Дейвид Брин
Стълба към небето (68)

Джиджо

Каа направи още един скок, преди В-пространството да изчезне.

Мъчителното прехвърляне опъна всеки нерв в тялото на Хари и с болезнен вик изкара въздуха от гърдите му.

Дори когато преходът свърши и чудотворно се озоваха обратно в нормалния континуум, разтрепераните пътници на станцията продължаваха да усещат по кожата си дразнещо гъделичкане. Хари избърса сълзите от очите си и с абсолютна точност разбра, че В-пространството окончателно се е отделило от Галактика четвърта, за да се понесе надалеч и да остави царството на атомите да се върти, откъснато и самотно.

„Излязохме тъкмо навреме“, помисли си той, когато зрението му се проясни. После се завъртя, за да погледне какво е постигнало възхитителното навигаторско изкуство на Каа.

Точно пред тях сияеше синьо кълбо с тънка обвивка от влажен въздух. Между дъгите на океаните изпъкваха кафяво-зелени континенти. По линията, разделяща деня от нощта, можеха да се видят мълнии, които танцуваха по облаците и планинските върхове.

— Джиджо, предполагам — измърмори Хари и мислено прибави: „Моят нов дом“.

— Да — отвърна Дуер. — Добре дошъл. Чудесно е да се завърнеш.

Ако се съдеше по напрегнатата му поза, младежът нямаше търпение да се впусне по любимите си горски пътеки. Очевидно там долу го очакваха две жени, които се смятаха за негови „съпруги“. Дуер изглежда нямаше желание да обяснява положението, но копнееше да се върне. Поне това беше ясно.

„Ами аз? — помисли си Хари. — Сега службата ми в Института по навигация не ми предлага много възможности. Даже Галактика четвърта да запази някои от хиперпространствените си връзки, никой няма да иска да назначи бивш наблюдател в Е-пространството.“

Той се вгледа в синия свят, който бавно се приближаваше — относителната скорост се определяше единствено от силното ускорение и кинетичната енергия. Без извършването на микроскокове приземяването щеше да е трудно и опасно.

Имаха отличен пилот, разбира се. Така че Хари не се тревожеше много за това. Но когато станцията кацнеше, навярно никога повече нямаше да може да излети. Антигравитацията използваше трикове, които включваха балансирането на сили от няколко хиперпространствени пласта. С изчезването на повечето равнища генераторите на полета сигурно нямаше да са в състояние да преодолеят мощното притегляне на Джиджо.

„Отсега нататък най-вероятно ще трябва да живея на тази планета.

Е, поне съм жив.“

Джиджо определено изглеждаше далеч по-добре от прашния Хорст. Всъщност, по-красив дори от Земята.

„А и тук има много неошими… макар че са от по-стар вид, който не може да говори. Иначе Дуер казва, че били съвсем цивилизовани. — Той въздъхна. — Фактът, че съм „говореща маймуна“ сигурно ще ме изолира. Както и бялата ми козина… и… опашката ми.“

Това беше достатъчно, за да го накара сухо да се изсмее. Какъв ироничен обрат в сравнение с престоя му на Земята, където бъбривите, образовани шими го бяха смятали за мълчалив и муден. Тук другарите му и партньорите по пощене едва ли щяха да му досаждат с дребнаво клюкарстване.

„Мога да си приказвам с другите шест разумни раси от Общностите на Джиджо — или осем, ако се броят делфините и титлалите. А скоро шимите ще ги направят девет.“

Той погледна към Каа, чието блестящо пилотиране ги бе довело дотук невредими. Делфинът толкова копнееше за онези топли крайбрежни води — и да открие Пипоу, — че може би щеше да се наложи да го убеждават първо да кацне на сушата.

— Така, така. Привлекателно местенце — отбеляза Киуей Хааулин. — Предполагам, че става за живеене, докато преценя възможностите за търговия.

Хари поклати глава. Синтианинът очевидно се беше върнал към предишната си лудост и твърдо вярваше, че скоро всичко ще е като преди. Шимът се надяваше Киуей да остане в това състояние през остатъка от живота си, защото щеше да му се наложи да го прекара тук, в това малко кътче от Галактика четвърта.

Каа отметна тъмносивата си глава и издаде тревожно цвъртене.

— Засичам кораби!

