Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (24)

Глава 22

Кели за втори път слезе от таксито пред кооперацията на Даян, влетя във входа и силно натисна звънеца. Отново й отвори Ърл Гринбърг.

— Може ли да…

Видя Даян в дневната и подмина детектива.

— Какво става? — попита Даян. — Нали казахте, че…

— Вие ми кажете какво става. Пак се опитаха да ме отвлекат. Защо вашите приятелчета от мафията искат да ме убият?

— Нямам… нямам представа. Няма причина… може да са ни видели заедно, да са ни помислили за приятелки и…

— Е, не сме приятелки, госпожо Стивънс. Не ме забърквайте в тези неща.

— Какви ги говорите? Как бих могла?…

— По същия начин, по който ме забъркахте. Искам да кажете на приятелчето си Алтиери, че с вас току-що сме се запознали. Няма да допусна да ме убият заради някаква глупост, която сте извършили вие.

— Не мога…

— О, разбира се, че можете. Ще говорите с Алтиери, при това още сега. Няма да си тръгна оттук, докато не го направите.

— Това, което искате, е невъзможно — възрази Даян. — Съжалявам, че се забърквате в това, но… — Тя се замисли, после се обърна към Гринбърг. — Смятате ли, че ако разговарям с него, Алтиери може да ни остави на мира?

— Интересен въпрос — отвърна детективът. — Възможно е, особено ако си мисли, че го наблюдаваме. Искате ли да разговаряте с него лично?

— Не… — започна Даян.

— Иска да каже „да“ — прекъсна я Кели.

 

 

Антъни Алтиери живееше в класическа каменна къща в колониален стил в окръг Хънтърдън, щата Ню Джързи. Къщата се издигаше в края на задънена уличка насред петнайсет акра парк, заобиколен с висока желязна ограда. В парка имаше могъщи сенчести дървета, езерца и пъстри цветни лехи.

В кабинката на портала седеше охранител. Когато колата на Гринбърг, Кели и Даян спря отпред, той излезе да ги посрещне, позна детектива и каза:

— Добър ден, лейтенант.

— Здравей, Сизър. Искаме да видим господин Алтиери.

— Имате ли заповед за арест?

— Целта на визитата ни е друга.

Охранителят хвърли поглед към двете жени.

— Изчакайте тук. — Влезе в кабинката, след няколко минути се върна и отвори портала. — Заповядайте.

— Благодаря — каза Гринбърг и потегли към къщата. Когато тримата слязоха от колата, към тях се приближи друг охранител.

— Елате с мен.

Въведе ги вътре. Голямата дневна представляваше еклектично съчетание от антикварни, модерни и френски мебели. Въпреки топлия ден в огромната каменна камина пламтеше буен огън. Тримата последваха водача си през дневната в просторна сумрачна спалня. Антъни Алтиери лежеше на леглото, включен на респиратор. Беше блед и мършав и изглеждаше ужасно състарен за краткото време, изтекло от съдебния процес. Край него стояха свещеник и медицинска сестра.

Алтиери погледна Даян, Кели и Гринбърг и отново се обърна към Даян.

— Какво искате, по дяволите? — дрезгаво попита той.

— Господин Алтиери, искам да ни оставите с госпожа Харис на мира. Приберете хората си. Достатъчно е, че убихте мъжа ми и…

Той я прекъсна.

— Какви ги говорите? Изобщо не бях чувал за мъжа ви. Четох за онова фалшиво писмо, дето са го открили в него. — Мафиотският бос презрително изсумтя. — Щял да нахрани рибите. Някой прекалено често е гледал „Семейство Сопрано“. Ще ви кажа нещо. Това не е писано от италианец. И аз не ви преследвам. Не давам и пукната пара за живота ви. Не преследвам никого. Имам… — Алтиери потръпна от болка. — Имам си работа. Искам да се помиря с Бог… — Той се задави.

Свещеникът се обърна към Даян.

— Мисля, че е най-добре да си тръгнете.

— Какво му е? — попита детектив Гринбърг.

— Рак — отвърна свещеникът.

Даян погледна мъжа на леглото и се замисли за думите му. Явно казваше истината.

Изведнъж я обзе заслепяваща паника.

 

 

Детектив Гринбърг изглеждаше разтревожен.

— Трябва да ви кажа, че според мен Алтиери не лъжеше.

Кели неохотно кимна.

— И аз смятам така. Той умира.

— Има ли причина някой да иска да ви убие? Имам предвид и двете?

— Не — отвърна Даян. — Щом не е Алтиери… — Тя поклати глава. — Нямам представа.

Кели мъчително преглътна.

— Аз също.

Детектив Гринбърг ги придружи до апартамента на Даян.

