Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (82)

80.
Антон Коликос

Всички изпаднаха в паническо недоумение.

Всичките трийсет и седем илдирийски служители ахнаха едновременно, сякаш видели стоварващото се острие на палача върху врата на осъден. Антон чуваше потропването на несигурни стъпки и тракането на чинии, докосвани от опипващи слепешком подплашени пръсти, които търсеха да се хванат за нещо. Свещеникът-философ Илюр’л изкрещя, сякаш се надяваше да върне последните искри на оттеглящите се фотони, които проблеснаха върху кристалните стени и потънаха в бездната на мрака.

— Сега какво ще правим? — чу се глас.

Мхас’к ли беше? Антон не можа да познае.

Макар да беше стреснат и объркан, Антон се опита да запази самообладание.

— Сигурно е изгорял бушон. — Гласът му отекна зловещ и безплътен. — Успокойте се.

— Къде е инженерът? — изпищя пронизително губернаторът и се задави от ужас. — Как му беше името?

— Нур’оф, губернаторе.

Това беше тъничкото гласче на Бхали’в.

Най-накрая един от изкопчиите, Вик’к, запали ръчен авариен блестител, който използваше за придвижване из тунелите, и вцепенените илдирийци изпъшкаха облекчено. Най-близките се струпаха около уплашения изкопчия и скриваха светлината от тези, които останаха встрани.

— Какво стана? Кой го направи? — попита настоятелно Ави’х.

— Това са шана рей! Нападнали са ни!

Пак беше Илюрл. Антон си помисли, че образованият свещеник-философ би трябвало да е по-благоразумен.

— Хайде стига, не ставайте глупави. — Той се обърна към Вао’сх, който не помръдваше от ужас. — Може би не трябва да разказваме повече ужасяващи истории днес.

— Да, паметителю Антон, това би било разумно.

Друг широкоплещест изкопчия измъкна втори авариен блестител от раницата си и осветлението в напомнящата пещера банкетна зала грейна по-силно.

Антон заговори успокоително:

— Ето, виждате ли? Всичко ще се оправи. Няма място за паника.

Той единствен беше запазил самообладание.

През отминалия дневен сезон веднъж бе предложил на група илдирийски туристи да отидат до строителния обект на Марата Секда върху тъмната страна на планетата, а те очевидно го помислиха за невменяем. Все пак с помощта на приказки за героични постъпки на човешки герои успя да ги убеди и най-накрая събра достатъчно голяма група желаещи, за да тръгнат. Сега членовете на малобройната група по поддръжката го гледаха втренчено като глупак, който не разбира на каква опасност са изложени. Така че вместо да разказва приказки за герои, щеше да му се наложи сам да демонстрира безстрашието на истински герой. Прекаралият целия си живот сред книгите учен са усмихна на иронията на ситуацията, в която се беше озовал.

— Така, нека да помислим трезво. Докато успеем да ремонтираме генераторите, разполагате ли със свещи? — Той погледна питащо кухненските работници, които приготвяха и сервираха храната. — С някакви горелки за готвене или факли в кухните?

Илдирийците кимнаха колебливо. Антон посочи двама от тях и взе единия авариен блестител. Останалите в залата не бяха особено доволни, че ги лишават временно от едното осветително средство, но Антон беше непоколебим.

— Не се притеснявайте. Ще донесем повече осветление. Приемете го като инвестиция!

И като се мъчеше да изглежда бодър, пришпори неохотните доброволци, преди губернаторът да отмени нареждането му. Тримата тръгнаха след снопа светлина на блестителя из потъналите в зловещ мрак коридори, които отвеждаха до кухните. Намериха из шкафовете и бюфетите запалителни клечки и телове, върнаха се в трапезарията и когато запалиха новите светлини, илдирийците все едно видяха въжета, които щяха да ги измъкнат от бурно море.

Най-накрая губернаторът на Марата успя да овладее вцепенилия го ужас и се разгневи.

— Нур’оф, ти си моят инженер! Разбери каква е повредата и включи осветлението.

