновяване и ъплифтиране, получавайки напътствия от онези, които са се развили по-рано.
Дотук проповядваният от Прародителите път бил добър и мъдър. Световете били пазени и почитани. Потенциалът се съхранявал и мъдростта се предавала чрез безкрайния цикъл на живота.
А когато по-старите видове научат всичко възможно и постигнат върховна прозорливост и проницателност? Тогава идва ред да се заемат със самоусъвършенстване и да се оттеглят от звездните пътища, за да потърсят расово просветление в любящата Прегръдка на вълните.
Говори се, че този път, водещ към уютния скут на гравитацията, извървели самите Прародители и сега очаквали да приветстват всеки нов род, постигнал върховна трансцендентност.
Скианото сключи завършващите си със смукала ръце и се наведе към присъстващите.
— Но това ли е единственият път към съвършенството? Тази насочена към вида представа за спасението изглежда студена и далечна, особено в наши дни, когато може би ни остава съвсем малко време. Толкова малко, че по-младите раси няма да успеят да се усъвършенстват по стария начин.
А и къде е мястото на индивида? Наистина, съществува удовлетворението да знаеш, че пълноценно си изживял живота си, за да помогнеш следващото поколение да е малко по-добро от твоето и така да приближиш потомците си към заветната цел. Но в този живот няма ли да има награда за добрите, честните и всеотдайните?
Отделната личност не е ли способна да постигне трансцендентност?
Всъщност, приятели мои, аз съм тук, за да ви кажа, че има награда! Тя идва от най-невероятното място. Странен малък свят, на който вълкони са постигнали разум след дълга и тежка битка на самоъплифтиране. И единствено песните на китовете са можели да ги утешават в мрачната им самота.
Песните… и обещанието, дадено им от единствения истински Бог.
Ужасно и красиво обещание. Обещание, което малкият свят, наречен Земя, скоро ще изпълни, като страда заради всичките ни грехове. Да, заради всяко едно разумно същество.
Обещание за спасение и вечен живот.
След като остави и последния пакет камери, Хари трябваше да убие времето до завръщането си, затова отново продължи след нарушителите.
И трите кораба се бяха движили плътно до Пътя… разумно решение, тъй като обикновените съдове не бяха предназначени за Е-пространството. По този начин винаги имаха възможност да се върнат обратно в реалната вселена, ако нещо в това царство на мемите се объркаше.
Разбира се, „завръщането“ на Пътя също криеше опасности. Например, наистина можеше да стигнеш до някоя от Петте галактики и всичките ти атоми да са точно на мястото си в сравнение със съседните… само че раздалечени на метри, вместо на ангстрьоми[1] един от друг, превръщайки тялото ти в звезда с вакуумна плътност.
Даже корабът и екипажът да запазеха физическата си форма, можеше да се озовеш някъде в космоса, далеч от сигнални фарове или точки на прехвърляне, все едно си попаднал на самотен остров.
Корабът на Хари обаче беше издръжлив, гъвкав и далеч по-сигурен за този ужасен начин на пътуване. Построен специално за Е-пространството — и пилотиран от опитен жив наблюдател, — той можеше да открие входни и изходни точки, много по-сигурни от Пътя.
От трите съда, които преследваше, най-много го безпокоеше машинното същество, което почти го караше да изпитва състрадание.
„Машината наистина е уязвима тук. Бедният механоорганизъм трябва да напипва пътя си почти слепешком.“
Любопитен да види какво е принудило съществото да навлезе в Е-пространството, Хари увеличи скоростта. Скоро започна да регистрира следи от дигитален разум, сигурен признак, че някъде отвъд мъглата съвсем открито функционират мощни компютри.
„Все едно да вика на всички хищни меми наоколо: «Ю-хуу! Зверчета! Елате ме изяжте!»“
Хари впери поглед в мрака и успя да различи фантастично отвесна сивкавобяла скала, покрита със симетрични червеникави петна. Внезапното препятствие се издигаше вертикално нагоре и изчезваше в мъглата на няколко метра… или километра. Сияещата тръба на Пътя като че ли се насочваше право към него!
