Дейвид Брин
Стълба към небето (21)

Каа

Пилотирането на космически кораб през точка на прехвърляне изискваше огромно майсторство. С тази задача не можеше да се справи машина или логичен алгоритъм.

Необходима бе интуиция, за да знаеш кога да освободиш фланговите полета, задържащи те за някоя блестяща нишка, и да избереш точно подходящия момент, за да извършиш скока — продължаващ едновременно секунди й еони, — над бездна, по-дълбока от вакуум… после да се вкопчиш в друга тясна непоследователност (без всъщност да се докосваш до смъртоносните й краища) и да я следваш до крайната си цел.

Дори нормалните точки на прехвърляне представляваха ураганни въртопи. Лабиринт от искрящи арки и гънки, които изкривяха космическата тъкан през много — а понякога и частични, — измерения.

Хаос от замайващи влакнести несъвършенства.

Тънки като паяжина пукнатини по огледалото на творението.

На онези, които притежаваха благоразумието да ги използват както трябва, сияйните нишки предлагаха огромни предимства. Безопасен път между галактиките, много по-кратък, отколкото през хиперпространството.

Но на глупавите и невнимателните носеха бърза и ужасна смърт.

Каа обичаше тези скокове повече от всичко друго в междузвездните полети. Нещо в тях отговаряше и на двете страни на неоделфинската природа.

Прибавените от човешките генетици нови мозъчни пластове му позволяваха да разглежда всяко влакно като цепнатина в квантовата метрика, останало, след като вселената бе изстинала от първичната свръхнагорещена пяна, сгъстявайки се като торта с многобройни пластове реалност и хиперпространство. В резултат се бяха получили дефекти — граници и пукнатини, — в които физичните закони се променяха и бяха възможни преки пътища. Каа възприемаше всичко това с помощта на специфични мисловни процеси, които капитан Крейдейки бе наричал „инженерен ум“.

Междувременно неоделфинът събираше и друга информация с по-стари органи, скрити дълбоко в черепа му. Древни участъци сива материя бяха настроени за слушане — за да чува свистящата структура на теченията или да преценява циклоидните ритми на вълните. Уредите анализираха плетеницата от праисторически топологични граници и му предаваха информацията под формата на сонарни образи. Каа почти интуитивно усещаше кога ще свърши някоя нишка и към кое съседно влакно трябва да скочи, за да насочи „Стрийкър“ по нов искрящ път към следващата му цел.

Веднъж Томас Орли беше сравнил този процес с „прескачане от един скоростен влак на друг по време на гръмотевична буря“.

Крейдейки го бе изразил по друг начин:

* Сливащата се природа

        * започва и свършва, живее и умира там,

                * където вълните събират плитчини и небе…*

Дори в самото начало на експедицията, когато капитанът все още беше с тях и блестящият главен пилот на „Стрийкър“ Кийпиру извършваше най-сложните маневри, всички бяха съгласни, че нищо не може да се сравнява с хиперпространствените скокове на Каа — многообразие от дръзки, сякаш винаги безпогрешни прехвърляния. Веднъж, след поредица от абсурдно щастливи скокове, позволили му да счупи рекорд, поставен преди милиони години, и да стигне от Танит до Калафия за пет и четвърт миктаара, екипажът му даде специален прякор.

Късметлията.

На тринарен език тази дума-израз имаше много по-богат смисъл, отколкото на англически. Тя означаваше особена милост в морето на късмета, дълбокото царство на случайността, в което Ифни хвърляше заровете си и древни мечтатели напяваха песни, стари още преди да се родят звездите.

Това бе огромна чест. Но някои също твърдят, че веднъж заслужени, такива прозвища трудно могат да се запазят.

Започна да го губи по време на катастрофата на Оакка, онзи ужасен, предателски зелен свят. После всичко бързо полетя към пропастта. Когато „Стрийкър“ се скри сред камарата останки на джиджоския океан, вече почти никой не го наричаше Каа Късметлията.

Оттогава, само за няколко дни, съдбата му показа най-щастливото и най-жестокото си лице. Намери любовта си… и бързо я загуби, когато дългът го откъсна от любимата и с всяка изтичаща минута го отдалечаваше с парсеци от Пипоу.

„Точно в този момент тя най-много се нуждае от мен.“

Затова не се радваше на този полет из лабиринт от искрящи нишки. Помагаше му единствено трезвият професионализъм.

