Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (12)

Глава 10

Нещата се развиваха с шеметна бързина. Кели скоро усвои основните страни на работата — агенцията й осигури курсове по сценично поведение. Тя не се чувстваше нито красива, нито желана и възприемаше всичко като театър.

И моментално се превърна в звезда. Личността й бе не само вълнуваща и провокативна. Кели излъчваше недосегаемост, която действаше предизвикателно на мъжете. Само за две години тя се нареди сред топмоделите. Рекламираше дрехи в десетки страни. Прекарваше повечето си време в Париж, където се намираха едни от най-важните клиенти на агенцията.

Веднъж, след модно ревю в Ню Йорк, преди да се прибере във френската столица, отиде да види майка си. Тя изглеждаше състарена и измъчена. „Трябва да я измъкна оттук — помисли си младата жена. — Ще й купя хубав апартамент и ще се грижа за нея“.

Етел й се зарадва.

— Щастлива съм, че успя, Кели. Благодаря ти за ежемесечните чекове.

— Няма защо. Трябва да поговорим за нещо, майко. Измислила съм план. Искам да напуснеш…

— Я виж кой ни е дошъл на гости — нейно величество. — Пастрокът й тъкмо влизаше. — Какво правиш тук? Защо не си въртиш задника в ония готини парцалки?

„Ще се наложи да го направя някой друг път“ — каза си Кели.

* * *

Трябваше да се отбие на още едно място. Отиде в обществената библиотека, където бе прекарала безброй чудни часове, и влезе с пет-шест списания в ръце. В главата й бликнаха спомени.

Госпожа Хюстън я нямаше на бюрото. Кели продължи в читалнята и я видя да подрежда книги на една от страничните пътеки. Изглеждаше чудесно в ушитата си по поръчка рокля.

— След малко идвам — каза библиотекарката, когато чу, че някой влиза, и се обърна. — Кели! — извика от изненада. — О, Кели!

Двете се втурнаха една към друга и се прегърнаха. Госпожа Хюстън се отдръпна назад и я погледна.

— Не вярвам на очите си. Какво правиш тук?

— Дойдох да видя майка си, но исках да видя и вас.

— Много се гордея с теб. Нямаш представа.

— Госпожо Хюстън, помните ли, когато ви попитах как мога да ви се отблагодаря? Вие ми казахте, че искате да видите снимката ми в модно списание. Заповядайте. — И й връчи списанията, сред които бяха „Ел“, „Космополитън“, „Венити Феър“ и „Вог“. Нейното лице грееше от всички корици.

— Прекрасни са — възкликна госпожа Хюстън. — Ела да ти покажа нещо. — Заобиколи зад бюрото си и извади същите броеве.

Мина малко време, преди Кели да възвърне дар слово.

— Как бих могла наистина да ви се отблагодаря? Вие променихте живота ми.

— Не, Кели. Ти сама го промени. Аз само ти дадох тласък. И, Кели…

— Да?

— Благодарение на теб и аз станах модерна.

 

 

Тъй като Кели ценеше личния си живот, славата я измъчваше. Постоянната върволица от фотографи я дразнеше и беше развила фобия от непознати хора. Обичаше да е сама и да си мисли за Марк. Спомняше си първия път…

Обядваше в ресторант „Синк“ в хотел „Джордж V“. Някакъв зле облечен мъж спря и се зазяпа в нея. Имаше бледата нездрава кожа на човек, който прекарва цялото си време на закрито. Носеше брой на „Ел“, разтворен на страница със снимки на Кели.

— Извинете — каза непознатият.

Тя го погледна сприхаво.

— Да?

— Видях вашите… Прочетох тази статия за вас и тук пише, че сте родена във Филаделфия. — В гласа му се долавяше ентусиазъм. — И аз съм роден там, и когато видях снимките ви, все едно ви познавах, и…

— Не ме познавате и не обичам да ме безпокоят непознати — студено го сряза Кели.

— О, извинете. — Той мъчително преглътна. — Не исках да… Не съм непознат. Искам да кажа, аз съм Марк Харис и работя в Кингсли Интернешънъл. Когато ви видях тук… помислих си, че може да не обичате да обядвате сама и че бихме могли да…

Кели го изгледа унищожително.

— Сбъркали сте. А сега ме оставете на мира.

— Не… не исках да ви се натрапвам — запелтечи мъжът. — Просто… — Той видя изражението й. — Отивам си.

Кели го видя да излиза от ресторанта със списанието в ръка. „Прав ти път“ — помисли си.

 

 

Имаше договор с няколко модни списания за едноседмична фотосесия. В деня след срещата с Марк Харис тъкмо се преобличаше в гримьорната на моделите, когато й донесоха дванайсет рози. Картичката гласеше: „Моля, простете ми за безпокойството. Марк Харис“.

Кели я скъса.

— Пратете цветята в детската болница.

На другата сутрин гардеробиерката пак влезе в гримьорната, този път с пакет.

— Един мъж го остави за теб, Кели.

Вътре имаше орхидея. Картичката гласеше: „Надявам се, че сте ми простили. Марк Харис“. Кели скъса и тази картичка.

— Задръж цветето.

