Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (7)

5.
ДД

Въпреки че паметта му беше претъпкана с модули за услуги, специализирани програми и събиран много години опит, ДД имаше нещастието да продължава да трупа в нея неприятните случки една след друга. Искаше му се да може да ги изтрие до една, но преживяното се запечатваше в компютърния му мозък безвъзвратно.

Кликиските роботи го държаха в плен вече от години, а сега го бяха спуснали под небесния океан на газовия гигант на хидрогите Пторо. Малкото компи понасяше с търпение безконечните дни в чуждоземните градове-сфери, стотици пъти по-огромни дори от най-голямото бойно кълбо на хидрогите.

Докато крояха пъклените си замисли срещу човечеството, кликиските роботи участваха в непонятни вибрационни обсъждания с воднисто-кристалните същества — изтънчена и необичайна форма на общуване, състояща се отчасти от музика, отчасти от лирична визуална дезинтеграция, отчасти от нещо свръх възможностите на ДД да го проумее. Беше прекалено сложно за него.

Когато беше с екипа на ксеноархеолозите Коликос, ДД знаеше мястото и задълженията си, но древните роботи упорито настояваха да „освободят“ всички компетентни компютъризирани компаньони от тяхната сервилност. С ненужната си вендета кликиските роботи възнамеряваха да изтребят всички човеци. Съюзът с хидрогите увеличаваше силата и възможностите им многократно.

Зад блещукащите стени на фантастичните градове-сфери ДД беше заобиколен от невероятни конгломерати от причудливи геометрични фигури, които се извисяваха в подложената на изключително високо налягане среда. Сетивните възприятия се деформираха от драстично високите параметри на физическите закони. Цели конструкции бяха изградени от елементи, които при нормални условия ДД познаваше като газове. Действаха квантови ефекти. Твърдите материали се държаха непредсказуемо, с неподозирани странични ефекти.

ДД искаше да се махне от Пторо и да намери безопасно кътче. Когато разбра за групата нещастни човешки пленници, държани в специални камери в града-сфера, разпита Сирикс за повече информация. Кликиският робот премисли въпроса, след което отговори:

— Объркването и страхът допринасят за любопитни реакции. От човеците не може да се научи почти нищо ценно, но хидрогите не споделят нашето мнение. Точно затова държат опитните обекти.

ДД изпита съжаление към безпомощните затворници, заловени от хидрогите през последните няколко години.

— Бих искал да видя тези човешки пленници, Сирикс. Дали ще е възможно?

— Безсмислено е да се свързваш със затворниците.

ДД обмисли цяла серия основания и избра едно, което би могло да повлияе на надзирателя му.

— Ако извърша наблюдения над тези човеци в тежките условия, в които са поставени, обзети страх и безнадеждност, може би ще се убедя в недостатъците, които приписваш на цялата им раса.

Сирикс помръдна сегментните си насекомоподобни крака и открехна полусферичната си черупка.

— Основателна причина. Последвай ме.

Отведе ДД до една блещукаща стена, по която бяха струпани като сапунени мехури с фасетки множество кабинки с вътрешно атмосферно налягане. Около тях се тълпяха хидроги, непонятни създания, които можеха да се трансформират в газове и течности, а от време на време придобиваха и човешка форма.

Сензорите и контролните уреди на Сирикс проблеснаха и той издаде серия мелодични сигнали. Блещукащата повърхност на стената стана прозрачна.

— Можеш да влезеш.

— Безопасно ли е да премина през бариерата? Тези клетки изглеждат крехки.

— Атмосферните кабинки предпазват екземплярите от враждебното обкръжение. Пленниците са в безопасност. Ако хидрогите искаха да ги убият, щяха да го направят незабавно.

Сирикс излъчи времеви сигнал кога ще се върне и ДД пристъпи напред, доволен от възможността да се отърве от потискащото попечителство на кликиския робот. Преодоля съпротивлението на защитната стена и премина. Нагласи системите си към новата обстановка и изпита огромно облекчение от усещането, че отново попада в среда с „нормално“ атмосферно налягане.

В дрезгавата светлина се носеха пъстроцветни спирални вихрушки. Тялото му започна да пуши и да скърца, докато постигне баланс със съответстващата на човеците среда. ДД завъртя глава и огледа шестнайсетимата пленници, наблъскани в относително безопасната си херметизирана черупка.

— Божичко, това е компи! — възкликна един от тях, млад чернокож, облечен в смачканата униформа на военнослужещ от ЗВС.

ДД направи справка в база данните си и установи, че е подполковник.

