Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (9)

Глава 7

В четири сутринта Кели седеше на един стол и погледът й блуждаеше през прозореца. В ушите й кънтяха далечни гласове. „Айфеловата кула… Марк е мъртъв… Марк е мъртъв… Марк е мъртъв…“ Думите се превърнаха в траурен напев, който отекваше в главата й.

Във въображението й тялото на Марк се премяташе във въздуха… Кели протегна ръце да го хване точно преди той да се строполи на паважа.

„Заради мен ли умря, Марк? Заради нещо, което съм сторила? Или което не съм сторила? Аз спях, когато си излязъл, скъпи, и нямах възможност да се сбогувам с теб, да те целуна и да ти кажа, че много те обичам. Имам нужда от теб. Не мога да живея без теб — мислеше си Кели. — Помогни ми, Марк. Помогни ми — както си ми помагал винаги…“ Отпусна се назад, спомняше си живота преди Марк, през онези ужасни дни…

Кели беше незаконна дъщеря на Етел Хакуърт, чернокожа камериерка, която работеше при едно от най-видните бели семейства във Филаделфия. Баща й бе съдийски син. Хубавицата Етел беше седемнайсетгодишна, а красивият русокос Рос — наследникът на рода Търнър, двайсетгодишен. Той я съблазни и след месец момичето установи, че е бременно.

Когато му каза, Рос отвърна: „Това… това е чудесно“. И се втурна в кабинета на баща си да му предаде лошата новина.

На другата сутрин съдия Търнър повика Етел в кабинета си и каза:

— Нямам намерение да държа уличница в дома си. Уволнена си.

Без пари, образование и умения, Етел си намери работа като чистачка в една промишлена сграда и работеше извънредно, за да издържа новородената си дъщеричка. След пет години беше спестила достатъчно, за да купи една порутена дъсчена къща, която превърна в пансион за мъже. Къщата се състоеше от дневна, трапезария, четири малки спални, две бани, кухня и тясно сервизно помещение, в което спеше Кели.

Оттогава нататък се заниза върволица от мъже, които постоянно идваха и си отиваха.

— Те са ти чичовци — казваше й Етел. — Не им досаждай.

Кели се радваше, че има толкова голямо семейство, докато не порасна достатъчно, за да научи, че всички те са чужди хора.

Една нощ осемгодишната Кели спеше в тъмното си стайче. Събуди я гърлен шепот:

— Шшт! Нито гък!

Тя усети, че й вдигат нощницата, и преди да успее да възрази, един от нейните „чичовци“ легна отгоре й и запуши устата й с шепа. После насила разтвори краката й. Кели се опита да се съпротивлява, ала той я натисна под себе си и проникна в тялото й. Изпълни я мъчителна болка. Мъжът безпощадно продължи да влиза все по-дълбоко. Тя усети, че от тялото й потича топла кръв. Мислено пищеше и се боеше, че ще припадне. Беше впримчена в ужасяващия мрак на стаята си.

Накрая, след цяла вечност, той потрепери и се измъкна от нея.

— Тръгвам си — каза й „чичото“. — Обаче ако ме изпортиш на майка си, ще се върна и ще я убия. — И си отиде.

Следващата седмица бе почти непоносима. Постоянно я болеше, ала лекуваше раната си, доколкото можеше, и накрая болката премина. Искаше й се да разкрие случилото се на майка си, но не смееше.

Всичко беше продължило само няколко минути, ала те промениха живота й. Момиченцето, което мечтаеше за съпруг и деца, сега се чувстваше опетнено и опозорено. Кели реши никога повече да не позволи да я докосне мъж.

В нея се бе променило още нещо. От тази вечер се страхуваше от тъмното.