Червеникаво-оранжевите петна бяха наредени в строга геометрична система като безкрайни колони бойни кораби. Хари подозрително ги наблюдаваше, докато пилотът не ги нарече „двуизмерни обезцветявания“. Нищо повече.
Станцията продължи напред сред мъглявата степ и Хари скоро разбра, че в скалата има дупка — широка, колкото да пропусне Пътя и от двете му страни да остане достатъчно място за разузнавателната платформа или малък кораб.
— Струва ми се, че тук някой е използвал енергийни оръжия — замислено измърмори пилотният режим.
Хари видя, че отворът е бил допълнително разширен. От назъбените му краища пълзяха пукнатини. Сред мъглявите цилиндри бяха пръснати парчета от стената.
— Глупаци! Корабът им е бил прекалено голям, за да влезе. Затова вместо да се помъчат да открият метафора, която да ги вкара вътре, те просто са взривили отвора!
Той поклати глава. Бе опасно да се опитваш да променяш със сила Е-пространството. Далеч по-добре беше да си вършиш работата, като следваш странните му закони.
— Очевидно се е случило преди година, когато големият съд е преследвал по-малкия. Искаш ли да включа на наблюдателен режим, за да разбера какви видове оръжие са използвани?
Хари отрицателно поклати глава.
— Няма време. Явно си имаме работа с идиоти… или фанатици. И в двата случая това означава неприятности.
Той се вгледа в заобикалящия Пътя мрак. Несъмнено отворът в скалата представляваше поредната входна точка. Когато влезеше вътре, метафоричните закони отново щяха да се променят.
Уер'К'кинн нямаше да го одобри. Нищо не можеше да гарантира, че Хари ще успее да се върне обратно. Основната му задача бяха камерите.
След продължителна пауза — прекарана най-вече в типично неошимско почесване, — Хари изсумтя и взе решение.
— Влизаме — нареди той. — Приготви се за символна промяна! — Неошимпанзето се върна на командното си кресло и закопча ремъците. — Затвори щорите и…
Курсивното „П“ се завъртя по-бързо.
— Предупреждение! Нещо приближава към нас!
Хари се огледа наоколо. Отвесната скала препречваше половината от зрителното му поле. От другата страна се простираше сияещата тръба на Пътя, която продължаваше назад сред мъглявите кактуси, чак докъдето му стигаше погледът.
Като подръпваше двата си палеца, той си спомни първото правило за оцеляване в Е-пространството. Когато се съмняваш в нещо непознато, незабавно се скрий и разбери какво представлява, преди то да разбере какво представляваш ти.
— Идентификация? Можеш ли да определиш откъде идва? Пилотната програма се поколеба само за миг.
— Обектът е неизвестен. Приближава се от вътрешността на преходната зона.
От тъмната пещера пред него! Това изключваше възможността да се скрият вътре. Хари отчаяно затърси изход.
— Трябва да се махнем оттук — измърмори той. — Но къде да отидем?
— Не мога да отговоря, освен ако не сме в състояние да летим. Успя ли вече да измислиш начин, Харви?
— Не, не съм. Върви по дяволите!
— Обектът е съвсем близо.
Хари отпусна ръце върху страничните облегалки. Бе време да опита нещо, каквото и да е.
— Иди до стената!
Станцията реагира с енергично препускане. Хари пъхна ръце и крака в ръкавите за ръчно управление и извика:
— Аз поемам!
Когато платформата стигна до отвесната скала, той протегна напред два от кокилестите крака и залепи широките им стъпала за гладката повърхност.
Хари затаи дъх…
После — съвсем естествено, сякаш беше специално конструирана за тази цел, — станцията започна да се изкачва по стената.