— Ще се наложи да взема един от блестителите и няколко работници, за да…

— Побързай! — изкрещя Ави’х. — Тези клечки няма да траят безкрайно.

Антон хвана ръката на паметителя Вао’сх, за да го успокои.

— Ще отида с екипа на Нур’оф, за да разберем каква е причината за затъмнението. Остани тук и разказвай весели истории. Опитай се да ги забавляваш и разсейваш. Освети лицето си, за да могат да виждат цветовете на израстъците ти.

Придружени от Антон, инженерът и четирима от техниците му се спуснаха припряно по цяла редица рампи в долните нива на куполния град. Тишината под повърхността беше потискаща. Един от техниците претършува някакво чекмедже с резервни части, намери още три аварийни блестителя и веднага ги включи.

Вечно изпълнени с ритмичния тътен на генераторите и жуженето на комплексните устройства, които сякаш предвещаваха връхлитаща яростна буря, сега подземните нива бяха стихнали като злокобни гробници. Цялата енергия, всички машини на Марата Прайм бяха изключени.

— Чух една-две глухи експлозии, преди да угасне осветлението — прошепна Антон на Нур’оф. — Възможно ли е някой от генераторите да е гръмнал, или да се е повредил?

Опуленият инженер обърна към него лицето си, очертано от ярката светлина на блестителя, който стискаше в ръката си.

— Бекх! Имаме прекалено много енергийни системи и защитни генератори. Немислимо е всички да гръмнат едновременно.

Но когато най-после влязоха в залата със съоръженията, Антон видя отговора на загадката. Енергопроизводствените и разпределителни устройства бяха унищожени, турбините взривени, кабелите прекъснати, генераторите разрушени.

Очевидно не беше авария.

 

 

Когато най-после осветлението частично беше възстановено, Антон и техниците се върнаха в централната трапезария. Посрещнаха ги с възторжени възгласи, а на лицето на губернатора се четеше огромно удовлетворение.

Антон беше безкрайно изненадан от собственото си самообладание — нали беше свикнал да се рови единствено в книгите и да наблюдава живота, анализирайки го отстрани, а не да предприема решителни действия! Все пак родителите му го бяха възпитавали да решава проблемите, да разчита на себе си и да не изпада в паника, така че като поддържаше приятни разговори и предлагаше изходи — даваше си сметка, че е единственият, който може да се справи с възникналата ситуация — той успя да вдъхне увереност на притеснения инженер и неговите техници и им помогна да открият аварийни системи и резервни енергийни източници, за да осигурят енергоподаване за централния купол. Докато ги успокояваше и окуражаваше, постепенно започна да изпитва все по-голяма увереност.

Нур’оф се изправи пред губернатора.

— Сега подаваме енергия от резервните акумулатори, за да задействаме животоподдържащите системи, но генераторите са напълно унищожени. Всичките ни четири главни устройства са разрушени. Разрушени! Някой е проникнал през тунелите и е унищожил централното ни енергооборудване.

— Това са шана рей! — настоя свещеникът-философ.

— Не е възможно шана рей да стигнат до тук — отсече паметителят Вао’сх, но Антон забеляза прокрадващата се несигурност и обърканост върху преливащото му от цветове лице.

— Излишно е да си измисляме митологични същества, за да си обясним случилото се — подкрепи го той.

— В Сагата нищо не е измислено — възрази Илюр’л.

— Енергийните ни системи няма да издържат дълго — намеси се Нур’оф. — Мога да осигуря светлина и топлина максимум за няколко дни. Ще разполагаме с достатъчно осветление, за да обсъдим възможни планове, но недостатъчно, за да се чувстваме комфортно и в безопасност. Резервните колектори са разрушени и новите ми термални вериги осигуряват съвсем слаб енергиен поток, но това няма да продължи дълго. Всички системи отново ще рухнат. Дори най-мощните батерии много скоро ще се изтощят.

