Дейвид Брин
Стълба към небето (42)

Хари

В последния му кошмар нахлуха гласове.

— Мисля, че се събужда — каза някой.

Хари размаха ръце, като тръскаше глава насам-натам.

Чувстваше ума си разголен в Е-пространството, плодородна почва за паразитните меми — сложни, самостоятелни символни същества, завладели несвързаните му сънища. Дори сега, когато съзнанието му като че ли започваше да се пробужда, зловещите форми продължаваха да пъплят и кряскат в съня му, по-странни от всичко, родено в органичен мозък.

Някак — навярно с воля или мъчително упорство — успя да се отскубне от повечето паразити и постепенно се събуди.

— Сигурен ли си, че трябва да му позволим да се свести? — пискливо попита друг. — Я му виж зъбите. Може да е опасен!

Първият глас му се беше сторил по-спокоен, макар и да изразяваше неувереност.

— Хайде, и преди си виждала шими. Те са наши приятели. След всичко, което преживяхме, не бихме могли да извадим по-голям късмет.

— Това ли наричаш шим? — попита другият. — Никога не съм се въртяла около тях колкото теб, пък и не съм чела толкова книги, но се обзалагам, че шимите не изглеждат така!

Тази забележка повече от всичко друго накара Хари да удвои усилията си и да се пребори със съня.

„Че как изглеждам? Лицето ми си е точно като на плешива маймуна!“

Разбира се, гласовете бяха човешки. Разпознаваше носови нотки, въпреки странния акцент.

„Как са се озовали човеци в Е-пространството?“

Първия път, когато се опита да отвори клепачи, го прониза пареща светлина. Той вдигна натежалата си ръка към очите си и изпъшка.

— Аз…

Гърлото му бе пресъхнало.

— Може ли… малко вода?

Реакцията им го изненада. По-високият глас изкряска:

— То говори! Виждаш ли! Не може да е шим. Удари го! Хари отвори очи и този път различи мъгляви сенки. С усилие успя да се приповдигне и усети, че две неясни фигури бързо се отдръпват назад. Млади човеци, реши той — мъж и жена, — мръсни и рошави.

— Хей! — дрезгаво каза Хари. — Какво означава това, че не можело да съм…

Внезапно млъкна, неспособен повече да се движи и говори. Можеше само да зяпне ръката пред него. Собствената му ръка… покрита с рядка козина.

Лъскава бяла козина.

Космите му имаха цвят на скреж по перваз на прозорец в зимна утрин на Хорст.

Сърцето му се разтуптя. Остра болка прониза гърба му, точно над задника.

— Внимавай — извика младата жена. — Изправя се! Като се бореше с паниката, Хари стана на крака и заопипва тялото си в търсене на рани или липсващи части. За негово огромно облекчение всичко важно изглеждаше на мястото си. Но очите му бясно и неконтролируемо се въртяха и се мъчеха да открият още какво не е наред.

„Бяла козина… бяла козина… аз… това ще го преживея… ако е единствената промяна…“

Единият от човеците отново се появи в стесненото му от страх зрително поле. Мъж, облечен в дрипи и с неколкоседмична брада. Напълно объркан, Хари можеше само инстинктивно да изръмжи и да отстъпи назад.

— Здравейте — успокоително каза младежът. — Спокойно, господине. Нали искахте вода? Донесох ви малко в тази манерка.

В ръката му имаше някакъв предмет. Приличаше на мръсна кратунка или тиква, запушена с цилиндрично парче дърво.

„Какво е това? — помисли си Хари. — Някаква шега? Или нови Е-пространствени измишльотини?“

Докато продължаваше да отстъпва по палубата на очуканата си разузнавателна станция, той видя през прозореца, че сцената навън се е променила. Огромният килим сега беше: жълт, вместо бежов и мъглата се бе сгъстила. Различаваше се само недалечна камара метални останки, които димяха и бавно се разтваряха в заобикалящите ги хищни нишки. Искаше му се да попита какво се е случило, колко време е бил в безсъзнание, откъде са дошли тези човеци и как са се озовали в кораба му. Навярно им дължеше живота си. Но подхвърлян от вълните на паниката, в момента можеше само да стиска зъби, за да не им закрещи.

