Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (42)

Глава 40

Кели и Даян слязоха в главното фоайе на болницата.

— Ето защо Ричард и Марк са щели да ходят във Вашингтон — каза Даян. — За да се срещнат със сенатор ван Лювън.

— Как ще се свържем с нея?

— Много просто. — Даян извади мобифона си.

Кели вдигна ръка и я спря.

— Недей. Хайде да се обадим от обществен телефон.

Взеха телефона на централата на Сената от справки и Даян го набра.

— Кабинетът на сенатор ван Лювън.

— Бих искала да говоря със сенатора, моля.

— За кого да предам?

— Въпросът е личен — отвърна Даян.

— Как се казвате, моля?

— Не мога… просто й предайте, че е много важно.

— Съжалявам, това не е възможно. — Връзката прекъсна.

Даян се обърна към Кели.

— Не бива да разкриваме имената си. — И отново набра номера.

— Кабинетът на сенатор ван Лювън.

— Моля, изслушайте ме. Не съм луда. Трябва да говоря със сенатора и не мога да ви съобщя името си.

— Боя се, че не мога да ви свържа. — Връзката прекъсна.

Даян се обади за трети път.

— Кабинетът на сенатор ван Лювън.

— Не затваряйте, моля ви. Знам, че си вършите работата, но въпросът е на живот и смърт. Обаждам се от обществен телефон. Ще ви дам номера. Моля, предайте на сенатора да ми се обади. — Тя продиктува номера на секретарката и я чу да затръшва слушалката.

— Какво ще правим сега? — попита Кели.

— Ще чакаме.

 

 

Чакаха два часа и в момента, в който Даян каза:

— Така няма да се получи. Хайде…

… телефонът иззвъня. Тя дълбоко си пое дъх и се втурна да отговори.

— Ало?

Отсреща чу ядосан женски глас.

— Тук е сенатор ван Лювън. С кого разговарям?

Даян приближи слушалката към Кели, за да чуват и двете думите на сенатора. Гласът на Даян бе толкова задавен, че едва говореше.

— Казвам се Даян Стивънс, госпожо сенатор. Тук съм с Кели Харис. Знаете ли кои сме?

— Не, и се боя, че…

— Мъжете ни бяха убити точно преди да се срещнат с вас.

От другия край се разнесе ахване.

— Боже мой! Ричард Стивънс и Марк Харис?

— Да.

— С вашите съпрузи имахме уговорена среща, но някой се обади на секретарката ми и съобщи, че те са се отказали. И после двамата… починаха.

— Не са се обадили те, госпожо сенатор — отвърна Даян. — Убили са ги, за да не им позволят да се срещнат с вас.

— Моля?! — смаяно попита ван Лювън. — Защо…

— Убили са ги, за да не разговарят с вас. С Кели бихме искали да дойдем във Вашингтон, за да ви обясним какво са се опитвали да направят мъжете ни.

Последва кратко колебание.

— Ще ви приема, но не в кабинета си. Прекалено е явно. Ако казвате истината, може да се окаже опасно. Имам къща в Саутхамптън на Лонг Айланд. Ще се срещнем там. Откъде се обаждате?

— От Денвър.

— Един момент.

След три минути сенаторът се върна на телефона.

— Следващият полет от Денвър за Ню Йорк е нощен, без междинно кацане. Самолетът излита в дванайсет и двайсет и пет и каца в шест и девет минути. Ако няма места, има…

— Ще го вземем.

Кели я погледна изненадано.

— Ами ако не успеем, Даян?…

Другата жена направи успокоителен жест с ръка.

— Ще успеем.

— На летището ще ви чака сив линкълн. Веднага се качете в колата. Шофьорът е азиатец, казва се Кунио. Ще ви докара вкъщи. Аз ще ви чакам там.

— Благодаря ви, госпожо сенатор.

Даян затвори слушалката и дълбоко си пое дъх. После се обърна към Кели.

— Всичко е уредено.

— Откъде знаеш, че ще се качим на самолета?

— Имам план.

 

 

Портиерът в хотела им уреди кола под наем и след четирийсет и пет минути Даян и Кели вече пътуваха за летището.

— Не знам дали повече съм развълнувана, или уплашена — каза Кели.

— Струва ми се, че вече няма от какво да се боим.

— Изглежда, много хора са се опитали да се срещнат със сенатора, но никой не е успял, Даян. Всички са били убити.

— Тогава ние ще сме първите, които ще успеем.

— Ще ми се да имахме… — започна Кели.

— Знам. Оръжие. Вече го каза. Имаме само ума си.

— Да, но ми се ще да имахме оръжие.

Кели погледна през прозореца.

— Спри.

Даян отби до тротоара.

— Какво има?

— Трябва да свърша нещо.

Бяха спрели пред фризьорски салон. Кели отвори вратата.

— Къде отиваш? — попита я Даян.

— Ще си направя нова прическа.

— Шегуваш се.

— Напротив.

— Точно сега ли намери да ходиш на фризьор? Кели, отиваме на летището и гоним самолет, нямаме време за…

— Човек не знае какво ще се случи, Даян. Ако ще умирам, искам да съм красива.

Даян безмълвно я проследи с поглед.

 

 

След двайсет минути Кели излезе от салона. Носеше перука — дълга вдигната високо коса.

— Готова съм — заяви тя. — Да вървим да ги довършим тия мръсници.