Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (46)

Глава 44

— Изглежда приятно градче — отбеляза Даян, когато влязоха в Уайт Плейнс — типичен спокоен малък американски град на четирийсет километра северно от Манхатън. — Какво правим тук?

— Имам приятелка в Уайт Плейнс. Тя ще се погрижи за нас.

— Разкажи ми за нея.

— Майка ми беше омъжена за един пияница, който постоянно я биеше — бавно започна Кели. — Когато вече можех да си позволя да се грижа за нея, я убедих да го напусне. Една моя позната модел, беше избягала от агресивното си гадже и ми разказа за това място — пансион, управляван от истински ангел, Грейс Сайдъл. Заведох майка си там, докато й намеря апартамент. Всеки ден я посещавах. На майка ми й хареса, дори се сприятели с някои от пансионерките. Накрая й намерих жилище и отидох да я взема. — Тя замълча.

Даян я погледна.

— Какво се случи?

— Беше се върнала при мъжа си.

Бяха стигнали пансиона.

— Това е.

 

 

Грейс Сайдъл бе петдесетинагодишна динамична жена с майчинска външност, истинско кълбо от енергия. Когато отвори вратата и видя Кели, лицето й грейна.

— Кели! — Тя разпери ръце и я прегърна. — Много се радвам да те видя.

— Това е приятелката ми Даян.

Двете жени се поздравиха.

— Стаята ти е готова — каза Грейс. — Всъщност това е стаята на майка ти. Само сложих още едно легло.

Минаха през удобна наглед дневна, в която десетина жени играеха на карти, гледаха телевизия или четяха.

— Докога ще останете? — попита Грейс.

Кели и Даян се спогледаха.

— Не сме сигурни.

Грейс Сайдъл се усмихна.

— Няма проблем. Стаята е ваша докогато пожелаете.

 

 

Стаята наистина се оказа прелестна — чиста и спретната.

— Тук ще сме в безопасност — каза Кели на Даян, когато Грейс Сайдъл ги остави сами. — И между другото, мисля, че трябва да ни впишат в Книгата на рекордите „Гинес“. Знаеш ли колко пъти се опитаха да ни убият?

— Да. — Даян стоеше до прозореца. Кели я чу да казва: — Благодаря ти, Ричард.

Тъмнокожата жена понечи да отбележи нещо, после си помисли: „Безсмислено е…“

 

 

Андрю дремеше на бюрото си. Сънуваше, че спи в болница. Събуди го някакъв глас в стаята му: „… и за щастие го открих, когато обеззаразявахме костюма на Андрю. Реших, че трябва веднага да ви го покажа“.

„Проклетите военни ме увериха, че е напълно безопасно“.

Мъжът подаваше на Танър един от военните противогази.

„Намерих дупчица в основата на противогаза. Като че ли някой я е пробил. Тя е достатъчна, за да обясни състоянието на брат ви“.

Танър разгледа противогаза. „Виновникът ще си плати — с гръмовен глас обеща той и погледна другия мъж. — Веднага ще се заема. Благодаря, че ми го донесохте“.

Андрю мъгляво видя, че мъжът си тръгва. Брат му повъртя противогаза в ръце още малко, после отиде в ъгъла на стаята, където имаше голяма болнична количка с мръсно бельо, и го скри под него.

На Андрю му се искаше да попита брат си какво става, ала се чувстваше прекалено уморен, така че заспа.

 

 

Танър, Андрю и Полин се върнаха в кабинета на Танър. Танър Кингсли бе поръчал на секретарката си да донесе сутрешните вестници и сега ги прегледа.

— Виж тези заглавия: „Учени са озадачени от странни бури в Гватемала, Перу, Мексико и Италия“… — Той ликуващо погледна Полин. — И това е само началото. Ще има още много да се озадачават.

В стаята се втурна Винс Карбайо.

— Господин Кингсли…

— Зает съм. Какво има?

— Флинт е мъртъв.

Танър зяпна.

— Какво?!

— Стивънс и Харис са го убили.

— Невъзможно!

— Мъртъв е. Те са избягали с колата на сенатора. Обявихме я за открадната. Полицията я е открила в Уайт Плейнс.

— Ето какво искам да направите. — Танър се навъси. — Искам да вземеш десетина души и да отидете в Уайт Плейнс. Проверете всеки хотел, пансион и приют — навсякъде, където може да се крият. Давам петстотин хиляди долара награда на всеки, който ги предаде. Действайте!

— Слушам.

Винс Карбайо побърза да напусне кабинета.

 

 

— Съжалявам за случилото се в Париж — каза Даян в стаята им в пансиона на Грейс Сайдъл. Убили ли са домоуправителя?

— Не знам. Семейството му просто е изчезнало.

— Ами твоето куче? Ейнджъл?

— Не ми се говори за това — нервно отвърна Кели.

— Извинявай. Знаеш ли кое е най-глупавото? Че бяхме адски близо. Сега вече знаем какво се е случило, обаче няма на кого да го разкрием. Нашата дума срещу тази на КИГ. Ще ни пратят в лудница.

Кели кимна.

— Права си. Няма при кого да отидем.

Възцари се кратко мълчание. После Даян бавно рече:

— Струва ми се, че има.

 

 

Хората на Винс Карбайо се разгърнаха из целия град и провериха всеки хотел, пансион и приют. Един от тях показваше снимки на Даян и Кели на рецепционистката в хотел „Еспланад“.

— Виждали ли сте някоя от тези жени? За тях е обявена награда от половин милион долара.

Тя поклати глава.

— Ще ми се да знаех къде са.