„Бяла козина… но това не е всичко. Онези червеи са ми направили още нещо, сигурен съм!“

Сега ясно виждаше и двамата човеци. На лицето на жената — всъщност момиче, — имаше отвратителен белег. Тя стискаше железен лост и го размахваше като оръжие. Младежът я теглеше назад, макар че очевидно беше стъписан от вида на Хари.

— Няма да ви нараним — каза той. — Вие ни спасихте от чудовищата. Ние дойдохме и закърпихме корпуса на кораба ви. Вижте, аз се казвам Дуер, а това е Рети. Ние сме човеци… земянити. Ще ни кажете ли вие кой сте?

На Хари му се искаше да започне да вие. Да ги попита дали са слепи! Патроните не трябваше ли да познават собствените си клиенти? Макар и с бяла козина, шимът пак си бе…

Внезапно усети гъделичкане по гърба. Разбира се, това беше стената и нямаше накъде повече да отстъпва. Но усещането бе прекалено особено, сякаш стената се допираше до някакъв израстък на гърба му.

„На моя гръб.“

Точно там — последното нещо, което си спомняше — малък хищен мемоид беше проникнал в плътта му, изпълвайки тяло-ума му с вълни на смут и дезориентация.

— Искам да кажа… изглеждате така, като че ли може да сте някакъв роднина — нервно продължи младежът. — И току-що говорехте на англически, така че навярно…

Хари не го слушаше. Той ужасено се заопипва отзад с лявата си ръка и накрая докосна нещо.

В дланта му уверено се настани покрито с козина змиевидно пипало. Чувстваше го толкова естествено, все едно че се чешеше по задника или си подръпваше палеца.

„О — с известно облекчение си помисли Хари. — Това е просто проклетата ми опашка.“

После зяпна.

В гърлото му замръзна вик… който накрая излезе навън като дълга, тъжна въздишка.

Двамата човеци тревожно отстъпиха назад, когато въздишката му постепенно започна да се преобразява като хищен мем и се изля в дрезгав, истеричен смях.

Когато най-после успя спокойно да разгледа отражението си, Хари откри, че промяната далеч не е толкова ужасна, колкото се опасяваше. Всъщност, бялата козина изглеждаше… хм… очарователна.

Що се отнасяше до новия му израстък, вече се бе примирил с него.

„Сигурно ще мога да го използвам за нещо — помисли си Хари. — Макар че не горя от нетърпение да си плащам сметките за подстригване.“

Положението можеше да е много по-лошо, разбира се. Проникналият в тялото му мемоиден паразит бе умирал, след като родителят му експлодира заради краткия контакт с материалната реалност. С последни усилия трябва да се беше заловил за някоя случайна мисъл в ума му, използвайки я за бърза промяна на представата му за самия себе си. В Е-пространството начинът, по който се възприемаш, понякога има драматични последствия.

Едно бе сигурно — никога нямаше да може да отиде на Земята в такъв вид. Нямаше да изтърпи унижението да го наричат „маймуна“.

„Когато постъпих в Института по навигация, смятах, че сигурно ще прекарам остатъка от живота си далеч от рода си. Сега повече от всякога принадлежа на Уер'К'кинн.“

По негова заповед станцията куцукаше с безопасна скорост покрай огромния, сияещ Път и събираше уредите, преди още нещо да се обърка.

„Уер'К'кинн има една добра черта. Старата сепия изобщо няма да забележи промяната във вида ми. Интересува го само дали съм си свършил работата.“

Това го изправяше пред друг проблем.

Младите човеци.

Рети и Дуер очевидно бяха „органичният товар“, носен от безпомощното машинно същество. Когато Хари се бе появил, хищен мем се готвеше да разкъса малкия им жилищен отсек. От тяхна гледна точка той беше нещо като легендарната конница. Рицар от някакъв мит, препуснал да ги спаси точно в последния момент.

По-късно, когато всички мемоиди бяха избягали, подути от отмъкнатите атоми, те му бяха върнали услугата. Успели да накарат умиращата машина да използва последните си ресурси, за да построи херметичен шлюз, двамата се бяха качили на борда на станцията и го бяха спасили от задушаване, проснат в безсъзнание на палубата.

После механоорганизмът бе умрял, допринасяйки с масата си за временното наторяване на тази лишена от материя пустош.

— Не успяхме да разберем къде сме и защо ни е довела тук — поясни Дуер, докато поглъщаше тройна порция от дажбите на Хари. — Машината изобщо не приказваше, но очевидно разбираше, когато й говорех на гал-две.

