Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (31)

29.
Магът-император Джора’х

Удру’х беше най-големият от братята му, но от всички поданици на Илдирийската империя Джора’х имаше най-малко желание да се срещне с губернатора на Добро. Той носеше дори по-голяма отговорност от баща им за разплодителната програма. Все пак, тъй като се готвеше да отиде на Добро, Джора’х изиска от брат си да му представи подробен доклад за Нира. Удру’х можеше поне да я измъкне от разплодителния лагер и да я спаси.

Прие брат си официално — седеше сред ярката многоцветна светлина, която се спускаше от небесния сферичен купол. Просторната ботаническа градина над него преливаше от растения, цветя, папрати, подхвръкващи пеперудоподобни създания и чуруликащи пернати. Няколко предани стражи стояха на подиума на какавидения трон.

— Намери ли я?

Магът-император се приведе от какавидения си трон. Беше отпратил безбройните поклонници и посетители от всевъзможни категории. За тази среща двамата с Удру’х се нуждаеха от уединение.

Лицето на губернатора на Добро беше каменно. Остриганата му глава беше безукорно гладка — някои от другите губернатори вече бяха оставили косата си да расте след погребението на баща им, но той не. Беше облечен изискано, без крещящите блещукащи скъпоценни камъни и енергийни слънчеви лентички, с които някои придворни обичаха да се кичат.

Удру’х повдигна брадичка и сапфиреносините му очи проблеснаха от отразената в тях ярка светлина в стаята.

— Господарю, току-що получих от Добро информацията, която поискахте.

— Така ли? Кажи ми за Нира. Ако сий направил нещо…

Губернаторът сведе поглед.

— Съжалявам, но се налага да ви информирам, че човешката зелена жрица е убита при нещастен случай. Било е злополука и със сигурност не е по моя заповед.

Джора’х залитна напред в какавидения трон и сграбчи дръжките с две ръце, сякаш искаше да ги строши.

— Какво?! — Връхлетелият го гняв и внезапната печал го разтърсиха, пометоха възкръсналата му надежда. — Убил си я!

— Не, господарю. Ужасяващ нещастен случай. По време на свързаното със смъртта на нашия баща объркване много илдирийци се уплашиха, понеже бяха откъснати от тизма. Зелената жрица се опитала да избяга и някои от стражите на Добро… се престарали.

Нира я нямаше!

— Защо не го усетих? Защо не го разбрах?

Удру’х го гледаше съвсем спокойно.

— Всички бяхме изолирани, докато не се възкачихте като маг-император, господарю. Нямах никаква власт над воините си.

Джора’х знаеше, че брат му казва истината. Преди време баща му го беше излъгал за смъртта на Нира, но сега историята не можеше да бъде изфабрикувана. Нито един губернатор не би могъл да скрие истината от своя маг-император. Усети в сърцето си смазваща празнина, като нова черна дупка.

Удру’х опечалено сведе глава.

— Моля за извинение за скръбта, която ви причинявам с това. Знам, че зелената жрица беше майка на вашата дъщеря Осира’х и на още няколко деца от смесено потекло.

— Твоите начинания на Добро вече ми донесоха достатъчно мъка. — Джора’х отново взе твърдо решение да намери начин да прекрати програмата и заедно с това да избави Империята от хидрогите. — Кога ще получиш удовлетворение, че си направил достатъчно?

— Ще получа удовлетворение, когато постигна успех за доброто на Империята, господарю. Всяко мое усилие е насочено към осигуряването на възможност за превъзмогването на зверствата на хидрогите. По всяка вероятност вашата дъщеря от зелената жрица е решението на въпроса. — Говореше невъзмутимо. — Дори да не ми вярвате, дори ако поради някаква причина сте убеден, че съм убил човешката жена от ненавист, имайте предвид, че не бих прахосал умишлено такъв изключителен шанс. Наистина беше нещастен случай.

Джора’х посегна към духовните връзки, които го свързваха с всеки негов поданик и особено силно с неговите братя и синове с благородно потекло. Губернаторът на Добро имаше стабилно присъствие в тизма и Джора’х не долови откровена измама. Удру’х не трепна и дори не мигна, докато Джора’х продължаваше играта на изчакване.

Мъката го задушаваше. Беше маг-император от съвсем скоро, беше решил след броени дни да отлети до Добро и да спаси любимата си Нира, но вече беше твърде късно. Да, този път със сигурност бе мъртва. И той отново не бе успял да поправи злината, беше се провалил.

Магът-император потрепери и се наведе напред. Гласът му прозвуча сухо и рязко.

— Настоявам във възможно най-кратък срок да се оттеглиш от властта на Добро, Удру’х. Даро’х е кандидат-губернатор и ще го обучиш на всичко необходимо.

