Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (25)

23.
Дейвлин Лотце

Че този свят е съвсем различен, му стана ясно още в мига, в който прекоси транспортала. И макар да усети стаената опасност, нямаше да го напусне, преди да направи поне бегъл оглед. Председателят очакваше подробен доклад за всяка посетена от изследовател кликиска планета. Всяка координатна плочка трябваше да бъде документирана по някакъв начин.

Небето над главата му беше червеникавомораво, като натъртено — изглежда, някакъв основен елемент от атмосферата имаше тъмен оттенък. Застанал до трапецовидния камък на транспортала, Дейвлин пое дълбоко дъх и се задави от стипчивия сернист вкус на въздуха. Кликисите притежаваха подобни на човешките дихателни характеристики, но вонята придаваше на този свят неприятна окраска. Затършува в джобовете на комбинезона си, извади дихателната си маска и я нагласи върху лицето си.

Погледна назад към транспортала и с изненада установи, че плоската стена се намира на ръба на спускаща се отвесно към каньон канара. За да се върне, трябваше все едно да скочи в бездната. Твърде неприятно…

В свистенето на вятъра се долавяше някакво необичайно, глухо стенание. Дейвлин се огледа и на един стръмен сипей забеляза познатите конусообразни очертания на кликиските постройки. Някои от древните кошери-кули се извисяваха чак до небесата, многобройни проходи проникваха дълбоко в скалите.

Дейвлин закрачи по неравната земя към пустия град. През хилядолетията от изчезването на кликисите пътищата бяха ерозирали. Дори този свят да не беше подходящ за колонизаторската инициатива, можеше да занесе изображения на археологическите екипи за подробно проучване.

Гравитацията беше доста голяма и стъпките му отекваха тежко. Дори с допълнителния кислород се задъхваше нагоре по стръмния склон.

Обърна се да види на какво разстояние се е отдалечил от изправения на ръба на скалата транспортал и забеляза странни силуети в надвисналото небе. Разперени криле, от които провисваха размятани пипала — някакъв причудлив хибрид между гигантска медуза и птеродактил.

Моментално долови опасността. Създанията бяха десетина и летяха към транспортала от срещуположната страна на каньона. Изглежда, неговото задействане им беше подало сигнал, че пристига прясно месо. Летящите медузести твари се приближиха и Дейвлин забеляза, че подпухналите им туловища са торби с кръгли устни отвори за поглъщане на парализираната плячка.

И щяха да стигнат до транспортала преди него.

Внезапно духна вятър и от навъсеното небе блъвнаха талази пороен дъжд. Беше мазен и отвратителен и след няколко секунди кожата го заболя като от изгорено.

Ятото медузести твари се насочи към него от всички страни. Пътят му за бягство беше отрязан и Дейвлин се спусна да се скрие до купчина камъни в покрайнините на разрушения град. Щом хукна, медузестите твари полетяха по-бързо, понесли се върху широко разперените си криле.

Той се вмъкна в някаква пролука сред безформената скала — тук поне не проникваше нито капка от киселинния дъжд. За нещастие в цепнатината бяха намерили подслон и други създания. Някакво дебело колкото бедрото му сегментирано телце с блещукаща синкава металическа черупка се разтвори и в утробата му лъснаха остри крачета с потракващи нокти. Стоножестото създание подскочи като закрепена на пружина играчка и Дейвлин се извъртя и се дръпна. Съществото успя да забие ноктите си в раницата му и разкъса плата, но не достигна до кожата му.

Докато смъкваше раницата, нова гигантска стоножка пролази от друга цепнатина. Върху крайчетата на вдигнатите й във въздуха крачета проблясваха капчици отрова. Дейвлин извъртя раницата и отблъсна създанието встрани; първото продължаваше настървено да раздира плата. В тясната пещера се посипаха лекарства, консерви и дрехи. Ремъкът изплющя и закаченият от едната страна на раницата кобур изтрака на земята — твърде далече, за да го достигне.

Отвсякъде се чуваше оглушително тракане и драскане. Явно се беше натресъл в гнездото на противните създания. Още две стоножести твари скочиха насреща му и Дейвлин размаха вече негодната за нищо раница, за да отвлече вниманието им; оръжието пак изтрака в камъните. Той хукна към изхода. Отвън киселинният дъжд продължаваше да плющи.

Десетки крилати медузести твари бяха наобиколили транспортала. Пет други се носеха над осеяното с камъни поле, размахали гладките си пипала, за да открият къде се е скрил.

Можеше да намери убежище единствено сред кликиските руини. Без да се колебае, той се втурна напред. Летящите медузи моментално го забелязаха и размахаха острите си като бръсначи крила след него. Без раницата му беше по-леко, а адреналинът удвои силите му, за да преодолее повишената гравитация. Беше изгубил единственото си оръжие и се хокаше наум на глупостта си да проникне в непозната нова среда, без да грабне най-напред оръжието в ръка. Сега трябваше да разчита единствено на съобразителността си.

Усети, че се задъхва, и увеличи притока на кислород в дихателната си маска. Склонът беше стръмен, а скалистата и хлъзгава от дъжда земя — коварна. Дейвлин се катереше на зигзаг, за да не стане лесна плячка: така го бяха обучавали преди много време да оцелява в бойна обстановка…

Очите го боляха, но той не обръщаше внимание на смърдящия дъжд, а се оглеждаше да открие някакъв процеп, врата или прозорец в кликиските руини. Все трябваше да има някакъв вход към призрачния град.

