Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (4)

Глава 2

Спря да трепери едва призори. Зъзнеше до мозъка на костите си. Ричард беше мъртъв. Никога повече нямаше да го види, да чуе гласа му, да усети прегръдката му. „Аз съм виновна — мислеше си. — Изобщо не биваше да се явявам в съда. О, Ричард, прости ми… прости ми, моля те… няма да мога да живея без теб. Ти беше моят живот, причината за моето съществувание. Вече нямам защо да живея“.

Искаше й се да се свие на топчица.

Искаше й се да изчезне.

Искаше й се да умре.

Лежеше отчаяна, мислеше си за миналото, за това как Ричард бе преобразил живота й…

 

 

Даян Уест беше израснала в Сандс Пойнт, щата Ню Йорк, район на спокойствие и охолство. Баща й бе хирург, а майка й — художничка и Даян беше започнала да рисува на тригодишна възраст. Завърши пансиона „Сейнт Пол“ и през първата си година в колежа имаше кратка връзка с чаровния си преподавател по математика. Той й каза, че иска да се ожени за нея, защото е единствената жена на света за него. Когато научи, че има жена и три деца, Даян реши, че нещо не е наред или с математиката му, или с паметта му, затова се прехвърли в колежа „Уелсли“.

Беше обсебена от изкуството и всеки свободен момент рисуваше. Когато завърши, вече продаваше картините си и си печелеше репутация на обещаваща художничка.

Същата есен една известна галерия на Пето авеню й организира изложба, която постигна огромен успех. Собственикът на галерията Пол Дикън, богат и начетен афроамериканец, даде рамо на кариерата й.

Вечерта на откриването салонът беше пълен. Широко усмихнат, Дикън забърза към Даян.

— Поздравления! Вече продадохме повечето картини! След няколко месеца ще направим нова изложба — веднага щом си готова.

— Прекрасно, Пол — развълнува се тя.

— Заслужаваш го. — Дикън я потупа по рамото и се отдалечи.

Даян даваше автограф, когато зад нея се приближи непознат мъж и тя чу глас:

— Много ми харесва фигурата ви.

Тя се вцепени. После бясно се обърна и отвори уста да му отправи остра реплика, но непознатият продължи:

— Има изяществото на Розети или Мане. — Докато говореше, разглеждаше една от картините й.

Даян се овладя навреме.

— О — тя внимателно се вгледа в него. Изглеждаше трийсетинагодишен. Висок малко над метър и осемдесет, с атлетично телосложение, руса коса и ясни сини очи. Носеше кафеникав костюм, бяла риза и кафява вратовръзка.

— Ами… благодаря.

— Кога започнахте да рисувате?

— Като малка. Майка ми беше художничка.

Той се усмихна.

— Моята майка беше готвачка, обаче аз не мога да готвя. Знам как се казвате. Аз съм Ричард Стивънс.

В този момент се появи Пол Дикън. Носеше три пакета.

— Ето картините ви, господин Стивънс. Честито. — Подаде ги на мъжа и се отдалечи.

Даян изненадано погледна Стивънс.

— Купили сте три мои картини?!

— Вкъщи имам още две.

— Ами… Поласкана съм.

— Ценя таланта.

— Благодаря.

Той се поколеба.

— Сигурно сте заета, затова ще бягам…

— Не, свободна съм — чу се да отговаря Даян.

Ричард Стивънс се усмихна.

— Чудесно. — После пак се поколеба. — Можете да ми направите голяма услуга, госпожице Уест.

Даян погледна лявата му ръка. Не носеше венчална халка.

— Да?

— Случайно имам два билета за премиерата на ривайвала на „Безгрижният дух“ от Ноел Кауърд за утре вечер и няма с кого да отида. Свободна ли сте?…

Тя го стрелна с очи. Изглеждаше симпатичен и много привлекателен, ала в крайна сметка изобщо не го познаваше. „Прекалено опасно“, помисли си Даян в момента, в който се чу да отвръща:

— С удоволствие.