— Веднага ще се заема с вашия случай, но тук ще сте в безопасност. След петнайсет минути пред кооперацията ще пристигне патрулка, която ще остане тук през следващото денонощие. Ще видим какво ще открием дотогава. Ако имате нужда от мен, обадете ми се.

И си тръгна.

Даян и Кели се гледаха неловко.

— Искате ли чай? — попита Даян.

— Кафе — опърничаво отвърна Кели.

Даян ядосано се втренчи в нея, после въздъхна.

— Добре.

И отиде в кухнята да направи кафе. Кели обиколи дневната — разглеждаше картините по стените.

Когато Даян се върна, Кели стоеше пред една от нейните картини и гледаше подписа: „Стивънс“.

— Вие ли сте я рисували?

— Да.

— Хубава е — презрително рече Кели.

Даян стисна устни.

— Нима? Разбирате ли от изобразително изкуство?

— Не много, госпожо Стивънс.

— Кого харесвате? Сигурно Баба Моузъс^[1].

— Интересна е.

— Кои други примитивисти докосват сърцето ви?

Кели се обърна към нея.

— Честно казано, предпочитам криволинейната, абстрактна форма. Има изключения естествено. Например диагонално разположеното тяло в Тициановата „Венера Урбинска“ е поразително и…

От кухнята се разнесе шуртенето на кафеварката.

— Кафето е готово — рязко каза Даян.

Мълчаливо седяха една срещу друга на масата. Кафето изстиваше.

— Сещате ли се за причина някой да иска да ни убие? — наруши тишината Даян.

— Не. — Кели замълча за миг. — Единствената връзка помежду ни е това, че мъжете ни са работили в КИГ. Може да са участвали в свръхсекретен проект. И убиецът им да си мисли, че са ни разказали за него.

Даян пребледня.

— Да…

Двете стъписано се спогледаха.

 

 

Танър наблюдаваше сцената в апартамента на Даян на един от стенните монитори в кабинета си. До него стоеше шефът на охраната му.

Апартаментът на Стивънс се следеше със супермодерна техника, осигуряваща картина и звук с отлично качество, точно както Танър бе казал на съдружника си. Във всички стаи имаше видеосистеми с уеббазирани камери, големи колкото копчета, скрити сред книгите, под вратите минаваха фиброоптични кабели. На тавана бяха инсталирали видеосървър с размерите на лаптоп, който обслужваше шестте камери. В него бе включен безжичен модем, който позволяваше на техниката да функционира чрез мобилна връзка.

Танър се наведе напред, напрегнато вторачен в екрана.

— Ще трябва да открием върху какво са работили мъжете ни — каза Даян.

— Да. Но ще имаме нужда от помощ, нали?

— Ще се обадим на Танър Кингсли. Само той може да ни помогне — а и вече се опитва да установи кой стои зад всичко това.

— Тогава да действаме.

— Можете да пренощувате вкъщи — предложи Даян. — Тук не ни заплашва нищо. Отпред има полицейска кола. — Тя отиде при прозореца и дръпна завесата. Нямаше никаква кола.

Дълго остана вторачена навън. Внезапно я побиха тръпки.

— Странно — каза Даян. — Би трябвало да има патрулка. Ще се обадя да проверя.

Извади визитката на детектив Гринбърг от чантичката си, отиде при телефона и набра номера.

— Детектив Гринбърг, моля… Сигурни ли сте?… Разбирам. Тогава може ли да говоря с детектив Пригицър? — Отново последва мълчание. — Да, благодаря. — Даян бавно затвори.

— Какво има?

— Детективите Гринбърг и Пригицър са били преместени в друг участък.

Кели преглътна с мъка.

— Невероятно съвпадение, нали?

— И току-що си спомних нещо — рече Даян. — Какво?

— Детектив Гринбърг ме попита дали напоследък Ричард е правил или казвал нещо необичайно. Забравих да му спомена, че мъжът ми щеше да ходи във Вашингтон на среща с някого. Понякога пътувам с него, но този път той настоя да отиде сам.

Кели я наблюдаваше изненадано.

— Странно. Марк също ми каза, че щял да ходи във Вашингтон. Също сам.

— Трябва да открием защо.

Тъмнокожата жена отиде при прозореца и дръпна завесите.

— Още няма кола. — Обърна се към Даян. — Да се махаме оттук.

— Добре. Знам едно закътано хотелче в китайския квартал, казва се „Мандаринът“. Никой няма да се сети да ни търси там. Ще се обадим на господин Кингсли от стаята.

 

 

Танър се обърна към шефа на охраната Хари Флинт, главореза с вечната полуусмивка, и нареди:

— Убий ги.