Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (106)

104.
Кандидат-губернаторът Пери’х

Побърканият губернатор на Хирилка и неговите продажни телохранители държаха Пери’х затворен вече дни наред. Тъй като всички на планетата доброволно се бяха отделили от тизма на мага-император, младият мъж изпадаше във все по-мъчителна изолация, напълно откъснат от всякакво участие в огромната духовна мрежа. Болезнено самотен и изгубен. Това състояние можеше да доведе до лудост всеки илдириец.

Въоръжените с кристални пики телохранители стояха пред вратата и не позволяваха на объркания Пери’х да излиза от стаята. Няколко пъти беше настоял да се срещне с Руса’х или поне с брат си Тор’х, но никой не разговаряше с него. След като губернаторът на Хирилка беше изрекъл безобразните си обвинения, че магът-император Джора’х бил отровил собствения си баща, телохранителите държаха Пери’х в изолация от всичко случващо се.

Чрез тизмената връзка, без която вече сигурно щеше да е полудял, Пери’х знаеше, че магът-император долавя, че в Хоризонтния куп се случва нещо нередно, но никой на далечната Илдира не би могъл да осъзнае колко ужасяваща е ситуацията.

Свръхупотребата на суров шайинг беше разхлабила връзките между всички хирилкийци, което ги правеше лесно управляеми. След което губернатор Руса’х беше осъществил своята манипулация с помощта на фалшифицирана версия на тизма и ги беше поставил под собствения си контрол вместо под този на мага-император.

Престолонаследник Тор’х участваше в безумния бунт по своя собствена воля — Пери’х не можеше да повярва, че един син на мага-император може да е с толкова слаба воля, че да позволи да бъде поставен под духовно подчинение. С изтръпнало от ужас сърце си даваше сметка, че собственият му брат, престолонаследникът на Илдирийската империя, е съзнателен съучастник в тази лудост… Беше абсолютно сам!…

Тор’х дойде пред вратата на затворническата стая, придружен от отряд войници. Застана на входа с неумолимо изражение, скръстил ръце върху тесните си гърди. Лицето му беше бледо и издължено, а устните му бяха присвити с отвращение, сякаш току-що беше изял нещо кисело. Макар Пери’х да копнееше да общува с някого, който и да е той, Тор’х се държеше така, сякаш изобщо не познаваше по-малкия си брат.

— Последвай ме в тронната зала. Император Руса’х възнамерява да проведе разговор с теб каква ще е съдбата ти.

— Император? Тор’х, това е лудост!

— Така трябва да бъде за доброто на Илдирийската империя.

Пери’х не се помръдна.

— Аз съм кандидат-губернаторът на Хирилка. Твоето място не е тук.

Очите на Тор’х проблеснаха.

— Аз съм престолонаследникът. Мога да съм навсякъде, където се налага. И съм свързан по-плътно с император Руса’х, отколкото съм бил, когато и да било със заблудения ни баща.

Той махна с ръка и телохранителите влязоха с тежка стъпка, грабнаха грубо Пери’х за ръцете, измъкнаха го от стаята и го повлякоха по коридорите на обраслия с пълзящи растения цитаделен палат.

Пери’х се освободи от ръцете им, вдигна високо глава и закрачи насред обкръжилите го телохранители. В такъв момент съпротивата би била проява на глупост, а споровете или противопоставянето на войниците не биха му помогнали с нищо. Макар да вървеше съвсем близо до тях, младият мъж се чувстваше изолиран като насред огромна пустиня. Възстанови отломките на достойнството си и закрачи по-бързо, сякаш той предвождаше пазачите си.

Тълпите хирилкийци го гледаха с празни погледи. Това би трябвало да бъдат неговите поданици, но те вече не бяха свързани с тизма, който го обединяваше с останалата част от Илдирийската империя.

Когато пристъпи във вътрешния двор, където чичо му беше устройвал празненствата си, Пери’х забеляза колко много се е променило всичко. Никога не беше изпитвал такава обърканост и самота.

Руса’х се беше изтегнал върху едно орнаментирано подобие на какавидения трон, по-разкошно дори от онзи, върху който седеше Джора’х в Призматичния палат. Беше облечен в одежди като тези на мага-император и даже косата му беше сплетена в подобна плитка. Пери’х се запита дали Руса’х е осъществил налудничавата идея да се подложи на кастрационна церемония, напразно усилие за наподобяване на възкачването на единствения лидер, и усети, че му се повдига.

— Какъв е този… маскарад? — успя да попита.

Губернаторът на Хирилка се понадигна и му се усмихна високомерно.

— Свещените традиции трябва да се тачат и спазват. Заблудените илдирийци трябва да се върнат в правия път, който ни направи велики и съхрани нашата цивилизация през безброй хилядолетия.

