Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (27)

Глава 25

Неоновият надпис пред сградата гласеше: „Дамски хотел «Уилтън»“.

На рецепцията Кели и Даян се регистрираха с фалшиви имена. Служителката подаде ключа на Кели.

— Апартамент четиристотин двайсет и четири. Имате ли багаж?

— Не, ние…

— Изгуби се — намеси се Даян. — Ще пристигне утре сутрин. Между другото, съпрузите ни ще ни вземат след малко. Ще ги пратите ли в стаята ни?

Служителката поклати глава.

— Съжалявам. В стаите е забранено за мъже.

— О? — Даян доволно се усмихна на Кели.

— Ако искате да се срещнете с тях тук…

— Няма значение. Ще трябва да минат без нас.

Апартамент четиристотин двайсет и четири беше красиво обзаведен: в дневната имаше диван, столове, маси и шкаф, а в спалнята — две удобни наглед двойни легла.

Даян се огледа.

— Приятно е, нали?

— Какво ще правим, ще кандидатстваме за книгата на рекордите „Гинес“, като през половин час сменяме хотела ли? — кисело попита Кели.

— Имате ли по-добър план?

— Това не е план — презрително отвърна другата жена. — Това е игра на котка и мишка. Ние сме мишката.

— Като се замисли човек, наистина е невероятно. Мъжете от най-големия мозъчен тръст на света се опитват да ни убият.

— Тогава недейте да мислите за това.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. В КИГ е пълно с гении.

— Ами ще трябва да ги надхитрим. — Кели се намръщи. — Имаме нужда от оръжие. Можете ли да стреляте с пистолет?

— Не.

— По дяволите! И аз не мога.

— Няма значение. И без това нямаме пистолет.

— Ами карате?

— Не, но в колежа бях от отбора по дебати — сухо заяви Даян. — Може би ще успея да ги убедя да не ни убиват.

— Ясно.

Даян отиде при прозореца и погледна трафика по Трийсет и четвърта улица. Изведнъж се ококори и ахна. Кели се втурна при нея.

— Какво има? Какво видяхте?

Гърлото на Даян пресъхна.

— Мина… мина един мъж. Приличаше на Ричард. За миг си по… — Тя се извърна.

— Искате ли да повикам ловците на духове? — презрително изсумтя Кели.

Даян понечи да я отреже, но се отказа. Имаше ли смисъл? „Скоро и без това ще се махнем оттук“ — помисли си.

Кели я наблюдаваше. „Защо не млъкнеш и не идеш да нарисуваш нещо?“

 

 

Флинт разговаряше по мобифона си с бесния Танър.

— Съжалявам, господин Кингсли. Нямаше ги в стаята им в „Мандарин“. Изчезнали са. Сигурно са знаели, че ще дойда.

Танър се пръскаше от яд.

— Тия кучки се правят на по-умни от мен, а? От мен?! Пак ще се обадя. — И затръшна слушалката.

 

 

Андрю лежеше на дивана в кабинета си и мислите му блуждаеха към огромната сцена на Стокхолмската концертна зала. Публиката ентусиазирано ръкопляскаше.

— Андрю! Андрю!

Тълпата викаше. Името му отекваше в залата. Чуваше аплодисментите, докато вървеше към сцената, за да получи наградата от шведския крал Карл XVI Густав. Когато протегна ръка към Нобеловата награда, някой започна да го ругае.

— Андрю, копеле такова, веднага идвай тук.

Стокхолмската концертна зала изчезна и той се озова в кабинета си. Танър го викаше.

„Той има нужда от мен“ — щастливо си помисли Андрю и бавно се изправи, за да отиде в кабинета на брат си.

— Ето ме.

— Да, виждам те — изсумтя Танър. — Седни.

Андрю придърпа един от столовете.

— Имам да те науча на някои неща, бате. Разделяй и владей — арогантно каза Танър. — Накарах Даян Стивънс да си мисли, че мафията е убила мъжа й, а Кели Харис — да си блъска главата за несъществуващата Олга. Разбираш ли?

— Да, Танър — разсеяно отвърна Андрю.

Брат му го потупа по рамото.