Хари се втурна към уредите си.

— Виждам ги. Повечето са зад нас. Последните ти два безумни скока са ни превели точно покрай тях! Имаме седмици преднина, за да стигнем на Джиджо.

Като се вгледа по-внимателно в дисплеите на уредите, той продължи:

— Общо взето са малки кораби — спасителни лодки, наблюдателни станции и совалки. Навярно оцелели от онези флоти, които са заседнали в B-пространството по време на Разкъсването. — Хари замълча за миг, като нервно подръпваше палци. — Насочват се към единственото убежище. Натам, закъдето пътуваме и ние.

Дуер дълбоко въздъхна.

— Значи даже Общностите да са успели да се избавят от джофурския гарнизон, докато ни е нямало, опасността не е отминала.

Шимът кимна. Според стандартите на предишната му цивилизация, тези сили бяха смешно слаби. Някои от спасителните лодки дори нямаше да стигнат до планетата. Други щяха да изгорят в атмосферата на Джиджо. Но малката му станция нямаше да може да се справи с останалите. Скоро джиджойците щяха да си имат истински неприятности.

А и предстоящият сблъсък щеше да има дълготрайни последствия.

„Освен ако няма други преждевремски колонии, скрити на угарни планети из цялата Галактика четвърта, това навярно ще се окаже единственото място, на което могат да живеят дишащи кислород с познания и опит на звездни пътешественици.

Даже хиперпространството да е напълно откъснато, някой ден от Джиджо ще се разпространи нова култура. Култура, която ще обхване цялата галактика и ще постави началото на нова традиция на ъплифтиране, когато се натъкне на обещаващи видове.“

Смисълът на всичко това го накара да се вледени.

„Онзи, който тази година установи контрол над Джиджо, може да установи моралните норми — цялата обществена етика — на тази бъдеща звездна цивилизация.“

Той вече беше отдал живота си на една общност. Сега изглеждаше, че няма да има покой. Още преди да вкуси от храната и въздуха на Джиджо, трябваше да реши дали да стане част от този нов свят и да приеме проблемите му за свои.

„Според онова, което съм чувал, тези Общности на Шестте раси са много внушителна компания. Ако Дуер и Рети, а също Алвин и Ур-ронн, са типични примери, джиджойците ще окажат сериозна съпротива.“

Той потупа пулта на сигурната си стара станция.

„Може би ще успеем да им помогнем малко, а?“

Спиралното им подхождане ги отведе откъм тъмната страна на Джиджо под голяма луна, която Дуер нарече „Лусен“. Хари възкликна, когато видя линия от ярки искри по границата между деня и нощта. Под формата на издължен полумесец по безвъздушната й повърхност сияеха блестящи градове. После разбра.

„Отражения. Просто падаща под ъгъл слънчева светлина, която пълзи по лунната повърхност. Куполите са безмълвни, безжизнени. Още от заминаването на легендарните буюри… преди колко време? Преди половин милион години?

И все пак — призна пред себе си той, — гледката е прекрасна. И може би някой ден…“

Остър вик го накара рязко да се завърти.

Рети стоеше до отсрещния прозорец и упорито отказваше да погледне към нежната красота на родния си свят. Начупена и със скръстени ръце, тя не обръщаше внимание на постоянните призиви на своя „съпруг“, миниатюрния мъжки урс, наречен „аз“. Малкото кентавровидно същество проточи дългата си шия, за да ухапе Рети по рамото, после посочи към гледката навън.

— гледа, съпруго! гледа!

— Вече съм виждала всичко това — кисело измърмори тя. — Природа. Планини, храсталаци и мръсотия. Много мръсотия. Няма нито 'лектричество, нито компютри, ама мръсотия колкото ти душа иска…

— не природа! — прекъсна я „аз“. — обръща се и гледа фойерверки!

Рети упорито не помръдваше. Но другите се втурнаха да разберат какво иска да каже урсът.

— Угаси външните светлини — нареди Хари, така че прожекторите на наблюдателната станция да не затъмняват гледката.