Хари наблюдаваше младежа, очарован едновременно от варварството и благородството му. Той не отричаше, че е преждевремец — потомък на незаконни заселници, отказали се от техниката преди повече от два века. И все пак можеше да чете пет-шест галактянски езика и явно донякъде разбираше какво представлява тази станция.

— Когато машината ни взе на борда си край червената гигантска звезда, ние си помислихме, че това е краят ни. В свитъците пише, че машините, които живеят в дълбокия космос, са опасни и понякога са врагове на нашия вид живот. Но тази ни приюти, почисти въздуха ни и поправи рециклиращото ни устройство. Даже ни попита къде искаме да отидем!

— Нали спомена, че не приказвала — отбеляза Хари.

Рети, момичето с белязаната буза, поклати глава.

— Един от роботите й дойде на борда и донесе парче метал с надраскани думи. Не знам защо използва тоя начин за разговор, щото имахме малко обучаващо устройство, с което би могла да си приказва. Но роботът поне като че ли ни разбра, когато му отговорихме.

— И какво му казахте?

Двамата човеци отвърнаха едновременно:

— Аз я помолих да ни отведе у дома — рече Дуер.

— Аз й казах да ни заведе при най-важните типове в района! — заяви Рети.

Те предизвикателно се спогледаха.

Хари се замисли и накрая разбиращо кимна.

— Заповедите ви ми се струват противоречиви. Машината е трябвало да избира между двете възможности или да поиска компромис. Но се съмнявам, че би го направила. Предполагам, че се е опитала да съчетае двете команди и в същото време да ги усъвършенства. Разбира се, нейното решение може да е било съвсем различно от желанията ви.

Младите човеци изглеждаха объркани и Хари поклати глава.

— Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че когато открих следата ви, определено не се бяхте насочили към преждевремската си колония.

Рети доволно кимна. — Ха!

— Нито пък към Земята, някоя база на Великите институти или към която и да е друга могъща сила в Петте галактики.

— Тогава накъде…

— Всъщност, машината ви е отвеждала — като е поела смъртен риск за самата себе си — към измерения и райони, толкова неясни, че нямат имена. Смятам, че е следвала студената следа на два…

Прекъсна го предупредителен звън. Сигналът за приближаването на поредната малка камера на Уер'К'кинн.

— Нали ще ме извините за малко? — попита той. Човеците явно разбираха, че има работа. Дори Рети сега се отнасяше към него с уважение, което изглеждаше малко преувеличено, тъй като тя беше негов патрон.

Хари използва манипулаторите на станцията, за да прибере последния пакет, после го напръска със специален разтворител, за да е сигурен, че по кутията не са полепнали мемомикроби. Пътят сияеше наблизо. Царството на материалните същества и сигурните физически закони се намираше само на няколко метра, но той нямаше намерение да се връща там. Беше избрал по-обиколен маршрут, но и навярно много по-безопасен.

Докато завършваше задачата си, Хари погледна назад към Дуер и Рети, двамата корабокрушенци, които бе спасил… и които в замяна бяха избавили него. Те бяха негови родственици от земянитския клан и официални господари на неошимската раса. Но от гледна точка на закона не им дължеше нищо. Всъщност, като представител на един от Великите институти, негов дълг беше да арестува всички преждевремци, с които се сблъскаше.

И все пак какво щеше да постигне с това? Съмняваше се, че разбират достатъчно от астродинамика, за да разкажат на някого къде се намира тайният им свят, така че от разпита им нямаше да има никаква полза. От онова, което вече бяха казали, ставаше ясно, че колонията им е изключително необикновена — мирно общество на шест вида, които в Цивилизацията обикновено се държаха за гушите. В нормални времена тази информация щеше да е ценна. Но в момента Петте галактики бяха в хаос и двамата бегълци най-вероятно щяха да бъдат смазани между зъбните колела на бюрокрацията в базата Каззкарк.

Така или иначе, Хари с изненада осъзна колко приятно е да чува гласове, говорещи местни вълконски диалекти. Макар и самотник през по-голямата част от живота си, той се чувстваше странно ободрен от присъствието на човеци.

