Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (120)

118.
Съливан Голд

На Кронха 3 илдирийските и човешките небесни миньори спазваха неудобното примирие, но Съливан Голд искаше да заздрави връзките с илдирийците. В края на краищата те бяха колеги, а не конкуренти — и би трябвало да си помагат. Имаха общ враг и обща цел. Нямаше никаква причина да странят едни от други. Лидия би го смъмрила, че не е добър съсед и че не кани илдирийските миньори на обяд или почерпка. Но се съмняваше, че Хроа’кс ще прояви интерес към контакти.

Когато най-накрая реши да се заеме с осъществяването на един набързо обмислен проект, който би могъл да заинтригува илдирийския завеждащ миннодобива, Голд реши да отлети до огромната илдирийска небесна фабрика. Така би трябвало да постъпват добрите съседи — в дух на взаимно разбирателство и взаимопомощ. Приближи се без предизвестие и илдирийците не го посрещнаха особено благосклонно, но пък и не го отпратиха. В подобни случаи Голд обикновено се справяше, като прибягваше до добронамерена настоятелност.

Съливан кацна на една ветровита платформа високо над облаците на газовия гигант. Щом излезе от совалката, огледа подробно огромния комплекс. Илдирийците вършеха всичко с големи усилия с масивни съоръжения и неефективни екти реактори, като използваха десетократно повече работна ръка от необходимото. Навсякъде гъмжеше от илдирийци — не само миньори и оператори на реактори, но и техните семейства, обслужващ персонал, механици по поддръжката и всевъзможни други. С удоволствие би изпратил свой екип, който да повиши производителността на машините им, да ги поусъвършенства… но предполагаше, че жестът му ще се изтълкува зле.

Главният му инженер Табита Хък вече беше спуснала самоуправляемата изследователска совалка и тъй като щеше да измине поне час, докато проникне на необходимата дълбочина, той разполагаше с достатъчно време за разговор с необщителния Хроа’кс.

Тръгна из огромния небесен минен комплекс. Илдирийците явно нямаха особено строги мерки за сигурност. Никой не му обърна внимание, докато най-после не спря една едра широкоплещеста жена, чиито черти бяха прекалено странни, за да му се стори привлекателна, за да попита накъде да върви.

— Моля ви, кажете ми как бих могъл да открия вашия главен миннодобивен ръководител Хроа’кс. С него сме стари приятели.

Тя го изгледа, сякаш преценяваше дали да го удостои с отговор, след което посочи една стръмна метална стълба.

Насред голямо влажно и шумно помещение Хроа’кс проверяваше помпите и компресорите, които тътнеха като пулса на заспал гигант. Миннодобивникът погледна своя човешки колега. Под тежките му клепачи не проблесна особен интерес.

— Не разполагам с необходимото време, за да ви разведа наоколо, Съливан Голд. Ще трябва да поотложите онова, което ви води тук.

Върху лицето на Съливан разцъфна възможно най-предразполагащата му усмивка, която винаги му беше вършила работа. Въпреки че главният миннодобивник изобщо не повиши глас, на Съливан му се наложи да изкрещи, за да надвика шума.

— О? Дори ако става дума за извънредна ситуация?

— А такава ли е?

Съливан запристъпва от крак на крак.

— Не съвсем, но съм сигурен, че е нещо, което бихте искали да видите. Повярвайте ми!

Малкият комуникатор на кръста му заговори с гласа на Табита Хък.

— На позиция сме, Съливан — каза тя. — Скоро ще се приближим до аномалиите.

— Стана дори по-бързо, отколкото очаквах — каза Съливан на илдирийския си колега. — Хайде, Хроа’кс. Ще обясня всичко, докато стигнем в контролния център.

Илдириецът неохотно го поведе към една висока кула, където десетки илдирийски техници и служители следяха по контролните монитори предаваните данни от разпръснатите из огромното съоръжение сензори.

— След като прегледахме дневниците, изчислихме дълбочината, на която вашият адар Кори’нх се е срещнал с хидрогите. Знаем, че са се жертвали четирийсет и девет бойни кораба, и предположихме, че е възможно да има останки, които да са се спуснали до точката на равновесие в зоната. Първата ни вълна от малки скенери откри няколко странни плътни аномалии, затова днес моят главен инженер спусна самоуправляема изследователска совалка, която ще изпрати пряко изображение. — Очите му блеснаха. — Може би дори ще успеем да видим разрушените бойни кълба. Не е ли забележително?

