Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (13)

Глава 11

Париж, Франция

 

В полицейското управление „Рьоили“ на Рю Енар в Дванайсети район се провеждаше разпит. Детективите Андре Белмондо и Пиер Маре разпитваха управителя на Айфеловата кула.

РАЗСЛЕДВАНЕ НА САМОУБИЙСТВО ПРИ АЙФЕЛОВАТА КУЛА

Понеделник, 6 май

10:00 Обект: Рене Паскал

БЕЛМОНДО: Мосю Паскал, имаме основание да смятаме, че Марк Харис, човекът, за когото се предполага, че е паднал от последния етаж на Айфеловата кула, е бил убит.

ПАСКАЛ: Убит ли? Но… Казаха ми, че е било злополука и…

МАРЕ: Не може да е паднал случайно през парапета. Прекалено е висок.

БЕЛМОНДО: Освен това установихме, че жертвата не е била склонна към самоубийство. Всъщност той е имал планове да прекара уикенда с жена си. Тя е Кели, прочутият модел.

ПАСКАЛ: Съжалявам, господа, но не виждам с какво… защо ме повикахте тук?

МАРЕ: За да ни помогнете да изясним някои неща. В колко часа затвори ресторантът онази вечер?

ПАСКАЛ: В десет. Заради бурята „Жул Верн“ беше празен, затова реших да…

МАРЕ: По кое време изключват асансьорите?

ПАСКАЛ: Обикновено работят до полунощ, обаче онази вечер, тъй като нямаше посетители и клиенти, ги изключих в десет.

БЕЛМОНДО: Това отнася ли се за асансьора до последния етаж?

ПАСКАЛ: Да. За всички.

МАРЕ: Някой може ли да се качи на последния етаж без асансьор?

ПАСКАЛ: Не. Онази вечер всичко беше затворено. Не разбирам за какво става дума. Ако…

БЕЛМОНДО: Ще ви кажа за какво става дума. Мосю Харис е бил хвърлен от последния етаж. Известно ни е, че е бил там, защото направихме оглед на парапета и по горната му страна имаше драскотини. Следите от цимент по подметките на Харис съответстват на цимента на парапета. Щом етажът е бил затворен и асансьорите не са работили, как се е качил в полунощ там?

ПАСКАЛ: Не знам. Без асансьор това е… това е невъзможно.

МАРЕ: И все пак мосю Харис се е качил на последния етаж с асансьор. С него са се качили и убийците му. И после са слезли долу.

БЕЛМОНДО: Външен човек може ли да управлява асансьорите?

ПАСКАЛ: Не. Когато са на работа, операторите никога не ги оставят без контрол, а нощем асансьорите се заключват със специален ключ.

МАРЕ: Колко ключа има?

ПАСКАЛ: Три. Единият е в мен, другите два се пазят тук.

БЕЛМОНДО: Сигурен ли сте, че последният асансьор е бил затворен в десет?

ПАСКАЛ: Да.

МАРЕ: Кой беше операторът?

ПАСКАЛ: Тот. Жерар Тот.

МАРЕ: Бих искал да разговарям с него.

ПАСКАЛ: Аз също.

МАРЕ: Моля?

ПАСКАЛ: От онази вечер Тот не е идвал на работа. Обадих се у тях. Никой не ми отговори. Свързах се с хазяина му. Тот се изнесъл.

МАРЕ: Без да остави друг адрес ли?

ПАСКАЛ: Точно така. Направо се е изпарил.

 

 

— „Направо се е изпарил“ ли? За великия Худини ли става дума, или за някакъв си проклет оператор на асансьор?

Говореше генералният секретар на Интерпол Клод Рено, нисък подвижен човек на петдесетина години, който за двайсет години се бе издигнал до върха на полицейската йерархия.

Той председателстваше съвещание в главната заседателна зала на седеметажната сграда на Интерпол. Международната полицейска организация представлява централна база данни за сто двадесет и шестте полиции от седемдесет и осем държави. Сградата се намира в Сен Клод на десетина километра западно от Париж и в нея работят бивши детективи от Националната служба за сигурност и парижката префектура.

На голямата маса седяха дванайсет мъже. През последния час разпитваха детектив Белмондо.

— Значи с детектив Маре не успяхте да откриете нищо за убийство, извършено на място, където жертвата и убийците не биха могли да се намират и откъдето извършителите не биха могли да избягат, така ли? — кисело попита генералният секретар. — Това ли искате да кажете?

— С Маре разговаряхме с всички, които…

— Стига. Можете да си вървите.

— Слушам.

Засраменият детектив напусна залата.

— Е, нищо не научихме от него — каза един от присъстващите.

Рено въздъхна.

— Напротив. Той окончателно потвърди онова, което вече знаехме.