Под тях се простираше нощният Джиджо, тъмна покривка, която след няколко поколения можеше да заблести от градски светлини, независимо кой щеше да спечели предстоящата битка. Сега обаче Хари не забелязваше каквито и да е признаци за разумен живот, дори с помощта на уредите си. „Е, Шестте раси са се крили много време — помисли си той. — Вече трябва да са натрупали опит.“

Беше интересно да си представи звездната цивилизация, която можеше да се развие от джиджоските Общности с техните ревностни традиции на екологична защита, взаимна търпимост и в същото време на спокоен индивидуализъм, щом ставаше дума за стремежи и нови идеи. Нещо много любопитно, ако се приемеше, че преживеят неизбежната криза.

Отначало Хари не забеляза нищо, което да оправдае възбудата на „аз“. После Дуер го сръга с лакът и посочи надясно.

— Виж. Искра.

— Колко красиво — отбеляза Киуей.

Наистина приличаше на мъждукащо въгленче, полетяло от лагерен огън, за да се понесе — плавно и съвсем бавно — нагоре от онзи тънък пласт атмосфера в черното небе над нея.

— Мониторен режим — заповяда Хари. — Фокусирай и увеличи аномалията, която наблюдавам.

Компютърът сканира посоката на погледа му и се подчини. Появи се холоизображение, представящо най-странния обект, който шимът някога бе виждал, въпреки годините, прекарани в проучване на невероятните меметични кътчета на Е-пространството.

Дълга и тънка тръба с остър преден край… и бели пламъци, бълващи отзад.

— Прилича на… горящо дърво! — удивено измърмори Киуей.

— Не е дърво — поправи го Дуер. — Бамбук.

Рети най-после се поддаде на любопитството си и се завъртя — едва навреме, за да види угасването на пламъците. Докато в продължение на няколко секунди тънката ракета свободно се рееше в небето, уредите на Хари установиха размерите й, много пъти по-големи от неговата станция!

Внезапно заострената тръба се пречупи. Все още димящата задна част се запремята надолу, докато задният край на предната отново се възпламени.

— Но какво природно явление би могло… — озадачено промълви Киуей.

— не природно, глупава мечко! — извика „аз“. — бамбукова ракета направена от урси-човеци-треки! Изстрелва я високо, за да приветства Рети-„аз“ пак у дома!

Хари премигна два пъти. После се усмихна.

— Проклет да съм. Това ли било? Многостепенна ракета, направена от изкорубени дървесни дънери… или там както им казваш, Дуер.

Той отново се обърна към компютъра:

— Увеличи предния край. Онази част, която е най-отдалечена от пламъците.

Също като връх на копие, този край слабо лъщеше. Той бавно се въртеше, заедно с останалата част от примитивната ракета.

Кратък проблясък им обясни всичко. Прозорец от някакъв вид стъкло. Отвътре се процеждаше бледа светлина. И се виждаха два силуета. Змиевидна шия. И рачешки щипки.

После станцията на Хари рязко се наклони и всички залитнаха. Каа съобщи, че навлизат в атмосферата на планетата.

— Време е да закопчаем предпазните колани! — нареди пилотът. Скоро щяха да ги заобиколят други пламъци. Ако преживееха предстоящото спускане, нямаше да мине много време и щяха да стъпят на твърда земя.

И все пак Хари и другите останаха до прозорците още малко, за да наблюдават ракетата колкото могат по-дълго. Компютърът изчисли вероятната й траектория и докладва, че изглежда се е насочила към най-голямата луна на Джиджо.

Рети най-после проговори. Тя тропна с крак по палубата, но този път от радост.

— Суперско! — извика момичето. — Знаете ли к'во означава туй?

Хари и Дуер поклатиха глави.

— Означава, че не съм прикована за туй място! Означава, че има начин да се махна от таз кочина. И можете да се обзаложите, ще го направя.

В очите й като че ли заблестя същата светлина като на мъждукащото въгленче, докато ракетата най-после изчезна от поглед. Дори когато Хари я отведе до седалката й и закопча коланите й за приземяването, Рети продължаваше да трепери от възбуда.

— Ще направя всичко, за да успея. Пак ще избягам — толкоз бързо и толкоз надалеч, колкото ми позволи тая мръсна дърта вселена.

Хари кимна. Нямаше никакво намерение да се изпречва на пътя й.

— Убеден съм, че ще успееш — без каквото и да е съмнение отвърна той.

Скоро пламъци започнаха да облизват прозорците — Джиджо протягаше ръце, за да ги приветства.