— Ти си идеален резонатор, Андрю. Има неща, които не мога да обсъждам с никой друг, но въпреки това ми се иска да говоря за тях. На теб мога да ти ги кажа, защото си прекалено глупав, за да ги разбереш. — Той се вгледа в кухите очи на брат си. — Имаме си проблем, който трябва да разрешим. Изчезнали са две жени. Те знаят, че ги търсим, за да ги убием, и се опитват да се скрият. Къде ще отидат, Андрю?

Брат му го погледна.

— Ами… не знам.

— Има два начина да ги открием. Първо ще опитаме логическия метод, като развиваме предположенията си стъпка по стъпка.

Андрю продължаваше да го наблюдава. Накрая каза безучастно:

— Както кажеш…

Танър закрачи назад-напред.

— Няма да се върнат в апартамента на Стивънс, защото е прекалено опасно — ние сме го поставили под наблюдение. Известно ни е, че Кели Харис няма близки приятели в Щатите, защото отдавна живее в Париж, затова няма да се довери на никого. — Той погледна брат си. — Следиш ли мисълта ми?

Андрю запремигва.

— Ами… да, Танър.

— Дали Даян Стивънс ще се обърне за помощ към някой приятел? Съмнявам се. Така може да го изложи на опасност. Друга възможност е да отидат в полицията, но знаят, че там ще им се изсмеят. Тогава какъв ще е следващият им ход? — Той затвори очи за няколко секунди и продължи: — Явно ще се замислят дали да използват летищата, железопътните гари и автогарите, обаче ще се сетят, че сме ги завардили. Тогава какво им остава?

— Ами… както кажеш, Танър.

— Остава ни хотел, Андрю. Трябва да се скрият в хотел. Но какъв хотел? Те са две обзети от ужас жени, които бягат, за да си спасят живота. Разбираш ли, който и хотел да изберат, ще се чудят дали нямаме наши хора там. Няма да се чувстват в безопасност. Помниш ли Соня Фербрюге в Берлин? Ние я изработихме с онзи имейл. Тя отиде в хотел „Артемизия“, защото беше само за жени и си мислеше, че там ще е в безопасност. Е, смятам, че госпожа Стивънс и госпожа Харис ще постъпят по същия начин. Тогава какво ни остава?

Той се обърна и отново погледна брат си. Очите на Андрю бяха затворени. Нещастникът спеше. Бесен, Танър отиде при него и силно го зашлеви.

Андрю се сепна.

— Какво…

— Слушай, когато ти говоря, кретен такъв.

— Аз… извинявай, Танър. Просто бях…

Танър се обърна към един компютър.

— А сега да видим какви женски хотели има в Манхатън.

Направи бърза проверка по интернет и разпечата резултатите. После прочете имената на глас.

— „Ел Кармело Резидънс“ на западна Четиринайсета улица… „Сентро Мария Резидънс“ на западна Петдесет и четвърта… „Парксайд Иванджълийн“ на Грамърси и хотел „Уилтън“. — Танър вдигна глава и се усмихна. — Ето къде ни подсказва логиката, че ще ги открием, Андрю. А сега да видим какво ще ни покаже техниката.

Той отиде при един пейзаж на стената, бръкна зад картината и натисна скрития отзад бутон. Част от стената се отвори с плъзгане и отдолу се показа монитор с дигитална карта на Манхатън.

— Спомняш ли си какво е това, Андрю? Някога ти работеше с тази техника. Всъщност толкова те биваше, че ти завиждах. Това е глобална система за позициониране. С нея можем да открием всеки човек на света. Помниш ли?

Андрю кимна. Едва успяваше да остане буден.

— Когато жените напуснаха кабинета ми, им дадох по една от визитките си. В картичките са вградени компютърни микрочипове, големи колкото песъчинка. Сигналът им се регистрира от сателит и когато се задейства, глобалната система за позициониране установява точното им местонахождение. — Той се обърна към брат си. — Разбираш ли?

Андрю преглътна.

— Ами… да, Танър.

Танър Кингсли отново погледна екрана и натисна друг бутон. На картата замига светла точица, която се насочи на юг. Забави се на едно място, после продължи да се движи.

По някаква улица се плъзна червена точка — толкова бавно, че ясно се виждаха имената на сградите. Той посочи с ръка.

— Това е западна Четиринайсета улица. — Червената точка продължаваше да се движи. — Ето го ресторант „Текила“… аптека… болницата „Сейнт Винсънт“… „Банана Рипъблик“… черквата. — Точката спря. — А това е хотел „Уилтън“. Което потвърждава логиката ми. Прав съм, нали виждаш.