Всички го погледнаха изненадано.

— Господа, тази загадка е обгърната в мистерия. От петнайсет години съм в тази служба и сме разследвали серийни убийци, международни банди, хулиганства, отцеубийства и всевъзможни други престъпления. — Генералният секретар замълча за миг. — Но през всички тези години никога не съм се натъквал на такова нещо. Ще уведомя нюйоркския клон.

 

 

Манхатън, Ню Йорк

 

Началникът на манхатънските детективи Франк Бигли четеше пратената от генералния секретар папка. В кабинета му влязоха Ърл Гринбърг и Робърт Пригицър.

— Искали сте да ни видите.

— Да, седнете.

Бигли вдигна един лист.

— Това е сведение, получено сутринта от Интерпол. — Той започна да го чете: — „Преди шест години японският учен Акира Исо се самоубил, като се обесил в хотелската си стая в Токио. Господин Исо бил в отлично здраве, току-що го били повишили, и според сведенията се намирал в отлично настроение“.

— Япония ли? Какво общо има това с…

— Оставете ме да продължа. „Преди три години трийсет и две годишната швейцарска естественичка Мадлен Смит пуснала газта в апартамента си в Цюрих и се самоубила. Била бременна и щяла да се омъжва за бащата на детето си. Приятелите й заявили, че не я били виждали по-щастлива“. — Той погледна двамата детективи. — През последните три дни берлинчанката Соня Фербрюге се удавила във ваната си. Същата нощ американецът Марк Харис изпълнил лебедов скок от последния етаж на Айфеловата кула. Един ден по-късно канадецът Гари Рейнолдс разбил чесната си в планината край Денвър.

Гринбърг и Пригицър го слушаха все по-озадачени.

— Вчера вие двамата открихте трупа на Ричард Стивънс на брега на Ист Ривър.

Ърл Гринбърг го гледаше въпросително.

— Какво общо имат с нас всички тия случаи?

— Всички те всъщност са един случай — тихо отвърна Бигли.

Гринбърг го зяпна.

— Какво? Дайте да видим дали съм ви разбрал вярно. Преди шест години японец, преди три години швейцарка, а през последните няколко дни немкиня, канадец и двама американци. — Той замълча за миг. — Какво свързва тия случаи?

Бигли му подаде папката от Интерпол. Когато прочете съдържанието й, детективът се ококори, после вдигна глава и бавно каза:

— Интерпол смята, че зад тия убийства стои мозъчният тръст Кингсли Интернешънъл Груп, така ли? Това е смехотворно.

— Господин началник, това е най-големият мозъчен тръст на света — отбеляза Пригицър.

— Всички тези хора са били убити и всеки от тях е бил свързан с КИГ. Компанията е собственост на Танър Кингсли и се ръководи от него. Той е президент и изпълнителен директор на Кингсли Интернешънъл Груп, председател на президентската научна комисия, глава на Националния институт за висше планиране и член на борда за отбранителна политика на Пентагона. Мисля, че е най-добре двамата с Гринбърг да поговорите с господин Кингсли.

Ърл Гринбърг мъчително преглътна.

— Ясно.

— Ърл…

— Да?

— И внимавайте.

 

 

След пет минути Ърл Гринбърг разговаряше със секретарката на Танър Кингсли. Когато свърши, се обърна към Пригицър.

— Имаме среща във вторник, в десет сутринта. В момента господин Кингсли участва в заседание на конгресна комисия във Вашингтон.

 

 

Вашингтон

 

На заседанието на сенатската екологична комисия във Вашингтон шестима сенатори и трийсет и шестима зрители и репортери внимателно слушаха показанията на Танър Кингсли.

Той бе четирийсетинагодишен, висок и красив, със стоманеносини очи, в които гореше интелигентност. Имаше римски нос, волева брадичка и профил, който можеше да краси монета.

Председателката на комисията старши сенатор Полин Мери ван Лювън излъчваше почти агресивна самоувереност. Тя погледна Танър и отчетливо каза:

— Можете да започнете, господин Кингсли.

Той кимна.

— Благодаря, госпожо сенатор. — После се обърна към другите членове на комисията и заговори с безизразен глас.

— Въпреки че някои наши политици от правителството все още шикалкавят за последиците от глобалното затопляне и парниковия ефект, дупката в озоновия слой бързо расте. Поради това половината свят търпи суши, а другата половина — наводнения. Заради глобалното затопляне в Морето Рос наскоро падна айсберг, голям колкото Ямайка. Озоновата дупка над южния полюс достигна рекордна големина от двайсет и пет милиона квадратни километра. — Танър направи драматична пауза и бавно повтори: — Двайсет и пет милиона квадратни километра.

