Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (14)

Глава 12

Париж, Франция

 

От момента, в който се разчу за смъртта на Марк, Кели Харис бе залята от телефонни обаждания, цветя и имейли. Първо се обади Сам Медоус, колега и близък приятел на мъжа й.

— Кели! Боже мой! Не мога да повярвам! Аз… не знам какво да кажа, просто съм съсипан. Всеки път, щом се обърна, очаквам да видя Марк. Мога ли да направя нещо за теб, Кели?

— Не, благодаря, Сам.

— Тогава нека поддържаме връзка. Искам да съм ти от помощ с каквото мога…

Последваха десетина обаждания от приятели на Марк и модели, с които работеше Кели.

Обади й се Бил Лърнър, шефът на модната агенция, и след като изрази съболезнованията си, каза:

— Знам, че не е моментът, Кели, обаче мисля, че работата ще ти се отрази добре. Телефонът ни направо се строши от звънене. Кога смяташ, че ще си готова да се върнеш?

— Когато Марк се върне при мен.

Кели затвори.

Сега телефонът отново звънеше. Накрая тя вдигна.

— Да?

— Госпожа Харис?

Още ли беше госпожа Харис? Вече нямаше господин Харис, но тя винаги, винаги щеше да бъде съпруга на Марк.

— Да, аз съм госпожа Марк Харис — твърдо отговори Кели.

— Обаждам се от кабинета на Танър Кингсли. „Човекът, за когото работи… работеше Марк“ — помисли си тя.

— Да?

— Господин Кингсли ще ви бъде признателен, ако можете да се срещнете с него в Манхатън. Би желал да ви види в главната сграда на компанията. Свободна ли сте?

Беше свободна. Беше казала в агенцията да отменят всичките й ангажименти. Но бе изненадана. „Защо иска да ме види Танър Кингсли?“

— Да.

— Ще ви бъде ли удобно да напуснете Париж в петък?

Вече нищо нямаше да й е удобно.

— В петък. Добре.

— Чудесно. На летище „Шарл дьо Гол“ ще ви чака билет за Юнайтид Еърлайнс. — Мъжът й продиктува номера на полета. — В Ню Йорк ще ви посрещне кола.

 

 

Марк й беше разказвал за Танър Кингсли. Познаваше го лично и го смяташе за гений, за чудесен работодател. Може би Кингсли щеше да сподели с нея някакви спомени за Марк: тази мисъл я ободри.

Ейнджъл дотича при нея и скочи в скута й. Кели я прегърна.

— Какво да правя с теб, докато ме няма? Мама би те взела със себе си, но ще отсъствам само няколко дни.

Кели изведнъж се сети кой ще се погрижи за кученцето.

Слезе по стълбището в офиса на домоуправителя. Работници монтираха нов асансьор и Кели потръпваше всеки път, щом минеше покрай тях.

Домоуправителят на кооперацията Филип Сендре бе висок привлекателен и дружелюбен мъж. Жена му и дъщеря му винаги бяха много услужливи. Когато научиха за Марк, и тримата бяха съсипани. Погребението беше на гробището Пер Лашез и Кели бе поканила и семейство Сендре.

Тя се приближи към вратата и почука. Филип й отвори.

— Дойдох да ви помоля за една услуга.

— Заповядайте. Каквото пожелаете, мадам Харис.

— Трябва да замина за Ню Йорк за три-четири дни. Дали бихте могли да се грижите за Ейнджъл, докато ме няма?

— Дали бих могъл ли? Двамата с Ана Мария ще я гледаме с удоволствие.

— Благодаря. Много съм ви признателна.

— И ви обещавам, че ще направя всичко възможно да я разглезя.

Кели се усмихна.

— Закъснели сте. Вече съм я разглезила.

— Кога възнамерявате да заминете?

— В петък.

— Отлично. Ще се погрижа за всичко. Казах ли ви, че приеха дъщеря ми в Сорбоната?

— Не. Това е чудесно. Сигурно много се гордеете с нея.

— Така е. Започва лекции след две седмици. Всички сме адски развълнувани. Мечтата ни се сбъдна.

 

 

В петък сутринта Кели заведе Ейнджъл в апартамента на Филип Сендре и му подаде няколко книжни торби.

— Това е любимата й храна и някои играчки…

Филип се отдръпна и зад него Кели видя на пода купчина кучешки играчки.

Тя се засмя.

— В добри ръце си, Ейнджъл. — Кели за последен път прегърна кученцето. — Довиждане, Ейнджъл. Много ви благодаря, Филип.

На излизане видя Никол Паради, телефонистката на кооперацията — бе излязла да я изпрати. Темпераментна сивокоса жена, тя беше толкова дребничка, че когато седеше зад пулта си, се виждаше само темето й.

