Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (44)

Глава 42

— Какво да правя с труповете? — попита Флинт.

Танър не се поколеба.

— Завържи им тежести на глезените, натовари ги на самолета и ги хвърли на двеста-триста километра в Атлантическия океан.

— Няма проблем. — Флинт напусна стаята.

Танър се обърна към сенатор ван Лювън.

— С това поставяме край на въпроса, принцесо. Можем да продължим.

Тя се приближи към него и го целуна.

— Много ми липсваше, мили.

— И ти ми липсваше.

— Онези срещи веднъж месечно бяха мъчителни, защото знаех, че ще трябва да си тръгнеш.

Танър я притисна към себе си.

— Отсега нататък ще бъдем заедно. Ще изчакаме три-четири месеца, колкото е благоприличният траур за скъпия ти покоен съпруг, и ще се оженим.

Полин се усмихна.

— Нека е един месец.

Той кимна.

— Звучи добре.

— Вчера подадох оставка от Сената. Отнесоха се с разбиране към скръбта ми по покойния ми мъж.

— Чудесно. Сега ще можем спокойно да се показваме заедно. Искам обаче да видиш нещо в КИГ — по-рано не можех да ти го покажа.

* * *

Стигнаха до червената тухлена сграда. Танър се приближи до солидната стоманена врата. В средата й имаше вдлъбнатина и той силно притисна към нея тежкия си пръстен с камея, изобразяваща лице на гръцки воин. Вратата започна да се отваря.

Огромното помещение беше пълно с грамадни компютри и телевизионни монитори. При отсрещната стена имаше генератори и електроника, свързани с контролен пулт в центъра.

— Това тук завинаги ще промени живота — каза Танър. — Тази зала е командният център на сателитна система, която може да управлява времето във всеки район на света. Можем да предизвикваме бури навсякъде. Можем да причиняваме глад, като спираме дъжда. Можем да обгръщаме в мъгла всяко летище на земята. Можем да образуваме урагани и циклони, които да блокират световната икономика. — Той се усмихна. — Вече демонстрирах част от нашето могъщество. Много държави работят по управлението на времето, но никой още не е постигнал задоволителен резултат.

Танър натисна някакъв бутон и един от големите екрани се освети.

— Това тук е откритие, за каквото само си мечтаят военните. — Той се обърна към Полин и отново се усмихна.

— Единственото, което пречеше на Прима да ми осигури пълен контрол, беше парниковият ефект и ти идеално се погрижи за това. — Танър въздъхна. — Знаеш ли кой стартира този проект? Андрю. Той наистина беше гений.

Полин зяпаше купищата техника.

— Не разбирам как това нещо може да управлява времето.

— Ами, най-краткото обяснение е, че топлият въздух се издига към студения и ако има влага…

— Не се дръж надменно, скъпи.

— Извинявай, но дългото обяснение е малко сложно.

— Слушам те.

— Това е специализирана материя, затова ще трябва да потърпиш. При изстрелване в земната атмосфера микровълновите лазери, създадени с помощта на разработената от брат ми нанотехнология, образуват свободен кислород, който се свързва с водорода и така се образува озон и вода. Свободният кислород в атмосферата се свързва по двойки — затова и се казва O₂ — и брат ми откри, че изстрелването на лазер от космоса в атмосферата кара кислорода да се свързва с два водородни атома в озон — O₃ — и вода — H₂O.

— Все още не разбирам как това…

— Времето се определя от водата. Андрю проведе мащабни експерименти и откри, че при опитите му се отделя толкова много вода като вторичен продукт, че се променят ветровете. Повече лазери, повече вятър. Овладей водата и вятъра и ще овладееш цялото време.

Той се замисли за миг.

— Когато научих, че Акира Исо в Токио и по-късно Мадлен Смит в Цюрих са близо до решението на проблема, им предложих работа, но те ми отказаха. Обясних ти, че четирима от най-добрите ми метеоролози работеха заедно с мен по проекта.