— Тогава какво ще правим, губернаторе? — чуха се гласове. — Как ще се измъкнем? Къде ще отидем? Кой може да ни помогне?

Ави’х повдигна брадичка и издаде заповед като истински губернатор:

— Трябва да насочим енергията към комуникационните ни системи. Ще изпратим сигнал.

Антон знаеше, че без зелен жрец никакъв сигнал за помощ не може да стигне навреме до друга илдирийска планета или дори до кораб на Слънчевия флот. Септата бойни лайнери, която беше докарала губернатор Ави’х, беше отлетяла преди доста време и вече сигурно беше на няколко звездни системи оттук.

— Магът-император не може ли да усети случващото се чрез тизма? Няма ли да обяви тревога и да изпрати спасителни кораби? — попита Антон.

Вао’сх поклати глава.

— Губернаторът на Марата е негов брат, а не син. Връзката не е съвършена. Ако вниманието му не е насочено другаде, магът-император може да долови бедствието, в което сме изпаднали, но не достатъчно ясно, за да разбере, че трябва веднага да изпрати спасители.

— Кой друг би могъл да ни помогне?

Илюр’л се мъчеше да овладее страха си.

На администратора му хрумна нещо.

— Можем да се свържем с кликиските роботи в Марата Секда.

На лицето на Ави’х грейна въодушевление.

— Отлично предложение, Бхали’в. Да, градът би трябвало вече да е почти готов и там е ден. Роботите могат да ни помогнат и там ще изчакаме да ни спасят.

Всички се развикаха радостно.

— Ще се избавим.

— Отново ще бъдем под слънчевата светлина!

Антон изпита мигновена тревога.

— Чакайте малко. Първо, не знаем дали кликиските роботи не са виновниците за случилото се. Кой друг е на Марата?

— Шана рей! — настоя отново Илюрл. — Може би тъкмо те са прокопали всички тези подземни тунели, където цари вечен мрак.

Бхали’в погледна Антон с раздразнение.

— Тези роботи се трудят от десетилетия за нас и никога не са показали никакви признаци на предателство. Защо да не им се доверим?

Антон повдигна вежди.

— На първо място, защото някой току-що разруши всичките ни генератори и угаси осветлението.

Вместо да го изслушат, губернаторът и инженерът тръгнаха припряно към комуникационната зала, понесли няколко блестителя и една от свещите като предпазна мярка, въпреки че осветлението беше достатъчно.

Вао’сх мълчеше притеснено. Антон седна до него. Паметителят поклати осеяната си с изпъкналости глава.

— Убедени са, че са шана рей, защото не могат да си представят друг противник, който би могъл да стори това… но това е невъзможно! Абсолютно невъзможно.

След известно време губернаторът Ави’х и Нур’оф се върнаха с грейнали лица.

— Отлични новини! — заяви Ави’х. — Разговарях с кликиските роботи в купола Секда. Обясних им възникналата ситуация и те предлагат достатъчно съоръжения, продоволствие и провизии, за да ни настанят, докато изчакаме спасителната мисия. Но нямат транспорт, за да дойдат да ни вземат. Налага се сами да стигнем дотам.

— Как ще го направим? — попита Илюрл. — Марата Секда е чак от другата страна на света.

Ави’х погледна инженера, който отговори:

— Трябва да пропътуваме тъмната страна, за да излезем отново на светло. В хангарите отвън има три бързохода за придвижване по суша.

Илдирийците не се въодушевиха особено, но Антон вече беше прекосявал целия континент през последния дневен сезон и знаеше, че това не е невъзможно.

Тъй като участниците в малобройния екип продължиха да мърморят и да хленчат, най-накрая търпението на Вао’сх свърши и той викна:

— Спрете! Не чухте ли какво каза инженер Нур’оф? Цялата ни енергия скоро ще се изчерпи. Марата Прайм ще потъне в абсолютен мрак. Ако не тръгнем, преди да е станало прекалено късно, всички ще загинем тук в тъмнината.

Това беше достатъчно, за да спрат всякакви по-нататъшни оплаквания.