Каа се беше научил да не разчита на късмета.

Пълната с вода контролна зала зад него изглеждаше зловещо смълчана. Без да отваря очи и да нарушава съсредоточеността си, Каа усещаше, че другите неофини нервно сдържат инстинктивното си сонарно прещракване, за да не го смущават.

Имаха основание да са напрегнати. Това прехвърляне не бе като другите.

Причината блестеше точно пред „Стрийкър“ — огромен обект, който Каа възприемаше ту като гигантска медуза… ту като колосална сепия с пипала, по-големи от космически кораб. Побиваха го тръпки от нейния полутечен профил, преобразуван за пътуване през извитите вътрешности на точката на прехвърляне. Инстинктивно копнееше да избяга — да изключи фланговите полета и да скочи към която и да е нишка, независимо къде би могла да ги отведе, — само за да не е близо до това ужасно чудовище.

„Но сега то ни води. И даже да се опитаме да избягаме, зангите със сигурност ще ни убият.“

Каа чуваше приглушен вой, идващ от съседното сухо помещение — заседателната зала. Вече беше разпознал звуците, издавани от глейвърите, онези деволюирали същества от Джиджо, които доброволно се бяха върнали към животинска предразумност. Дори само това би било достатъчно, за да го накара да потръпне и без тази странна връзка, която създанията изглежда имаха със съвсем различен клас живот. Тя даваше на „Стрийкър“ възможност да избяга от джофурите, но на каква цена?

„Да се спасим от един жесток враг — помисли си той, — само за да се сблъскаме с друг, от който се страхува цялата галактическа цивилизация.“

Всъщност, такива дилеми вече ставаха обичайни за делфийския екипаж. Цялата вселена сякаш бе пълна с все по-ужасяващи препятствия.

„Приготвят се“, разбра Каа, когато пипалата на сепията пред тях леко запулсираха. Вече на два пъти това бе предшествало скокова маневра. И в двата случая трябваше да приложи цялото си умение, за да следва зангите, без да забие „Стрийкър“ в някоя недалечна влакнеста ексцентричност. Те използваха стил на прехвърляне, какъвто никога не бе виждал, и се движеха по нишки, по-скоро времеобразни, отколкото пространствени, предизвиквайки микропричинностни вълни, от които на всички в кораба им се гадеше. Методът на зангите му се струваше невероятно неефикасен. След всяка странна маневра — и разтърсващ неврален рефлекс — на Каа му се искаше да се върне обратно и да го направи по по-нормален начин.

„Навярно бих могъл да взема пътя за двойно по-малко време — ядосано си помисли той. — Стига да знаех къде отиваме.“

Наистина, резонансите се бяха променили, откакто бе използвал тази точка на прехвърляне — когато „Стрийкър“ беше избягал от ужасния Многоизмерен свят в опит да изпълни последния отчаян план на Джилиън… да поеме по „преждевремския път“ — търсейки убежище на далечния Джиджо. Събуждането на онзи втори ексцентричен възел край Измунути сигурно бе раздвижило първия. И все пак, просто трябва да имаше по-лесен начин да стигнат там, където искаха зангите…

В мозъка му се фокусираха сонарни образи. Той усети ярък сноп нишки точно пред себе си… Гордиев възел, без каквито и да е пространствени влакна.

„Уф! Зангите трябва да са се насочили точно към тая гадна плетеница, мътните ги взели.“

И все пак, когато внимателно се заслуша в обърканото звуково изображение, на Каа му се стори, че долавя нещо във възлестата маса…

„Обзалагам се, че мога да позная по коя нишка ще поемат.“

Каа прикова вниманието си към маневрата. Това беше от огромно значение. Бе заложено много повече от дългът и оцеляването му. Или отличната репутация, която неоделфинските пилоти бяха започнали да си спечелват в Петте галактики. Дори не го интересуваше дали ще си върне прякора.

Едно-единствено нещо имаше смисъл за Каа. Да си свърши работата. Да спаси Джилиън Баскин и нейния товар. И после да се върне обратно на Джиджо. При Пипоу. Даже това да означаваше никога повече да не пилотира кораб. Той задейства алармата, за да предупреди другите.

„Готови!“

„Сепията“ се разгъна и се приготви за последния си скок.