— Чудесно. Собствените ни компита ни изневеряват — обади се втори затворник, жена с изпито и измъчено лице.

На идентификационната табелка върху съдрания джоб на сивата й униформа беше написано фамилното й име — „Телтон“.

— Не се знае. Може би ще ни помогне да се измъкнем! Не бива да се отказваме да търсим възможности за това, колкото и да са налудничави — отвърна мъжът.

— Налудничави е точната дума.

— Тук съм по принуда, също както и вие — призна ДД. — Кликиските роботи искат да ме трансформират, за да ме използват за собствените си цели. Засега не успяват да го постигнат.

— Какво става? Какво искат хидрогите от нас? — попита трети затворник.

— Не вярвайте на нищо, което ви казва това компи — измърмори раздразнителната затворничка. — Може да е клопка.

— Стига де, дай му възможност, Анджея — възрази чернокожият офицер. — Искаме да ни кажеш всичко, което знаеш, компи. Аз съм Роб Бриндъл. Кажи как се казваш, за да можем да проведем истински разговор.

— Краткият ми сериен номер е ДД. Бих предпочел да ме наричате така.

Бриндъл плесна с ръце.

— Моята приятелка в ЗВС е много близка със своето компи. Сигурен съм, че и с теб ще станем приятели. Нали?

— Бих искал, Роб Бриндъл.

Кафявите очи на Бриндъл грейнаха.

— Много се радвам, ДД. Няколко от нас вече умряха, а все още не можем да се споразумеем да осъществим план за бягство.

— Набутани сме в ядрото на газов гигант! — изсумтя Анджея Телтон. — Да не си представяш, че можем да се измъкнем просто ей така?

— Не. — Бриндъл я погледна навъсено. — Но се надявам на известно сътрудничество, в случай че възникне подобна възможност. Каквато е ДД. Приятелче, можеш ли да ни помогнеш да се измъкнем?

— Не разполагам с никакви средства, за да ви спася. Моето тяло беше модифицирано, за да издържа на налягането отвън, но вашите органични форми не биха могли да оцелеят при евентуален опит да напуснете. Предполагам, че тези херметизирани мехури са единственото безопасно място за вас в ядрото на газовия гигант.

Раменете на Бриндъл за миг се отпуснаха, но той моментално се изправи, сякаш не искаше останалите затворници да забележат разочарованието му.

— Досещахме се, но бяхме длъжни да попитаме.

— Съжалявам. Ако се натъкна на някаква възможност, ще се опитам да помогна. — ДД пристъпи крачка напред. — Може би всеки от вас би могъл да разкаже как е бил пленен. Аз, също като вас, съм напълно лишен от информация. Кликиските роботи ли ви плениха, или бяхте заловени при нападенията на хидрогите?

— Проклетите черни бръмбари са по-гадни от дрогите! Преструваха се, че са приятели.

— Правило първо: никога не се доверявай на роботи.

— Абсолютно вярно.

— Но на теб, ДД, можем да се доверим, нали?

И Бриндъл обясни как е бил заловен по време на дипломатическа мисия при спускането си с посланическата капсула към хидрогите. Други пленници бяха заловени в спасителните си капсули при битката на Оскивъл или отвлечени от прелитащи между звездните системи кораби. Един от тях, Чарлз Гомес, беше отмъкнат от Буунов брод.

ДД сравняваше разказите и откриваше незначителни прилики.

— Ще обмисля ситуацията, в която сте попаднали. Може би ще стигна до някакво решение.

— Защо? Така или иначе сме мъртъвци — измърмори обезсърчено Гомес. — Дрогите вече ликвидираха петима от нас при опитите си. Всичко е само въпрос на време.

— Не бива да разсъждаваме по този начин — възрази Бриндъл.

ДД отново огледа човешките затворници.

— Досега сте успели да оцелеете. Моят господар Луис Коликос винаги ме е инструктирал да съм оптимист, а господарката ми Маргарет Коликос настояваше да мисля практично. Ще се опитам да направя и двете.

— Опитай. И ние ще се опитаме. — Бриндъл му се усмихна насърчително. — Ще оценим високо всичко, което успееш да направиш, ДД. И ти благодарим, че ни посети. Това ми дава най-голямата надежда, откакто съм тук, особено като си помисля, че по всяка вероятност всички ме мислят за мъртъв.

Времевият сигнал подсказа на ДД, че кратката му среща приключва и че Сирикс много скоро ще дойде.

— Може би ще успеем да им докажем, че грешат.