Андрю облиза устни.

— Да, прав си…

Танър го погледна.

— Можеш да си вървиш. — Вдигна мобифона си и се обади. — Флинт, те са в хотел „Уилтън“ на западна Трийсет и четвърта улица. — После затвори, вдигна глава и видя, че брат му стои на прага. — Какво има?

— Ще ходя ли… нали знаеш… в Швеция, да получа Нобеловата награда?

— Не, Андрю. Това беше преди седем години.

— О. — Андрю се обърна и се затътри към кабинета си.

Танър се замисли за извънредното си пътуване до Швейцария преди три години…

 

 

Анализираше сложен логистичен проблем, когато по интеркома се разнесе гласът на секретарката му.

— Търсят ви от Цюрих, господин Кингсли.

— Зает съм за… Добре де, ще се обадя. — Вдигна слушалката. — Да? — Докато слушаше, лицето му стана мрачно и той нетърпеливо каза: — Разбирам… Сигурен ли сте?… Не, няма значение. Сам ще се заема с това.

После натисна интеркома.

— Госпожице Ордонес, кажете на пилота да приготви челинджъра. Заминаваме за Цюрих. Ще пътуваме двама души.

 

 

Мадлен Смит седеше на голямата веранда на един от най-хубавите ресторанти в Цюрих. Беше трийсетинагодишна, с прелестно овално лице, късо подстригана коса и прекрасна кожа. Беше в напреднала бременност.

Танър се приближи до масата и Мадлен Смит се изправи.

Той протегна ръка.

— Седнете, моля.

И се настани срещу нея.

— Приятно ми е да се запозная с вас. — Жената говореше със слаб швейцарски акцент. — Отначало, когато ми се обадиха, помислих, че някой си прави майтап.

— Защо?

— Ами, вие сте толкова важна личност и когато казаха, че ще дойдете в Цюрих, само за да се срещнете с мен, не можех да си представя…

Танър се усмихна.

— Ще ви кажа защо съм тук. Защото чух, че сте блестящ учен, Мадлен. Може ли да ви наричам Мадлен?

— О, разбира се, господин Кингсли.

— В КИГ ценим таланта. Искаме да работите при нас, Мадлен. Откога сте в Токио Фърст Индъстриъл Груп?

— От седем години.

— Е, седем е вашето щастливо число, защото ви предлагам работа в КИГ на двойно по-голяма заплата, отколкото получавате сега, и ще ръководите собствен отдел. Освен това…

— О, господин Кингсли! — Лицето й засия.

— Това интересува ли ви, Мадлен?

— О, да! Много. Естествено, не мога да започна веднага.

Изражението му се промени.

— Какво искате да кажете?

— Ами, бременна съм и ще се омъжвам…

Той се усмихна.

— Няма проблем. Ще се оправим с всичко.

— Но има и друга причина, поради която не мога да започна веднага — продължи Мадлен Смит. — В момента работя по един проект в нашата лаборатория и тъкмо започваме да… вече сме в самия край.

— Не знам какъв е проектът, Мадлен, и не ме интересува. Но трябва още сега да приемете предложението, което ви направих. Всъщност се надявах с годеника си… — Танър се усмихна — или би трябвало да кажа с бъдещия си съпруг… да дойдете с мен в Америка.

— Мога да дойда веднага щом приключи проектът. След половин година, най-много една.

Танър замълча за момент.

— Сигурна ли сте, че няма начин да дойдете сега?

— Да. Аз ръководя проекта. Няма да е честно да напусна. — Тя се засмя. — Но догодина съм при вас.

Танър Кингсли се усмихна.

— Разбира се.

— Много съжалявам, че сте изминали толкова път за нищо.

— Не е за нищо, Мадлен — топло отвърна Танър. — Нали се запознах с вас.

Тя се изчерви.

— Много сте любезен.

— А, между другото, нося ви подарък. Един мой сътрудник ще го донесе в апартамента ви в шест часа. Казва се Хари Флинт.

 

 

На другата сутрин откриха трупа на Мадлен Смит на пода в кухнята. Фурната бе включена и апартаментът беше пълен с газ.

Мислите на Танър се върнаха към настоящето. Флинт никога не се бе провалял. Скоро щяха да се избавят от Даян Стивънс и Кели Харис и проектът можеше да продължи.