— Да.

— И тях си ги биваше. Франц Фербрюге в Берлин, Марк Харис в Париж, Гари Рейнолдс във Ванкувър и Ричард Стивънс в Ню Йорк. Всеки от тях се опитваше да се справи с различен аспект на управлението на времето и смятах, че понеже работят в различни страни, изобщо няма да свържат нещата и да открият каква е крайната цел на проекта. Само че те някак си успяха. Дойдоха при мен да ме питат какви са плановете ми. Когато им отговорих, че не възнамерявам да предложа тази система на държавата, те възразиха и решиха да отидат във Вашингтон, за да разкажат на някого за Прима. Нямаше да има значение кого ще изберат, защото аз щях да се погрижа за тях преди да стигнат в столицата, обаче те избраха теб като ръководител на сенатската екологична комисия. А сега гледай това.

На компютърния екран се появи карта на света, осеяна с линии и символи. Докато говореше, Танър фокусираше картата на Португалия.

— В земеделските долини в Португалия текат реки, които се вливат в Атлантическия океан през Испания. Само си представи какво ще се случи с Португалия, ако продължи да вали, докато реките наводнят долините.

Той натисна един бутон и на друг огромен екран се появи розов палат със застанали на пост гвардейци. Ярка слънчева светлина окъпваше тучния зелен парк.

— Това е президентският дворец.

На монитора се показа трапезария, в която закусваше четиричленно семейство.

— Това са президентът на Португалия, жена му и двете му деца. Те ще разговарят на португалски, но ти ще ги чуваш на английски. В двореца има десетки нанокамери и микрофони. Президентът не знае, обаче шефът на охраната му работи за мен.

— В единайсет часа сутринта имате среща в посолството и реч пред профсъюзите — говореше на президента един секретар. — В един имате обяд в музея. Довечера даваме официална вечеря.

Телефонът на масата иззвъня. Президентът вдигна слушалката. — Ало?

— Господин президент? — разнесе се гласът на Танър, моментално превеждан от английски на португалски.

Президентът се сепна.

— Кой се обажда? — Гласът му незабавно се превеждаше от португалски на английски.

— Един приятел.

— Кой… как намерихте частния ми номер?

— Това няма значение. Искам да ме изслушате много внимателно. Обичам вашата страна и не бих желал да я видя съсипана. Ако не искате ужасни бури да я изличат от картата, трябва да ми пратите два милиарда долара в злато. Ако сега не проявите интерес, ще ви се обадя след три дни.

Видяха на екрана как президентът затръшва слушалката. После се обърна към жена си.

— Някакъв побъркан е открил телефонния ми номер. Сигурно е избягал от лудницата.

Танър погледна Полин.

— Това е запис отпреди три дни. А сега ще ти пусна разговора ни от вчера.

На екрана отново се появи огромният розов дворец с неговия разкошен парк, само че този път се изсипваше проливен дъжд и в небето тътнеха мълнии.

Танър натисна един бутон и на монитора се показа кабинетът на президента. Той седеше на заседателна маса с още петима-шестима души, които приказваха едновременно. Лицето на президента беше мрачно.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— А сега гледай — широко се усмихна Танър. Президентът плахо вдигна слушалката. — Ало.

— Добро утро, господин президент. Как…

— Вие погубвате страната ми! Съсипахте реколтата. Нивите са наводнени. Селата са… — Той млъкна и дълбоко си пое дъх. — Колко ще продължава това? — В гласа му се долавяха истерични нотки.

— Докато не получа двата милиарда долара.

Президентът изскърца със зъби и за миг затвори очи.

— И тогава ще спрете бурите, така ли?

— Да.

— Как искате да ви доставя парите?

Танър изключи монитора.

— Виждаш ли колко е лесно, принцесо? Вече имаме парите. Ще ти покажа още какво може Прима. Това са едни от първите ни експерименти.