Хищните медузи кръжаха злокобно и безшумно над него и той усещаше, че обръчът се стяга неумолимо. Едно остро като игла пипало го перна по рамото и пареща болка прониза мускулите му.

Дейвлин се подхлъзна и падна по гръб, вторачен в огромната медузеста твар над себе си. Виждаше набръчканата й уста — широк процеп с лакомо помръдващи устни. Не видя очи, но съществото явно безпогрешно усещаше точно къде се намира той.

Чудовището връхлетя отгоре му и той залази и се пъхна в първата пролука, която зърна. Парализираната му ръка не му вършеше никаква работа, но с другата успя да се хване и да се изтегли навътре. Извиващите се като камшици отровни пипала изпляскаха върху твърдата повърхност и оставиха следи от отрова, над които се издигнаха изпарения.

Той се запромъква навътре и стигна до разширение, където успя да се изправи. Погледна назад и видя струпалия се пред отвора, през който се беше промушил, рояк медузести твари. Бяха прибрали птеродактилните си крила към туловищата и изпружили пипала, се опитваха да се напъхат след него.

Дейвлин се втурна навътре в изоставения град. Въпреки че от години служеше в Ханзата като агент по културни разследвания, че бе прониквал в неизследвани поселища и бе проучвал илдирийски реликви, отдавна не се беше сблъсквал с такава огромна опасност. За щастие през тези години беше трупал опит в тайните служби и благодарение на военното си обучение можеше да се измъква и от най-сложната ситуация… но ако успееше и този път, щеше да му се наложи да напише цял нов цикъл за обучение.

Прорязаните от мрачни тунели кликиски руини бяха потискащи. Беше захвърлил раницата си в гнездото на гигантските стоножки, но в джоба му беше останало малко ръчно фенерче. Слабата светлинка му беше достатъчна.

Не знаеше какво може да изскочи от мрака пред него и затова осветяваше всеки завой на тунела, макар да разбираше, че светлината може да привлече нещо още по-отвратително от съществата, с които се беше сблъскал досега.

В дъното на едно разклонение мярна изход, пред който се бяха струпали още повече хвъркати медузи и блокираха пътя му за бягство. Способността им да го преследват подсказваше за зловещата им интелигентност и непоколебимост. Кръвта му се смрази.

Не можеше да измисли никакъв начин да стигне до транспортала.

Не точно така си беше представял края си. Поредната жертва в статистиката. Още един изчезнал изследовател. Координатната плочка за този свят щеше да бъде отбелязана с черно — указание за опасно място. Щеше да мине дълго време, преди да го посети друго човешко същество — ако изобщо го посетеше някога.

Макар шансовете да не бяха особено обнадеждаващи, той не си позволяваше да изпадне в отчаяние. Не беше в природата му, така че продължи напред, твърдо решен да намери начин да се измъкне. Можеше да поотложи умирането за по-късно.

От страничните тунели долови силни шумове като от тичане, сякаш проникването му беше събудило дремещите вътре създания.

Спъна се в някаква купчина боклуци и на мъждукащата светлина на фенерчето зърна парчета тъмен метал. Някаква нащърбена плоча му се стори странно позната. Приведе се, за да я огледа отблизо, и с изненада установи, че очуканите изподраскани парчета са от кликиски робот.

Беше напълно разрушен.

Дейвлин спря, изненадан от находката си. Тромавите бръмбароподобни машини изглеждаха здрави и на външен вид неразрушими. Създалата ги извънземна раса беше изчезнала, но никой никога не беше виждал повреден или разрушен робот. Черните им екзоскелети бяха толкова яки, че извънземните машини на повече от десет хиляди години бяха останали физически невредими.

Но нещо — нещо — се беше оказало достатъчно силно и опасно, за да натроши един от тези роботи на късчета. Нещо наоколо.

Дейвлин преглътна мъчително. Трябваше да предприеме нещо — но какво?

Съвсем близо зад гърба си чу скърцане на камъни и в следващия миг част от стената рухна. През отвора изскочиха остри паякообразни крака, опипваха и разширяваха пролома.

Той хукна към следващия вход. За негов ужас помещението се оказа задънено — огромна стая без изход.

Хищните му преследвачи бяха по петите му — чуваше зловещото тътрене на медузестите твари по пода. Всевъзможни други чудовища потракваха и съскаха из сенките.

Дейвлин зашари с фенерчето из задъненото помещение, за да открие някаква пролука. Нямаше къде да избяга.

И изведнъж, сякаш като по някакво чудо, лъчът на фенерчето освети един трапецовиден блок. Втори транспортал! В много кликиски градове имаше повече от един мигновен транспортационен проход. Дано само този да беше действащ.

Дейвлин припряно започна добре познатата му активационна процедура. Огледа набързо обозначенията върху плочите и почти веднага разпозна тази с адреса на Рейндик Ко.

Древното кликиско съоръжение забуботи тромаво, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Дейвлин се опита да се съсредоточи.

Една от медузестите твари пролази през входа на помещението, изпружила пипалата си към него.

Дейвлин чу познатото жужене на транспорталната машинария и краката му се подкосиха от облекчение, щом плоският камък започна да помътнява. В стаята вече бяха пролазили четири медузести твари и пълзяха към него, оставяйки зад себе си слуз. Пипалата им плющяха по пода като камшици.

Дейвлин ги изгледа за последно и скочи през транспортала.