Почти ежедневно пристигаха подаръци от Марк Харис: кошничка плодове, пръстен с емоционален датчик, малък Дядо Коледа. Кели ги изхвърляше. Следващият подарък беше различен: прелестно френско пуделче с червена панделка на шията. Картичката гласеше: „Това е Ейнджъл. Надявам се да я обичате толкова, колкото и аз. Марк Харис“.

Кели се обади на телефонни справки, взе номера на Кингсли Интернешънъл Груп и попита телефонистката:

— При вас работи ли някой си Марк Харис?

— Oui, mademoiselle.

— Може ли да говоря с него?

— Един момент.

След малко чу познатия глас.

— Ало?

— Господин Харис?

— Да.

— Обажда се Кели. Реших да приема поканата ви за обяд.

След кратко смаяно мълчание той попита:

— Наистина ли? Това е… това е чудесно.

Тя долови вълнението в гласа му.

— Да се срещнем днес в „Лорен“, в един часа, става ли?

— Страхотно. Много ви благодаря. Аз…

— Аз ще направя резервация. Дочуване.

 

 

Марк Харис чакаше прав до една маса в „Лорен“. Кели влезе с кутрето в ръце. Лицето му грейна.

— Вие… вие дойдохте. Не бях сигурен, че… И носите Ейнджъл!

— Да. — Кели му връчи кучето. — Можете да обядвате с нея — заяви ледено и се обърна да си тръгне.

— Не разбирам — каза Марк. — Мислех…

— Добре, ще ви го обясня за последен път — изсумтя Кели. — Искам да престанете да ми досаждате. Разбрахте ли ме?

Лицето му стана яркочервено.

— Да. Да, разбира се. Извинете. Не… не исках да… просто си мислех… не знам как да… Нека ви обясня. Бихте ли седнали за момент?

Кели понечи да откаже, после седна с презрително изражение.

— Да?

Марк Харис дълбоко си пое дъх.

— Наистина много съжалявам. Не исках да ви досаждам. Пратих ви онези неща, за да ви се извиня за натрапването. Исках само възможност да… когато видях снимката ви, се почувствах така, сякаш съм ви познавал цял живот. И после ви видях лично, и вие бяхте още по-… — Той отново започна да заеква. — Тря… трябваше да се досетя, че жена като вас не се интересува от хора като… мен. Държах се като глупав ученик. Много ме е срам. Просто не… не знаех как да изразя чувствата си и… — Гласът му секна. Цялото му същество излъчваше уязвимост. — Не ме бива да… да разкривам чувствата си. Цял живот съм сам. Никой… когато бях шестгодишен, родителите ми се разведоха и поведоха спор за попечителство. Никой не ме искаше.

Кели безмълвно го наблюдаваше. Думите му отекваха в ума й и събуждаха дълбоко погребани спомени: „Защо не се избави от детето, преди да се роди?“

— Израснах в пет-шест приемни дома, където никой не го беше грижа… — продължаваше той.

„Те са ти чичовци. Не им досаждай“.

— Сякаш не правех нищо както трябва… — разказваше Марк, докато гласовете в главата на Кели повтаряха: „Вечерята е кофти… Тая рокля не ти отива… Не си свършила с чистенето на баните…“

— Искаха да напусна училище и да работя в един автосервиз, но аз… аз исках да стана учен. Казваха, че съм много тъп…

Кели все повече се унасяше в думите му и си спомняше собственото си минало: „Всички модели са уличници…“

— Мечтаех да отида в колеж, но те ми казваха, че при работата, която върша, няма… няма да ми трябва образование. Когато получих стипендия за Масачузетския технически институт, приемните ми родители заявиха, че сигурно ще ме изхвърлят…

Този непознат сякаш разказваше за нейния живот: „Колеж ли? Само ще изгубиш четири години…“ Искрено трогната, Кели изпитваше същите мъчителни чувства, каквито и седналият срещу нея мъж.

— Когато завърших МТИ, дойдох да работя в един клон на Кингсли Интернешънъл Груп. Само че бях ужасно самотен. — Последва дълга пауза. — Много отдавна четох някъде, че най-чудесното нещо в живота било да намериш кого да обичаш, който да те обича… и повярвах в това.

Кели мълчеше.

— Но така и не намерих такъв човек и бях готов да се откажа — неловко продължи Марк Харис. После един ден ви видях… — Гласът му секна.

Той се изправи с Ейнджъл в ръце.

— Срам ме е от всичко това. Обещавам никога повече да не ви безпокоя. Прощавайте.

И се обърна да си тръгне.

— Къде отнасяте кучето ми? — извика тя.

Марк Харис смутено се обърна.

— Моля?

— Ейнджъл е моя. Вие ми я подарихте, забравихте ли?

Той слисано стоеше на мястото си.

— Да, обаче вие казахте…

— Ще сключа сделка с вас, господин Харис. Ще задържа Ейнджъл, но ще можете да я посещавате.

Трябваше му малко време, после усмивката му освети залата.

— Искате да кажете, че мога… че ще ми позволите…

— Защо не обсъдим въпроса на вечеря?

Нямаше представа, че току-що се е превърнала в мишена.