— Защо ви хрумна да се занимавате с това? Вие сте миньор, а не военен офицер или паметител.

Съливан се зае с един от илдирийските техници да настрои екраните на подходящия канал. Когато налучкаха сигналите от совалките, на екрана се появиха само вихрушки от облаци и изпарения, едва различими поради честите смущения.

— Вашият висш военен командир жертва себе си и всичките си кораби, за да прогони хидрогите от Кронха 3. Това е… изключително важно историческо събитие. Можем да зърнем част от свидетелствата за случилото се.

— Аз не съм паметител. Това не е мое задължение.

— Досега не съм срещал чак толкова ограничен човек като вас — реши да опита друг подход Съливан. — На Земята, преди около пет столетия, построихме невероятно луксозен кораб, „Титаник“, който се смяташе за най-огромния пътнически кораб на всички времена. Но потъна на недостижима за онова време дълбочина в един от нашите океани. Понеже беше станал любопитна забележителност, огромен брой изследователи осъществиха рисковани спускания в океанските дълбини само за да зърнат останките му. Корабът постепенно се превърна в културен феномен, а накрая и в паметник на цяла една епоха.

— Не виждам връзката с нашата ситуация.

Въпреки че започваше да губи търпение, Съливан продължи:

— Всички тези мъртви бойни кълба, както и всеки кораб от Слънчевия флот, който успеем да открием, са като един „Титаник“. Вие победихте извънземните тук на Кронха 3. Не се ли гордеете с това? Вашите паметители не биха ли искали да видят останките, ако не за друго, за да включат видяното в Сагата за седемте слънца? Не би ли проявил интерес вашият адар Зан’нх? Това би могло да ви издигне в очите му.

— Не виждам причина да се издигам в очите на адара.

Екраните потрепнаха и Съливан забеляза смътен силует, блясък и плътна сянка. Совалката промени посоката и се приближи. По комуникатора му се чу гласът на Табита:

— Открихме нещо, Съливан.

Той кимна одобрително; все още се надяваше, че Хроа’кс ще схване какво му говори.

— Добре, виждам, че не мога да го обясня. Правим го по наше собствено желание, Хроа’кс. Нашият облачен комбайн работи на пълна мощност и екипажът няма кой знае колко много работа, освен да следи мониторите и да изключва цистерните, когато се напълнят с екти. Планирахме този проект в свободното си време. Мисля, че го оползотворихме добре.

— Моят екипаж винаги може да си намери работа — отговори Хроа’кс.

Съливан не можеше да си обясни с какво толкова са постоянно заети всички тези илдирийци.

— Аха, за да бъдат непрекъснато заети, нали?

И се изкикоти, но главният небесен миньор явно не схвана хумора в подхвърлянето му.

— Виж какво, в това няма никакъв заден умисъл. Не ви караме да участвате, така че за вас няма никакъв риск от разходи, но искам да споделя всички изображения, които направим. Защо не? Нали сме добри съседи и реших, че може да са от полза за Илдирийската империя. Всяка военна информация е от значение за нашите небесни минни дейности — за защита и подготовка, ако не друго.

Хроа’кс най-после кимна рязко в знак на съгласие, че това е приемливо основание за странните проучвания на Голд.

На екрана ясно се очертаха съвършените геометрични форми на две бойни кълба. Осеяните с пирамидални изпъкналости огромни сфери напомняха микроснимки на спори на цветен прашец. Едната беше разцепена от мощна експлозия, причинена очевидно от сблъсък с боен лайнер на Слънчевия флот. Носеше се мрачна и безмълвна като празна черупка на почернял диамант. Второто бойно кълбо изглеждаше непокътнато, но не по-малко безжизнено.

Щом забеляза зловещите изображения, Хроа’кс се вцепени, най-накрая впечатлен и обезпокоен. Илдирийските работници замърмориха уплашени и изненадани.

— Не откривам наличие на енергийни източници, Съливан — продължи Табита. — Бойните кълба са с температурата на околната среда и не излъчват на нито една честота.

— Продължавай да оглеждаш… но внимателно.

— Влизам в разцепеното — добави Табита. — Ще внимавам, Съливан. Не се притеснявай.

Докато совалката се приближаваше към кълбото, целият екран се изпълни с отворената като рана пролука в безжизнената сфера.

— Бъди внимателна. Изключително внимателна.