Тор’х изостави ескорта от телохранители, промъкна се като котка и застана до чичо си. От фамилиарното поведение на престолонаследника Пери’х се увери, че брат му се чувства отлично под благоволението на полуделия губернатор.

— Баща ми ще научи какво вършиш тук — каза Пери’х, без да повишава глас, но с категоричен и уверен тон. Дори не можеше да си представи какво би могло да е наказанието за подобни безумства. — Магът-император няма да ти разреши да продължиш тази… тази варварщина. Не можеш дълго да я запазиш в тайна.

Имаше усещането, че всеки момент ще полудее. Беше самотен. Беше обкръжен от съвсем чужд тизм и нито една нишка от него не проникваше в изолираното му съзнание.

— О, ние държим Джора’х да узнае. Дори с неговото некадърно боравене с тизма, той със сигурност вече долавя, че нещо не е наред. Но ти, Пери’х, трябва да му изпратиш ясно послание. Нашите поклонници вече са заели местата си в Призматичния палат. Узурпаторът ще усети тежестта на извършените от него грешки и престъпления.

— Наричаш моя баща узурпатор? — Пери’х беше повече изумен, отколкото разгневен. — Той е магът-император…

— Аз съм истинският император! — изрева Руса’х.

Тор’х изпъшка и се приближи до чичо си.

— Той никога няма да ти отстъпи Призматичния палат.

Руса’х се навъси.

— Знам. Много илдирийци ще изпитат страдания поради тази причина.

Телохранителите вдигнаха копията с кристални върхове и се вторачиха в Пери’х.

На Пери’х му беше трудно дори да говори, но въпреки това положи усилия.

— Чуй ме, чичо. Ти беше ранен. Твоят мозък сигурно е… увреден от хидрогите. Трябва да разбереш, че това е безумие…

Руса’х сграбчи ръба на фалшивия какавиден трон и рязко се изправи. Плитката му се мяташе и плющеше.

— О, да, Пери’х, аз разбирам… разбирам по-ясно от всеки илдириец. Аз проследих духовните нишки и видях колко са се оплели и изтъркали. Джора’х, а преди това и баща ни, извършиха големи пакости, но все още не е прекалено късно за спасението на нашия народ. Трябва да се върнем в правия път.

Пери’х повдигна вежди.

— Правилно ли е да проповядваш измяна срещу мага-император, който държи тизма?

— Аз държа всички нишки на тизма тук. Сам го усещаш.

Пери’х наистина усещаше. Болката на пустотата раздираше съзнанието му.

— Всички на Хирилка са свързани с мен — продължи губернаторът — и нашето просветление ще се разпръсне из Хоризонтния куп, а след това ще овладее и всички илдирийци. Джора’х не би трябвало да оказва съпротива на тази промяна, но той е заслепен и упорит. След като отрови баща ни, той не разбира колко дълбоко е паднал.

Пери’х погледна в очите един по един илдирийските лекари, свещениците-философи, пазачите и придворните. Дори партньорките за наслади, които по-рано бяха изнежени и красиви жени, сега изглеждаха недостъпни като кристални остриета. А най-лошото от всичко беше, че погледът на престолонаследника се беше изцъклил. Изразът на Тор’х подсказваше; че той отлично знае какво предстои и че е решил да го позволи.

— Ти ще си нашето послание, Пери’х — продължи Руса’х. — След като отказваш да ни сътрудничиш, ти си прекъсната нишка на тизма. Трябва да бъдеш освободен от капана, в който си попаднал.

Острите нокти на изолацията разкъсваха съзнанието му, но Пери’х се изпъна непоколебимо.

— Моят баща е истинският маг-император. Никога няма да го предам.

Руса’х се усмихна.

— Не го очакваме от теб. Затова дори вече не те молим.

Той вдигна ръка и направи знак на преданите си телохранители. Те пристъпиха заплашително към Пери’х.

— След това — добави губернаторът на Хирилка — Джора’х ще е принуден да отговори. А ние го очакваме.

Войниците вдигнаха копията и преди Пери’х да успее да извика, ги стовариха върху него. Продължиха да удрят и мушкат, докато кандидат-губернаторът не се свлече на пода. И други грабнаха тояги и боздугани и започнаха да нанасят удари върху рухналото тяло — трошаха черепа и костите му. Кръвта на Пери’х плискаше по чистите плочи.

Това не беше неговият народ. Той нямаше никаква връзка с тези тук. Последното, което видя, беше лицето на Тор’х — брат му го гледаше хладно, застанал до подобието на какавидения трон.

Проснат на плочите, младият мъж протегна ръка към духовните нишки, които блещукаха около него. През болката и недоумението сграбчи ярката нишка на тизма, която го свързваше с баща му, и я стисна като спасително въже… и светлината най-после го прие милостиво.

Копията и тоягите продължиха да се стоварват и да разкъсват безжизненото тяло на Пери’х още дълго, много дълго.