Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (36)

Глава 34

На Лексингтън Авеню Даян спря такси.

— Накъде?

— Летище „Ла Гуардия“.

Кели я погледна изненадано.

— Но те сигурно наблюдават всички летища!

— Надявам се.

— Какво… — Кели изпъшка. — Имаш план, нали?

Даян я потупа по ръката и се усмихна.

— Да.

 

 

На терминала Кели последва Даян на гишето на Алиталия Еърлайнс.

— Добро утро — поздрави служителят. — Какво обичате?

Даян се усмихна.

— Искаме два билета за Лос Анджелис.

— Кога бихте желали да заминете?

— С първия полет. Казваме се Даян Стивънс и Кели Харис.

Кели потръпна.

Служителят провери в компютъра си.

— Следващият самолет е в два и петнайсет.

— Идеално. — Даян погледна Кели. Тя успя принудено да се усмихне. — Идеално.

— В брой ли ще платите, или с кредитна карта?

— В брой. — Даян отброи парите.

— Защо просто не вдигнем неонов надпис, за да съобщим на Кингсли, че сме тук? — прошепна Кели.

— Прекалено много се тревожиш.

Докато минаваха покрай гишето на Американ Еърлайнс, Даян спря и отиде при служителя.

— Искаме два билета за Маями с първия възможен полет.

— Разбира се. — Той провери в компютъра. — Самолетът е след три часа.

— Чудесно. Казваме се Даян Стивънс и Кели Харис.

Кели за миг затвори очи.

— С кредитна карта или в брой?

— В брой.

Даян му плати и той й връчи билетите.

— Така ли ще надхитрим онези гении? — попита Кели, докато се отдалечаваха. — Това няма да заблуди и десетгодишно дете.

Даян се запъти към изхода. Кели забърза след нея.

— Къде отиваш?

— Отиваме в…

— Няма значение. Не искам да знам.

 

 

Пред летището имаше колона таксита. Когато излязоха от терминала, една от колите се отдели и спря пред входа. Кели и Даян се качиха.

— Накъде, моля?

— Към летище „Кенеди“.

— Не знам дали си объркала тях, обаче мен определено успя — заяви Кели. — Все пак ми се щеше да имахме някакво оръжие, за да се защитаваме.

— Не знам къде можем да намерим оръжие.

Таксито потегли. Даян се наведе напред и погледна лицензионната табелка на таблото. „Марио Силва“.

— Господин Силва, смятате ли, че можете да ни закарате на летище „Кенеди“, без да ви проследят?

Усмивката му лъсна в огледалото.

— Дошли сте където трябва.

Той настъпи газта и внезапно направи обратен завой. На първата пряка пресече кръстовището до половината, после рязко зави по една уличка.

Жените се обърнаха да погледнат през задния прозорец. Зад тях нямаше коли.

Марио Силва се ухили още по-широко.

— Как е?

— Добре — отвърна Кели.

През следващия половин час таксиметровият шофьор продължи да прави неочаквани завои и да се движи по странични улички, за да е сигурен, че никой не ги следи. Накрая спря пред главния вход на летище „Кенеди“ и съобщи триумфално:

— Стигнахме.

Даян извади няколко банкноти от чантичката си.

— Задръжте рестото за услугата.

Марио Силва взе парите и се усмихна.

— Благодаря, госпожо. — Изпрати с поглед двете си пътнички, които влязоха в терминала, после извади мобифона си.

— Танър Кингсли, моля.

 

 

Служителят на гишето на Делта Еърлайнс погледна таблото.

— Да, имаме два билета за полета, който искате. Самолетът излита в шест без десет. Има едночасов престой в Мадрид и каца в Барселона утре сутрин в девет и двайсет.

— Чудесно — каза Даян.

— С кредитна карта или в брой ще платите?

— В брой.

Тя му подаде парите и се обърна към Кели.

— Да отидем в чакалнята.

 

 

Половин час по-късно Хари Флинт разговаряше по мобифона с Танър.

— Получих сведението, което ви трябваше. Ще пътуват с Делта за Барселона. Самолетът излита от „Кенеди“ в шест без пет и има един час престой в Мадрид. Ще пристигнат в Барселона в девет и двайсет утре сутринта.

— Добре. Ще вземеш самолета на компанията до Барселона и ще ги посрещнеш там. Разчитам да им организираш топло посрещане.

Танър затвори. В кабинета му влезе Андрю. Носеше цвете в бутониерата си.

— Ето разписанието за…

— За какво ти е това, по дяволите?

Андрю се смути.

— Ти ме помоли да донеса…

— Не говоря за това, а за глупавото цвете на ревера ти.

Лицето на брат му грейна.

— За сватбата ти. Нали съм ти кум.

Кингсли се намръщи.

— Какви ги… — И изведнъж се сети. — Оттогава минаха седем години, идиот такъв, и нямаше сватба. Разкарай се оттук!

Андрю го гледаше. Опитваше се да проумее какво става.

— Вън!

Танър проследи брат си с поглед. „Трябва да го пратя някъде — помисли си. — Моментът наближава“.

 

 

Излитането за Барселона мина нормално. Кели зарея поглед през прозореца към смаляващия се в далечината Ню Йорк.

— Смяташ ли, че сме им се изплъзнали?

Даян поклати глава.

— Не. Рано или късно ще ни открият. Но поне вече ще сме там. — Тя извади компютърната разпечатка от чантата си и я разгледа. — Соня Фербрюге в Берлин. Жената е мъртва, мъжът й е изчезнал… Гари Рейнолдс в Денвър… — Даян се поколеба. — Марк и Ричард…

Кели погледна листа в ръцете й.

— Значи отиваме в Париж, Берлин, Денвър и пак в Ню Йорк, така ли?