— Нали ти обещах. Те са мъртви, Съливан.

Предварителното въодушевление на Съливан да огледа останките отстъпи място на притеснение да не предизвика някаква реакция от страна на хидрогите. Ами ако нещо беше оцеляло? Лидия би го нахокала, че разлайва кучетата. Може би все пак хрумването му не беше твърде уместно.

Изследователската совалка премина през широката цепнатина и бавно се понесе през усукващи се коридори покрай преобърнати геометрични силуети, врати, които като че ли не бяха на мястото си, и кубове и пирамиди, свързани с улеи като в електрическа верига. Гледката беше напълно непонятна.

— Записваме изображенията, за да ги изпратим със следващия товар на Ханзата — предаде Табита.

— Погрижи се и илдирийците да разполагат с всички данни.

— Не вярвам да споделят с нас разходите за проучването — отвърна безцеремонно тя, сякаш забравила, че Хроа’кс и другите илдирийци също я чуват.

— Това е жест на добронамереност от наша страна. Всичко, което би помогнало на някого срещу хидрогите, е от обща полза.

— Както кажеш.

Табита продължи да трупа още и още непонятни изображения в продължение на почти цял час. Учените на Ханзата и експертите на ЗВС щяха да ги проучат секунда по секунда, но на Съливан му дотегна да се взира. Хроа’кс вече нямаше търпение да продължи рутинните си занимания — приличаше на алкохолик, който от няколко часа не е докосвал чашката.

Изследователската совалка най-накрая се запромъква по обратния път, измъкна се от мрачните останки и приближи до по-малко увредената сфера на хидрогите. Външната облицовка на кълбото беше оцветена като от топлинен удар, но не се забелязваше никаква цепнатина и дори драскотина.

— Хей, хрумна ми нещо — обади се Табита. — Ще я боцна с активен пулсатор. Вероятно вътре много неща са останали невредими и това ще е ценно допълнение към колекцията ни. До този момент няма никакви произшествия.

— Не злоупотребявай с късмета си, Табита. Пасивното наблюдение е едно, но не искам да предизвикваме…

Но тя вече беше изпратила сигнала за дълбочинно сканиране на заспалото бойно кълбо. Последва светкавичен отговор по сензорния канал.

— О-хо, това се казва рефлекс! — възкликна Табита.

След това сигналът се чу отново, този път двойно по-силно.

— А и това… хм, не е моят пулсатор.

В центъра на потъналото в мрак бойно кълбо проблесна искра като от запалена клечка кибрит, последвана от разискрили си като фосфоресциращ планктон проблясъци, които пробягаха по черупката като вълна.

— Тя наруши покоя му! — възкликна с раздразнение Хроа’кс. — Това е крайно необмислено.

— Спри, Табита! Прекрати сканирането. — Бойното кълбо продължаваше да просветва и Съливан взе решение. — Изключи го напълно… и колкото е възможно по-незабележимо. Махни совалката, преди дрогът да я е усетил. Не искам да я проследи и да ни открие тук горе.

— Но все още имаме отлична телеметрия. Не искаш ли да видиш какво ще стане?

— Вече се страхувам какво може да стане. Изключи я, Табита. Веднага! Пълно изключване. Превърни я в мъртво парче скала.

Избухна кратък проблясък и екраните потъмняха.

— Ако тези хидроги не са напълно унищожени — каза Хроа’кс, — може да се завърнат. Този оцелял кораб може да привлече други бойни кълба.

— Съжалявам. — Съливан тръсна притеснено глава. — Дейностите ни тук май станаха опасни.

Илдирийският небесен миньор го погледна.

— Може би вие човеците би трябвало да изоставите облачното си съоръжение и да се приберете.

Сърцето на Съливан блъскаше като лудо.

— Вие напускате ли?

— Трябва да изпълнявам задълженията си. Оставам.

— В такъв случай оставаме и ние.

Но независимо от това реши да предупреди екипа си да си стегне багажа и да си държи очите отворени на четири.

— Но ще сме по-бдителни — добави Съливан.

— Бдителността може и да не е достатъчна — предупреди Хроа’кс.

— Така е, но е по-добре, отколкото да се откажем веднага.

Илдирийският миньор кимна, сякаш най-после проумял човешкото поведение.

— Отлично, Съливан Голд. Но ако нямате нищо против, имам прекалено много работа за вършене, особено сега, когато разполагаме с твърде ограничено време… благодарение на вас.