— Свидетели сме на рекорден брой урагани, циклони, тайфуни и бури, които опустошават части от Европа — продължи той. — Поради радикалните промени в климата милиони хора в страни по целия свят са обречени на глад и гибел. Но това са само думи: глад и гибел. Престанете да мислите за тях като думи. Помислете за тяхното значение — мъже, жени и деца, гладни, бездомни и умиращи.

— Миналото лято над двайсет хиляди души в Европа умряха от топлинна вълна. — Танър повиши глас. — И какво направихме ние? Нашето правителство отказа да ратифицира Протокола от Киото, подписан на глобалната екологична среща. Това означава, че не даваме и пукната пара какво ще се случи с останалата част от света. Просто продължаваме да правим каквото ни отърва. Толкова ли сме тъпи, толкова ли сме самовлюбени, че не виждаме какво вършим с…

— Господин Кингсли, това не е дебат — прекъсна го сенатор ван Лювън. — Ще ви помоля да се придържате към по-умерен тон.

Танър дълбоко си пое дъх и кимна. После продължи по-спокойно:

— Както всички знаем, парниковият ефект се дължи на изгарянето на изкопаеми горива и други сродни фактори, които изцяло са под наш контрол, и въпреки това тези емисии са достигнали най-високата си стойност от половин милион години. Те замърсяват въздуха, който дишат нашите деца и внуци. Замърсяването може да бъде прекратено. А защо не го правим? Защото ще струва много пари на бизнеса. — Той отново повиши глас. — Пари! Колко струва глътка чист въздух в сравнение с един човешки живот? Литър бензин? Два литра? — Гласът му стана още по-разпален. — Доколкото знаем, земята е единственото обитаемо място за нас, и все пак ние отравяме сушата, океаните и въздуха, който дишаме, колкото можем по-бързо. Ако не престанем…

Сенатор ван Лювън отново се намеси.

— Господин Кингсли…

— Извинете ме, госпожо сенатор. Ядосан съм. Не мога да наблюдавам унищожаването на нашата вселена, без да протестирам.

Кингсли говори още половин час. Когато свърши, сенатор ван Лювън каза:

— Господин Кингсли, бих искала да ви видя в кабинета си. Закривам заседанието.

Кабинетът на сенатор ван Лювън бе обзаведен в типичния стерилен бюрократичен стил: бюро, маса, шест стола и редици кантонерки, но тя беше прибавила някои женски щрихи — пъстри тъкани, картини и снимки.

Когато Танър влезе, до нея стояха още две жени.

— Това са моите асистентки Корин Мърфи и Керъли Трост.

Корин Мърфи, привлекателна млада жена с червена коса, и дребната блондинка Керъли Трост, и двете двайсетинагодишни, седнаха до сенатора. Очевидно бяха очаровани от Танър.

— Седнете, господин Кингсли — покани го сенатор ван Лювън.

Танър се настани срещу тях. Ван Лювън го измери с поглед.

— Честно казано, не ви разбирам.

— О, нима? Изненадвате ме, госпожо сенатор. Мислех, че съм се изразил пределно ясно. Смятам…

— Знам какво смятате. Но вашата компания има договори с правителството за много проекти и въпреки това вие се изказвате против него по екологичния проблем. Това не е ли зле за бизнеса?

— Не става въпрос за бизнес, сенатор ван Лювън — студено отвърна Танър. — А за съдбата на човечеството. Ние сме свидетели на началото на катастрофална глобална дестабилизация. Опитвам се да убедя Сената да пренасочи средства за решаването на проблема.

— Някои от тези средства могат да отидат във вашата компания, нали? — скептично попита тя.

— Не ми пука кой ще получи парите. Искам само да видя, че се взимат мерки, преди да е станало късно.

— Това е достойно за възхищение — топло рече Корин Мърфи. — Вие сте необикновен човек.

Танър се обърна към нея.

— Госпожице Мърфи, ако искате да кажете, че повечето хора смятат парите за по-важни от морала, със съжаление трябва да призная, че сигурно сте права.

— Мисля, че това, което правите, е прекрасно — обади се Керъли Трост.

Сенатор ван Лювън неодобрително погледна асистентките си и отново се обърна към Танър.

— Не ви обещавам нищо, но ще поговоря с колегите си и ще видя каква е позицията им по екологичния въпрос. Ще ви се обадя.

— Благодаря, госпожо сенатор. Ще ви бъда много задължен. — Той се поколеба. — Някой път, когато сте в Манхатън, бих могъл да ви разведа из КИГ и да ви покажа с какво се занимаваме. Сигурно ще ви е интересно.

Сенатор ван Лювън безразлично кимна.

— Ще ви се обадя.

Срещата приключи.