— Да. Ще влезем във Франция през граничния пункт Сан Себастиан.

Кели нямаше търпение да се върне в Париж. Искаше да поговори със Сам Медоус. Имаше предчувствието, че той ще им е от полза. А и там я чакаше Ейнджъл.

— Ходила ли си в Испания? — попита Даян.

— Марк ме заведе веднъж. Това беше най-… — Кели направи дълга пауза. — Знаеш ли какъв проблем ще имам до края на живота си, Даян? В целия свят няма друг мъж като Марк. Като малка четеш за това как хората се влюбват и светът изведнъж става вълшебно място. Такъв беше нашият брак с Марк. — Тя я погледна. — Сигурно отношенията ви с Ричард са били същите.

— Да — тихо потвърди Даян. После попита: — Какъв беше Марк?

Кели се усмихна.

— В него имаше нещо чудно детско. Винаги съм смятала, че има детски ум и мозък на гений. — Тя се изкиска.

— Какво има?

— Само как се обличаше! На първата ни среща носеше сив костюм, който изобщо не му беше по мярка, с кафяви обувки, зелена риза и яркочервена връзка. След като се оженихме, се грижех да се облича както трябва. — Кели замълча за миг, после продължи със задавен глас: — Знаеш ли, бих дала всичко, само да мога отново да видя Марк с оня сив костюм, кафяви обувки, зелена риза и яркочервена връзка. — Обърна се към Даян. Очите й бяха влажни. — Марк обичаше да ме изненадва с подаръци. Но най-големият му подарък беше това, че ме научи да обичам. — Тъмнокожата жена избърса сълзите си с носна кърпичка. — Разкажи ми за Ричард.

Даян се усмихна.

— Той беше романтичен. Когато вечер си лягахме, казваше: „Натисни тайното ми копче“, а аз се засмивах и отвръщах: „Радвам се, че никой не ни записва“. — Погледна Кели. — Тайното му копче беше бутонът за изключване на звъна на телефона. Ричард ми казваше, че сме в замък, съвсем сами, и че бутонът на телефона е ровът, който ни изолира от света. — Даян се замисли за нещо и се усмихна. — Той беше блестящ учен и обичаше да поправя разни неща вкъщи — течащи кранове, електрически ключове. Винаги се налагаше да викам техници, за да поправят нещата, които беше ремонтирал. Но не му казвах.

Приказваха си така почти до полунощ.

За пръв път разговаряха за мъжете си. Като че ли се бе изпарила някаква невидима преграда.

Кели се прозя.

— Не е зле да поспим. Имам предчувствието, че утре ще е вълнуващ ден.

Дори не подозираше колко вълнуващ.

 

 

Хари Флинт си проправи път през навалицата на летище „Ел Прат“ в Барселона и отиде при големия прозорец, който гледаше към пистата. Обърна глава към таблото за пристигащи и заминаващи. Самолетът от Ню Йорк летеше по разписание и трябваше да кацне след половин час. Всичко вървеше по плана. Флинт седна и зачака.

Трийсет минути по-късно пътниците от Ню Йорк започнаха да слизат. Всички изглеждаха възбудени — типични безгрижни туристи, пътуващи търговци, деца и младоженци на меден месец. Флинт внимаваше да стои настрани от рампата и наблюдаваше потока пътници, който се изливаше в терминала. Накрая всички слязоха. Той се намръщи. Нямаше и следа от Даян и Кели. Изчака още пет минути и понечи да мине през портала.

— Там е забранено, господине.

— Федерална авиоинспекция — изсумтя Флинт. — Имаме секретна информация за пакет, скрит в тоалетната на този самолет. Имам заповед незабавно да направя проверка.

И бързо закрачи по асфалта. Когато стигна при самолета, екипажът тъкмо започваше да слиза.

— Какво обичате? — попита една от стюардесите.

— Проверка на Федералната авиоинспекция — отговори той.

После се качи по стълбичката и влезе в самолета. Не се виждаха пътници.

— Проблем ли има? — поинтересува се стюардесата.

— Да. Вероятна бомба.

Флинт тръгна към опашката на самолета и отвори вратите на тоалетната. Вътре нямаше никого. Жените бяха изчезнали.

 

 

— Нямаше ги в самолета, господин Кингсли.

Гласът на Танър звучеше заплашително тихо.

— Видя ли ги да се качват, Флинт?

— Да.

— Още ли бяха на борда при излитането на самолета?

— Да.

— Тогава, струва ми се, можем логично да приемем, че или са скочили насред Атлантическия океан без парашути, или са слезли в Мадрид. Съгласен ли си с мен?

— Разбира се, господин Кингсли. Обаче…

— Благодаря. Това означава, че възнамеряват да продължат от Мадрид за Франция. — Танър замълча за миг. — Имат четири възможности: могат да вземат друг самолет за Барселона или да пътуват с влак, автобус или кола. — Той се замисли. — Сигурно ще решат, че автобусите, самолетите и влаковете са прекалено опасни. Логиката ми подсказва, че ще пътуват с кола до Сан Себастиан и оттам ще влязат във Франция.

— Ако…

— Не ме прекъсвай, Флинт. Пътят от Мадрид до Сан Себастиан би трябвало да им отнеме около четири часа. Ето какво искам да направиш. Върни се в Мадрид. Провери всички фирми за коли под наем на летището. Разбери каква кола са взели — цвят, модел, всичко.

— Слушам.

— После отиди със самолета в Сан Себастиан и вземи под наем кола — бърза. И ги причакай по пътя. Не искам да стигнат до Сан Себастиан. А, Флинт…

— Да?

— Не забравяй. Трябва да прилича на злополука.