Камерата се плъзна в кутията си. Хари провери списъка си и доволно въздъхна. „Последната. Другите наблюдатели сигурно са убедени, че никога няма да се завърна. Горя от нетърпение да им натрия носовете — както и клюновете, зурлите и хоботите!“

Станцията му със силно куцукане най-после започна да се отдалечава от Пътя и се насочи към група стройни кули — Хари вече знаеше, че това са крака на няколко огромни метафорични стола и гигантска маса. Най-сигурният път за дома.

„Чудя се колко време тази зона ще остане обособена около моето концептуално семе. Дали когато я напусна, отново ще стане хаотична? Или това е симптом, за който Уер'К'-кинн постоянно ме предупреждава — прекалено самомнение?“

Всъщност, Хари знаеше, че не е първият материален натрапник, минал напоследък през тази зона от Е-пространството. Преди него и безпомощната машина се бяха появили други два космически кораба, единият от които бе преследвал другия.

„Възможно ли е всичко това… — той погледна към гигантските мебели в метафоричната дневна — … да е било оформено още преди да пристигна? Определено не си спомням да съм бил в такава стая, даже като малък. Може би някой от онези съдове е донесъл образното семе.“

Тревожеше го това, че все още нямаше представа защо машината бе довела тук Дуер и Рети.

„Тя е комбинирала двете заповеди. Да отведе човеците „у дома“ и в същото време при „най-важните типове в района“.“

Поклати глава. Не разбираше нищо.

„Едно е сигурно. Скианото ще припадне, когато види трима земянити накуп — двама истински живи човеци и преобразен шим — да крачат по булевардите на Каззкарк. Това ще е истинска сензация!“

Точно пред тях се извиси крак на маса, онзи, по който Хари се надяваше да се изкачи обратно към избрания от него портал, ако се предположеше, че е останал там, където му подсказваше инстинктът… И ако станцията все още бе в състояние да се катери. И ако…

Наблизо се появи пилотният режим, курсивно „П“, което се въртеше във въздуха.

— Да? — кимна Хари.

— Опасявам се, че трябва да докладвам за движение, регистрирано наляво от настоящата ни посока. Големи мемоидни същества, които бързо ни приближават!

Хари изпъшка. Не искаше повече да се среща с местния клас живот.

— Може ли да увеличим скоростта?

— При известен риск, да. С двайсет процента.

— Тогава го направи, моля те.

Станцията тръгна по-бързо… и куцукането като че ли с всяка крачка се усилваше. Хари погледна към Рети и Дуер. Както обикновено, двамата човеци се караха по начин, който му напомняше за някои от познатите му семейни двойки — неразделни и никога на едно мнение. Реши още да не им казва. „Нека поне за известно време си мислят, че опасността е отминала.“

Той застана до левия прозорец и впери поглед в мрака.

„Трябват ни само още няколко минути. Хайде, мемоидни копелета. Оставете ни на мира поне дотогава!“

Гърбът го засърбя и той понечи да протегне ръка, за да се почеше… но спря, когато с тази работа светкавично се справи новият му придатък. Опашката му сръчно се повдигна нагоре и потърка кожата точно там, където трябваше.

Хари забеляза, че двамата човеци го зяпат. Дуер поне имаше благоприличието да се изчерви.

„Пръснете се от яд — помисли си той и използва опашката си, за да приглади гладката си, бяла козина. — Бедни човеци. С голи кожи… и голи задници.“

Но нямаше повече време за ирония.

Хари зърна сред мъглата навън движение. Няколко тъмносиви същества. Огромни, далеч по-големи от стоножките, с които се беше сражавал преди. Изглеждаха лъскави и заоблени и душеха огромния килим като стадо гигантски слонове.

И тогава разбра. Това не бе правилното сравнение. Когато се приближиха, той разпозна бързите им движения, щръкналите им уши и потръпващите им носове.

„Мишки… отвратителни огромни мишки! Ифни, само това ми трябваше.“

Когато осъзна, по гърба го полазиха тръпки — съществата бяха надушили станцията.

— Увеличи скоростта! — настойчиво нареди Хари на пилотния режим. — Трябва да се покатерим по крака, преди да ни достигнат!

По контролния пулт запроблясваха кехлибарени и червени светлини, когато корабът ускори ход. Пред тях се извиси дървена колона, но той усещаше, че мемите също бързат да ги настигнат. Самостоятелни концептуални форми, далеч по-сложни и хищни от всички други, които беше срещал. Нямаше да е лесно. Никак.

„Господи. Не зная още колко ще мога да понасям всичко това.“