Той натисна друг бутон и на екрана се появи картина на бушуващ ураган.

— Това става в Япония — поясни Танър. — В момента. А през този сезон времето при тях винаги е спокойно.

После натисна друго копче и се показа сцена на силна градушка, която брулеше цитрусова горичка.

— А това е на живо от Флорида. Температурата там наближава нулата — през юни. Реколтата е съсипана.

При натискането на следващия бутон видяха на екрана торнадо, което събаряше сгради.

— Това става в Бразилия. Както виждаш. Прима може всичко — гордо заяви Танър.

Полин се притисна към него и прошепна:

— Като своя създател.

Танър изключи монитора, вдигна три дивидита и й ги показа.

— Това са три интересни разговора, които проведох — с Перу, Мексико и Италия. Знаеш ли как се доставя златото? Пращаме камиони в техните банки и те ги товарят. После идва параграф двайсет и две. Ако направят опит да открият къде отива златото, аз им обещавам, че бурята пак ще започне и никога няма да спре.

Полин го погледна загрижено.

— Могат ли да проследят откъде се обаждаш?

Танър се засмя.

— Надявам се, че могат. Ако някой се опита да ме проследи, ще стигне до реле в една черква, а оттам — до училище. Третото реле ще задейства бури, каквито ще им се иска изобщо да не са виждали. А четвъртия път ще стигнат до Овалния кабинет в Белия дом.

Полин се присъедини към смеха му. Вратата се отвори и влезе Андрю. Танър се обърна.

— Ето го и брат ми.

Андрю зяпаше Полин озадачено.

— Не ви ли познавам? — Той съсредоточено я гледа почти цяла минута, после лицето му грейна. — Вие… вие с Танър щяхте… да се жените. Аз бях кумът. Вие… вие сте принцесата.

— Браво, Андрю — похвали го Полин.

— Обаче вие… вие си отидохте. Не обичахте Танър.

— Ще те поправя — прекъсна го брат му. — Принцесата си отиде точно защото ме обичаше. — Той я хвана за ръка. — Обади ми се един ден след сватбата си. Беше се омъжила за много богат и влиятелен човек, за да може да привлече влиятелни клиенти за КИГ. Затова успяхме да се разраснем толкова бързо. — Танър я прегърна. — Срещахме се тайно веднъж месечно. И тя започна да се интересува от политика и стана сенатор.

Андрю се намръщи.

— Но… но Себастиана… Себастиана…

— Себастиана Кортес — засмя се Танър. — Тя беше само за заблуда. Погрижих се всички в КИГ да научат за нея. С принцесата не можехме да си позволим някой да ни заподозре.

— А, ясно — разсеяно рече Андрю.

— Ела насам, Андрю. — Танър го заведе при контролния пулт. Двамата застанаха пред Прима. — Спомняш ли си това? Ти помогна за разработването му. И сега е готово.

Андрю се ококори.

— Прима…

Танър посочи един бутон.

— Да. Управление на времето. — После друг. — Мястото. — Той погледна брат си. — Виждаш ли колко е просто?

— Спомням си… — промълви Андрю.

Танър се обърна към Полин.

— Това е само началото, принцесо. — Той я грабна в обятията си. — Проучвам още трийсет държави. Ти получи каквото искаше. Власт и пари.

— Такъв компютър може да струва… — почна тя.

— Два такива компютъра — поправи я Танър. — Имам изненада за теб. Чувала ли си за остров Тамоа в Тихия океан?

— Не.

— Наскоро го купихме. Той е с площ сто петдесет и пет квадратни километра и е невероятно красив. Намира се във френските Полинезийски острови и има писта и пристан за яхти. Има си всичко, включително… — Танър направи драматична пауза — Прима две.

— Искаш да кажеш, че съществува още един компютър?!

Той кимна утвърдително.

— Точно така. Под земята, за да не го открие никой. След като най-после разкарахме ония две любопитни кучки, светът е наш.