 

 

В хотел „Ренесанс Уестчестър“ друг мъж показваше снимки на Даян и Кели.

— Половин милион ли? Ще ми се аз да можех да ги получа.

— Ако ги видя, непременно ще ви съобщя, господине — каза рецепционистката в „Краун Плаза“.

 

 

Винс Карбайо почука на вратата на пансиона на Грейс Сайдъл.

— Добро утро.

— Добро утро. Казвам се Винс Карбайо. — Той показа снимка на двете жени. — Виждали ли сте ги? За всяка е обявена награда от половин милион долара.

Лицето на Грейс Сайдъл грейна.

— Кели!

 

 

Кати Ордонес беше затрупана с работа. Факсовете пристигаха по-бързо, отколкото можеше да се справи с тях, а имейлът й се пръскаше по шевовете. Тя вдигна купчина листове и влезе в кабинета на Танър. Двамата с Полин ван Лювън седяха на дивана и разговаряха. Кингсли вдигна поглед.

— Какво има?

Секретарката се усмихна.

— Добра новина. Ще имаме много успешна официална вечеря.

Танър се намръщи.

— Какви ги говорите?

Кати му показа листовете.

— Всички приемат. Ще дойдат.

Танър Кингсли се изправи.

— Къде ще дойдат? Дайте да видя.

Тя му подаде листовете и се върна на бюрото си. Танър прочете първия имейл на глас.

— С удоволствие ще дойдем на вечеря в сградата на КИГ в петък, за да присъстваме на откриването на Прима, вашата машина за управляване на времето. С уважение: главният редактор на списание „Тайм“.

Лицето му пребледня. Той погледна следващия лист.

„Благодаря за поканата да видим Прима, вашия компютър за управляване на времето, в сградата на КИГ. С нетърпение очакваме това събитие“. — Имейлът идваше от главния редактор на „Нюзуик“.

Танър прелисти останалите имейли и изпъшка:

— Си Би Ес, Ен Би Си, Си Ен Ен, „Уолстрийт Джърнъл“, „Чикаго Трибюн“ и „Лъндън Таймс“, всички изгарят от нетърпение да присъстват на откриването на Прима.

Полин сякаш бе онемяла.

Танър беше толкова бесен, че едва можеше да говори.

— Какво става, по дяволите?… — Той млъкна. — Ония кучки!

 

 

В интернет кафето „При Ирма“ Даян пишеше на един от компютрите. Погледна Кели и попита:

— Пропуснахме ли някого?

— „Ел“, „Космополитън“, „Венити Феър“, „Мадмоазел“, „Ридърс Дайджест“…

Даян се засмя.

— Мисля, че успяхме. Надявам се Кингсли да има добър доставчик. Ще стане страхотен купон.

 

 

Винс Карбайо гледаше Грейс Сайдъл с очакване.

— Познавате ли Кели?

— О, да — потвърди Грейс. — Тя е една от най-известните модели на света.

Лицето му грейна.

— Къде е?

Грейс се изненада.

— Не знам. Никога не съм я виждала на живо.

Лицето му се зачерви.

— Нали казахте, че я познавате.

— Исках да кажа, че всеки я познава. Тя е много известна. Голяма хубавица, нали?

— Имате ли представа къде може да е?

— Имам, обаче щях да се учудя, ако наистина е била тя — замислено рече Грейс.

— Къде?

— Сутринта видях една жена, която много приличаше на нея, да се качва на автобуса, само че толкова известна личност сигурно пътува с лимузина. Беше с една друга жена, руса…

— На кой автобус?

— За Върмонт. Нали не вярвате, че е била тя?

— Не. Благодаря ви.

Винс Карбайо бързо се отдалечи.

 

 

Танър хвърли купчината факсове и имейли на пода и се обърна към Полин.

— Знаеш ли какво са направили ония кучки? Не мога да допусна никой да види Прима. — Той се замисли. — Струва ми се, че в деня преди приема с Прима ще се случи злополука и тя ще се взриви.

Полин го зяпна, после се усмихна.

— Прима две.

Танър кимна.

— Точно така. Можем да попътуваме по света и когато сме готови, ще отидем на Тамоа, където ще задействаме Прима две.

По интеркома се разнесе гласът на Кати Ордонес. Звучеше отчаяно.

— Господин Кингсли, телефоните направо се побъркаха. На различните линии ви търсят от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. И Лари Кинг.

— Кажете им, че съм на съвещание. — Танър се обърна към Полин. — Трябва да се махаме оттук. — Той потупа Андрю по рамото. — Ела с нас.

— Добре, Танър.

Тримата отидоха при червената тухлена сграда.

— Ще ти възложа една изключително важна задача, Андрю.

— Каквото пожелаеш.

Танър влезе вътре, приближи се до Прима и се обърна към брат си.

— Слушай сега какво ще направиш. Ние с принцесата трябва да заминем, но в шест часа искам да изключиш този компютър. Съвсем просто е. — Танър Кингсли посочи. — Виждаш ли големия червен бутон?

Андрю кимна.

— Да.

— Само трябва да го натиснеш три пъти. В шест часа. Три пъти. Ще запомниш ли?

— Да, Танър. В шест часа. Три пъти.

— Точно така. До скоро.

Танър и Полин понечиха да излязат. Андрю се обърна към тях.

— Няма ли да ме вземете с вас?

— Не. Оставаш тук. Само запомни: в шест часа, три пъти. — Запомних.

— Ами ако забрави? — попита Полин на излизане.

Танър се засмя.

— Няма значение. Ще го настроя да избухне автоматично в шест часа. Просто исках да съм сигурен, че той ще е тук, когато сградата се взриви.