Никол й се усмихна.

— Ще ни липсвате, мадам. Върнете се по-бързо, моля ви.

Кели стисна ръката й.

— Благодаря. Ще се върна скоро, Никол.

След няколко минути вече пътуваше за летището.

 

 

Както винаги, летище „Шарл дьо Гол“ се пръскаше по шевовете. Комплексът представляваше сюрреалистичен лабиринт от гишета, магазини, ресторанти, стълбища и великански ескалатори, пълзящи нагоре-надолу като праисторически чудовища.

Управителят я придружи до една ВИП чакалня. След четирийсет и пет минути обявиха нейния полет. Докато минаваше през портала, отстрани я наблюдаваше непозната жена. В момента, в който Кели се скри от поглед, жената извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

Кели се настани на седалката си. Постоянно мислеше за Марк и не обръщаше внимание на факта, че повечето мъже и жени в самолета скришом я зяпат.

„Какво е правил Марк в полунощ на последния етаж на Айфеловата кула? С кого е щял да се срещне? И защо? — питаше се тя. И най-ужасния въпрос: — Защо Марк се е самоубил? Бяхме толкова щастливи заедно. Толкова много се обичахме. Не вярвам, че се е самоубил. Не и Марк… не и Марк… не и Марк“.

Затвори очи и мислите й заблуждаха към миналото…

 

 

Беше първата им среща. Тя носеше черна пола и бяла блуза с висока яка, за да не си помисли Марк, че се опитва да го съблазни. Това щеше да е просто обикновена приятна вечер. Кели усещаше, че е нервна. Заради ужасното нещо, което й се бе случило като малка, не беше излизала с мъже, освен по делови причини или на задължителни благотворителни събирания.

„Марк всъщност не ми е гадже — все си повтаряше тя. — С него просто ще сме приятели. Можем да се разхождаме заедно из града и няма да има романтични усложнения“. В този момент на вратата се позвъни.

Кели с надежда си пое дъх и отвори. Марк стоеше на прага, усмихваше се и държеше кутия и книжна торба в ръце. Носеше размъкнат сив костюм, зелена риза, яркочервена вратовръзка и кафяви обувки. Кели за малко да се засмее на глас. Фактът, че Марк нямаше никакъв вкус, някак си я умиляваше. Познаваше достатъчно много мъже, чието самолюбие зависеше от елегантния им вид.

— Влизай — покани го тя.

— Надявам се, че не съм закъснял.

— Ни най-малко. — Всъщност бе подранил с двайсет и пет минути.

Марк й подаде кутията.

— За теб е.

Вътре имаше два килограма шоколадови бонбони. През годините й бяха предлагали диаманти, кожени палта и апартаменти, но никога бонбони. „Точно каквото трябва на един модел“, весело си помисли тя и се усмихна.

— Благодаря.

Марк й протегна торбата.

— А това са деликатеси за Ейнджъл.

Сякаш по даден знак, пуделчето дотича в стаята и се хвърли към гостенина.

Той го вдигна на ръце и започна да го гали.

— Помни ме.

— Искрено съм ти благодарна за нея — каза Кели. — Тя ми е страхотно другарче. Никога не съм имала куче.

Марк я погледна и очите му казваха всичко.

 

 

Вечерта мина неочаквано добре. Марк се оказа очарователен събеседник и Кели се трогна от очевидното му вълнение. Беше интелигентен и с него се разговаряше лесно. Времето изтече много по-бързо, отколкото очакваше.

— Надявам се пак да излезем заедно — каза Марк накрая.

— Да, с удоволствие.

— Какво е любимото ти занимание, Кели?

— Обичам да ходя на футбол. А ти?

Лицето му стана безизразно.

— Ами… хм… да. Обичам футбол.

Не го биваше да лъже. Хрумна й дяволита идея.

— В събота вечер има мач от шампионата. Искаш ли да отидем?

Марк мъчително преглътна.

— Естествено. Ще е страхотно.

 

 

Когато се върнаха в кооперацията на Кели, тя се напрегна. Винаги идваше моментът за: „Може ли една целувчица за лека нощ?… Защо да не вляза за едно последно?… Нали не искаш да спиш сама?…“

Спряха до вратата и Марк я погледна.

— Знаеш ли какво първо забелязах в теб, Кели?

Тя затаи дъх. Започваше се: „Имаш разкошно дупе… Падам си по циците ти… Ще ми се да обвиеш дългите си крака около шията ми…“

— Не — ледено отвърна Кели. — Какво забеляза първо?

— Мъката в очите ти.

Преди тя да успее да отговори, Марк каза:

— Лека нощ.

После се обърна и си тръгна.