— Така е и според традицията, господарю. Ще постъпя, както разпореждате.

Джора’х се замисли за своя син — интелигентен и общителен младеж. Нямаше желание да изпрати Даро’х в такова сурово и мрачно място, но илдирийската традиция имаше силата на закон. Поради мястото си в реда на ражданията, а не на способностите, с които беше надарен, вторият син беше предопределен да стане кандидат-губернатор на Добро. Джора’х възнамеряваше да следи отблизо експерименталните дейности там, докато не вземе решение как да сложи точка на всичко това.

Ако въобще можеше да сложи точка.

— Въпреки че Нира е мъртва, Удру’х, все пак имам намерение да отида на Добро, за да се запозная с разплодителната програма и да разбера как се отнасяш към човешките затворници. Ще направя всичко, което е във властта ми, за да поправя злините, извършвани спрямо тях от поколения.

Но сега нямаше причини да бърза. Нира я нямаше.

Ами ако баща му беше прав? Ако освобождаването на човешките затворници се окажеше пагубно за империята? Хидрогите продължаваха нападенията си. Трябваше да се нанесе удар срещу нов съюз…

Птичките в небесната сфера над главата му чуруликаха. Той вдигна очи към пищната зеленина и се замисли за прекрасната Нира и дейността й като зелена жрица, за красивите гори на Терок, за разумните дървета.

— Освен това искам да се срещна с дъщеря си.

И забеляза искрената гордост и уважение на лицето на брат си.

— Да, господарю, трябва да се срещнете с Осира’х, за да се уверите, че всичко направено е напълно оправдано. Вашата дъщеря ще спаси Илдирийската империя в тази война.

Прислугата отнесе разтревожения маг-император на най-извисената кула в Призматичния палат. Стоплен от многобройните слънца, брат му, облечен в светла роба, беше вдигнал глава, за да могат слънчевите лъчи да галят лицето му. Гледаше с немигащи очи ослепителните светила, сякаш имунизиран срещу опасността от ослепяване. Четирима любознателни свещеници-философи и двама паметители бяха наобиколили наскоро събудилия се губернатор на Хирилка, нетърпеливи да чуят историите и разсъжденията му.

Руса’х разказваше подробно, търсеше точните думи, за да опише всичко, което беше изпитал и прозрял. Съсредоточените паметители запомняха всяка негова дума. Свещениците-философи се задъхваха от описанията му, преценяваха смисъла на казаното съобразно всичко, което проповядваха и в което вярваха. Всички се извърнаха, дочули шума от приближаването на мага-император.

Джора’х погледна брат си, който не откъсваше очи от ярките слънца в небето, и каза:

— Наваксваш изгубеното време ли, братко? Опитваш се да събереш цялата светлина, която си пропуснал, докато беше в подтизмения сън?

Руса’х бавно се обърна към него.

— Видях самия Извор на светлината. Светлината на всички слънца в небето на Илдира, а дори и в целия Хоризонтен куп не може да се сравни с него.

Доскоро епикуреецът Руса’х предпочиташе забавленията сред многолюдни тълпи, пищни празненства и раболепни изкусителки, музиканти и актьори. Сега беше мълчалив, сдържан и замислен.

Руса’х отпрати свещениците-философи и паметителите от покрива и заговори на мага-император:

— Трябва незабавно да се върна на Хирилка. Моят народ има нужда от мен. От много дълго време са без… ясна посока.

— Съгласен съм. А Пери’х трябва да те придружи. Време е да разпратя всички кандидат-губернатори по планетите им.

Лицето на Руса’х не изразяваше нищо.

— Пери’х… — Той като че ли опита да си припомни кой е младият мъж. — И Тор’х. Да… Тор’х.

— Сега Тор’х е моят престолонаследник — отвърна Джора’х.

— Ще ми е… много полезен във времена на такива големи промени.

— Кандидат-губернаторът Пери’х също може да ти е полезен. Това е негово задължение.

— Тор’х много добре познава Хирилка и каква беше по-рано… а познава и мен. Пери’х трябва да учи всичко отначало — каза Руса’х.

Каза го не като молба, а като нещо съвсем естествено и магът-император омекна. Може би за все още незрелия Тор’х наистина щеше да е полезно да помага при такава жизненоважна дейност като възстановяването на Хирилка. Винаги можеше да го повика да се върне, ако имаше нужда от него, а пък Руса’х съвсем очевидно имаше нужда от подкрепа.

— Добре. Престолонаследникът може да те придружи за кратко за улеснение на прехвърлянето на властта. Това ще направи Империята по-силна.

— Да. — Руса’х отново се загледа в ослепителните слънца. — Може би дори по-силна отпреди.