Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (8)

Глава 6

Париж, Франция

 

Кели Харис беше избухнала в света на модата като фойерверк. Беше двайсет и пет годишна, афроамериканка с кожа като течен мед и лице — мечта за всеки фотограф. Имаше меки кафяви интелигентни очи, чувствени пълни устни, прелестни дълги крака и фигура, изпълнена с еротични обещания. Тъмната й коса нарочно небрежно беше подстригана късо, с отделни кичури, пръснати по челото. По-рано същата година читателите на списанията „Ел“ и „Мадмоазел“ бяха избрали Кели за най-красив модел на света.

След като се облече, тя се огледа, както винаги обзета от почуда. Мезонетът бе разкошен. Намираше се на Рю Сен Луи ан Лил в Четвърти район на Париж. Двукрилата входна врата водеше към изящен коридор с висок таван и мека жълта ламперия. Дневната беше обзаведена с еклектична смесица от френски и английски мебели. От терасата се разкриваше изглед към Нотър Дам отвъд Сена.

Кели с нетърпение очакваше уикенда. Съпругът й щеше да я заведе на една от своите изненадващи екскурзии.

— Искам да се приготвиш, скъпа. Там, където отиваме, ще ти хареса — беше й казал.

Кели се усмихна. Марк бе най-прекрасният мъж на света. После си погледна часовника и въздъхна. „Трябва да побързам — помисли си тя. — Ревюто започна след половин час“.

След няколко минути излезе в коридора и тръгна към асансьора. Вратата на съседния апартамент се отвори и от там излезе мадам Жозет Лапойнт. Дребна, пълна жена, тя винаги имаше добра дума за Кели.

— Добър ден, мадам Харис.

Кели се усмихна.

— Добър ден, мадам Лапойнт.

— Изглеждате прелестно, както винаги.

— Благодаря. — Кели натисна бутона на асансьора.

На три метра от тях едър мъж в работни дрехи поправяше елтабло на стената. Той хвърли поглед към двете жени и бързо се извърна.

— Как върви работата ви? — попита мадам Лапойнт.

— Много добре, благодаря.

— Скоро трябва да дойда на някое ваше ревю.

— С удоволствие ще го уредя, когато пожелаете.

Асансьорът пристигна. Кели и мадам Лапойнт се качиха в кабината. Мъжът в работни дрехи извади малко уоки-токи, припряно каза нещо и бързо се отдалечи.

Когато асансьорната врата започна да се затваря, Кели чу, че телефонът в апартамента й звъни, и се поколеба. Бързаше, ала можеше да се обажда Марк.

— Вие вървете — каза тя на мадам Лапойнт.

Слезе от асансьора, извади ключа си и се втурна обратно в апартамента. Изтича при телефона и вдигна слушалката.

— Марк?

— Нанет? — попита непознат глас. Кели се разочарова.

— Il n’y a personne qui repond a ce nom ici^[1].

— Pardonnez moi^[2].

Грешка. Кели затвори. В същия момент отекна мощен грохот, който разтърси цялата кооперация. След миг се разнесоха гласове и викове. Ужасена, тя изтича в коридора да види какво се е случило. Суматохата идваше отдолу. Кели се спусна по стълбището и когато стигна във фоайето, чу врява в мазето.

Плахо слезе долу и смаяно се закова на място, когато видя смачканата асансьорна кабина и ужасяващо обезобразеното тяло на мадам Лапойнт. Призля й. „Бедната жена. Само допреди минута беше жива, а сега… И аз можех да съм с нея. Ако не беше звъннал телефонът…“

Около кабината се трупаше тълпа, отвън завиха сирени. „Би трябвало да остана — виновно си помисли Кели, — но не мога. Налага се да отида на ревюто“. Погледна трупа и прошепна:

— Ужасно съжалявам, мадам Лапойнт.

 

 

Кели влезе през входа за сцената. Изнервеният координатор Пиер я чакаше и веднага се хвърли към нея.

— Кели! Кели! Закъсняваш! Ревюто вече започна и…

— Извинявай, Пиер. Случи се… случи се нещо ужасно.

Координаторът я погледна уплашено.

— Добре ли си?