 

 

Следващата вечер мина великолепно. Ричард Стивънс се оказа забавен събеседник и двамата моментално си допаднаха. Интересуваха се от изобразително изкуство, музика и какво ли още не. Той я привличаше, ала Даян не беше сигурна дали чувствата им са взаимни.

— Свободна ли си утре вечер? — накрая попита Ричард. В гласа й нямаше никакво колебание.

— Да.

Вечеряха в тихо ресторантче в Сохо.

— Разкажи ми за себе си, Ричард.

— Няма много за разказване. Роден съм в Чикаго. Баща ми беше архитект и проектираше сгради по цял свят. Ние с майка ми пътувахме с него. Обиколил съм пет-шест училища в чужбина и научих няколко езика като самоотбрана.

— С какво се занимаваш? С какво си изкарваш прехраната?

— Работя в КИГ — Кингсли Интернешънъл Груп. Това е голям мозъчен тръст.

— Звучи интересно.

— Така е. Правим супермодерни проучвания. Ако имахме девиз, щеше да е нещо от рода на „Ако сега не знаем отговора, почакайте до утре“.

След вечеря Ричард я изпрати до вкъщи. На вратата я хвана за ръка и каза:

— Беше ми много приятно. Благодаря ти.

И си отиде.

Даян го проследи с поглед. „Радвам се, че е джентълмен, а не вълк — помисли си. — Страшно се радвам. По дяволите!“

 

 

Прекарваха заедно всяка вечер и всеки път щом видеше Ричард, Даян усещаше топлина.

— Всяка събота тренирам един детски бейзболен отбор — каза той една петъчна вечер. — Искаш ли да дойдеш да погледаш?

Даян кимна.

— С удоволствие, тренер.

На другата сутрин гледа как Ричард работи с ентусиазираните малки бейзболисти. Беше внимателен, грижовен и търпелив, закрещя заедно с всички, когато десетгодишният Тим Холм хвана една невероятна топка, и по всичко личеше, че децата го обожават.

„Влюбвам се — помисли си Даян. — Влюбвам се“.

След няколко дни Даян се срещна на обяд с няколко свои приятелки и на излизане от ресторанта минаха покрай дюкянче на циганка ясновидка.

— Хайде да чуем какво ни очаква — импулсивно предложи тя.

— Не мога, Даян. Трябва да се връщам на работа.

— И аз.

— Аз трябва да взема Джони.

— Ти влез и после ще ни разкажеш какво ти е предрекла.

— Добре.

След минутка седеше срещу старица със спаружено лице, уста пълна със златни зъби и мръсна забрадка на главата.

„Това е безумно, защо го правя?“ — помисли си. Ала знаеше защо. Искаше да попита дали двамата с Ричард имат бъдеще заедно. „Само за забавление“, каза си.

Старицата взе колода карти таро и започна да ги размесва, без да я поглежда.

— Искам да знам дали…

— Шшт. — Циганката обърна една карта. Беше Шутът, облечен в пъстри дрехи и с чанта в ръка. Жената се вторачи в него. — Ще научиш много тайни. — Обърна нова карта. — Това е Луната. Изпитваш желания, в които не си уверена.

Даян се поколеба и кимна.

— Свързани ли са с мъж?

— Да.

Старицата обърна трета карта.

— Това е картата на влюбените.

Даян се усмихна.

— Това добра поличба ли е?

— Ще видим. Следващите три карти ще ни покажат. — Нова карта. — Обесеният. — Старицата се намръщи, обърна пета карта и промълви: — Дяволът.

— Това лошо ли е? — весело попита Даян.

Циганката не отговори и обърна следващата карта. После поклати глава. Гласът й прозвуча злокобно тихо:

— Картата на смъртта.

Даян се изправи и заяви ядосано:

— Не вярвам нито дума.

Старицата я погледна и отговори с кух глас:

— Няма значение дали вярваш. Отвсякъде си заобиколена със смърт.