— Да. — Кели затвори очи за миг. Призляваше й при мисълта, че трябва да излезе на подиума след онова, на което беше станала свидетел, ала нямаше друг избор. Тя бе звездата на шоуто.

— Бързо! — каза Пиер. — Vite!

Кели се запъти към гримьорната.

Най-престижното модно ревю за годината се провеждаше на Рю Камбон 31, салона на Шанел. Репортерите заемаха първите редове. Нямаше свободни места — отзад беше пълно с правостоящи, които искаха да видят първите нови модели за сезона. Залата бе специално украсена за случая с цветя и драперии, но никой не им обръщаше внимание. Всички погледи бяха приковани към дългия подиум — река от течащи багри, красота и стил. Свиреше музика с бавен, еротичен ритъм, който подчертаваше движението на сцената.

Дефилирането на прелестните модели се придружаваше от глас по аудиосистемата, който коментираше дрехите.

На подиума излезе азиатска брюнетка.

— … сатенено вълнено сако с външни шевове, жоржетен панталон и бяла блуза…

По сцената закърши снага стройна блондинка.

— … носи черно кашмирено поло с бял памучен панталон…

Появи се червенокос модел.

— … черно кожено яке и черен панталон от шантунг с бяла трикотажна риза…

Френски модел.

— … розово сако от ангора с три копчета, розова риза с обърната яка и черен панталон с маншет…

Шведски модел.

— … морскосин сатенен вълнен костюм със светлолилава копринена блуза…

И тогава настъпи моментът, който очакваха всички. Шведският модел изчезна и подиумът опустя.

— А сега, с настъпването на летния сезон, имаме удоволствието да ви представим новата си серия бански костюми — съобщи гласът по аудиоуредбата.

Сред публиката се разнесе висок шепот и после на сцената се появи Кели Харис. Носеше бял бански — горнище, което едва скриваше твърдите й млади гърди, и тесни бикини. Чувствената й походка имаше хипнотизиращо въздействие. Надигна се вълна от аплодисменти. Кели бегло се усмихна, обърна се и напусна подиума.

Зад кулисите я чакаха двама мъже.

— Госпожо Харис, бихте ли ми отделили…

— Съжалявам — извини се тя. — Трябва бързо да се преоблека. — И понечи да се отдалечи.

— Чакайте! Госпожо Харис! Ние сме от криминалната полиция. Аз съм главен инспектор Дюн, а това е инспектор Стено. Трябва да поговорим.

Кели спря.

— От полицията ли? За какво искате да разговаряме?

— Вие сте госпожа Марк Харис, нали?

— Да. — Изведнъж я обзе страх.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че… че снощи съпругът ви е починал.

Гърлото на Кели пресъхна.

— Съпругът ми ли?… Как?…

— Явно се е самоубил.

Ушите й запищяха. Едва чуваше гласа на главния инспектор:

— … Айфеловата кула… полунощ… писмо… жалко… най-искрени съболезнования…

Думите не бяха истински. Те бяха само безсмислени звуци, без съдържание.

— Мадам…

„Искам да се приготвиш, скъпа. Там, където отиваме, ще ти хареса“. Това бяха последните му думи.

— Има някаква… някаква грешка — отвърна Кели. — Марк не би…

— Съжалявам. — Главният инспектор я наблюдаваше внимателно. — Добре ли сте, мадам?

— Да. — „Освен че животът ми току-що свърши“ — помисли си тя.

Пиер се втурна към нея. Носеше красив раиран бански.

— Chérie, трябва бързо да се преоблечеш. Няма време за губене. — Той й връчи банския. — Vite! Vite!

Кели го остави да падне на пода.

— Пиер?

Той я зяпна изненадано.

— Ти го облечи.

 

 

Върнаха я в дома й с лимузина. Управителят на салона настояваше да прати някого с нея, ала Кели отказа. Искаше да остане сама. Когато влезе в кооперацията, видя домоуправителя Филип Сендре, придружен от мъж по гащеризон. Наоколо се бяха събрали неколцина наематели.

— Бедната мадам Лапойнт — каза една жена. — Каква ужасна злополука.

Мъжът с гащеризона вдигна двата назъбени края на дебел кабел.

— Не е било злополука, мадам. Някой е прерязал спирачките на асансьора.