Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (41)

Глава 39

Кели се сепна от звъна на мобифона си и предпазливо отговори: — Ало?

— Здрасти, Кели.

— Даян! Къде си?

— В Мюнхен. А ти?

— На ферибота през Ламанша. Пътувам за Дувър.

— Как мина срещата със Сам Медоус?

Кели още чуваше крясъците му в ушите си.

— Ще ти разкажа, когато се видим. Ти събра ли някаква информация?

— Не много. Трябва да решим какво ще правим. Възможностите ни са на изчерпване. Самолетът на Гари Рейнолдс се е разбил край Денвър и смятам, че трябва да отидем там. Това може да се окаже последният ни шанс.

— Добре.

— В некролога пишеше, че сестрата на Рейнолдс живее в Денвър. Тя може да знае нещо. Хайде да се срещнем в хотел „Браун Пелис“ в Денвър. Самолетът ми излита от летище „Шьонфелд“ след час.

— Аз ще взема самолет от „Хийтроу“.

— Добре. Стаята ще бъде запазена на името Хариет Бичър Стоу.

— Кели…

— Да?

— Просто… нали знаеш.

— Знам. И ти…

* * *

Танър беше сам в кабинета си и разговаряше по златния телефон.

— … и успяха да избягат… Сам Медоус е осакатен, а Грег Холидей е мъртъв. — Замълча за момент и се замисли. — Единственото логично място, което им остава, е Денвър. Всъщност това сигурно е последната им възможност… Явно ще трябва да се заема лично. Те спечелиха уважението ми, затова ми се струва редно да се погрижа за тях както трябва… — Кингсли послуша, после се засмя. — Разбира се… Дочуване.

 

 

Андрю седеше в кабинета си. Мислите му блуждаеха и образуваха мъгливи образи… Лежеше в болницата и Танър му казваше: „Ти ме изненада, Андрю. Трябваше да умреш. Сега пък докторите ми съобщават, че след няколко дни те изписват. Ще ти дам офис в КИГ. Искам да гледаш как ти спасявам кожата. Никога няма да се научиш, а, идиот такъв? Е, имам намерение да превърна твоята скромна компания в златна мина, а ти можеш да си седиш там и да гледаш как го правя. Между другото, първата ми работа беше да прекратя всичките ти филантропски проекти, Андрю… Андрю… Андрю…“

Гласът ставаше все по-висок.

— Андрю! Глух ли си?

Брат му го викаше. Той се изправи и отиде в кабинета му.

Танър вдигна глава и каза саркастично:

— Надявам се, че не преча на работата ти.

— Не, аз само…

Танър Кингсли го изгледа втренчено.

— Наистина за нищо не те бива, нали, Андрю? Нито жънеш, нито сееш. Добре е да имам с кого да си приказвам, обаче не знам докога ще продължавам да те държа…

 

 

Денвър, щата Колорадо

 

Кели пристигна в Денвър преди Даян и се настани в уважавания хотел „Браун Пелис“.

— Следобед ще дойде една моя приятелка.

— Две стаи ли ще искате?

— Не, една стая с две легла.

Самолетът кацна на международното летище в Денвър, Даян взе такси до хотела и съобщи името си на рецепционистката.

— А, да, госпожо Стивънс. Госпожа Стоу ви очаква. Тя е в стая шестстотин трийсет и осем.

Даян облекчено си пое дъх.

Кели наистина я чакаше. Двете топло се прегърнаха.

— Липсваше ми.

— И ти на мен. Как мина пътуването?

— Спокойно. Слава Богу.

Даян я погледна.

— Какво се случи в Париж?

— Танър Кингсли… Какво се случи в Берлин?

— Танър Кингсли… — безизразно започна Даян. Тъмнокожата жена отиде при масичката, взе телефонния указател и се върна при Даян.

— Сестрата на Гари, Лоис Рейнолдс, още фигурира в указателя. Живее на Мариън Стрийт.

— Добре. — Даян си погледна часовника. — Но вече е късно. Ще отидем утре сутринта.

Вечеряха в стаята и разговаряха до полунощ, после си легнаха.

— Лека нощ — каза Даян, загаси лампата и спалнята потъна в мрак.

— Не! — изпищя Кели. — Включи я!

Даян побърза да светне.

— Много извинявай, забравих.

Кели се задъхваше и се опитваше да овладее паниката си.

— Ще ми се да можех да го преодолея — успя да каже тя.

— Не се бой. Когато се почувстваш в безопасност, и това ще стане.

 

 

На другата сутрин излязоха от хотела. Отпред имаше колона таксита. Качиха се в едно и Кели даде на шофьора адреса на Лоис Рейнолдс на Мариън Стрийт.

След петнайсет минути спряха до тротоара.

— Стигнахме.

Двете ужасено зяпнаха през прозореца овъглените останки на изгоряла до основи къща. Не беше останало нищо освен пепелища, късове изгоряло дърво и напукана бетонна плоча.

Даян се задъха.

— Онези мръсници са я убили — промълви Кели и отчаяно погледна Даян. — Това е краят.

Другата жена се замисли.

— Имаме още една последна възможност.

 

 

Рей Фаулър, язвителният управител на денвърското летище, намръщено гледаше Кели и Даян.

— Я да видим дали съм разбрал вярно. Вие разследвате самолетна катастрофа, без да имате каквото и да било право на това, и искате да ви помогна да разпитате авиодиспечера, който е бил дежурен, за да ви разкрие поверителни сведения, така ли? Правилно ли съм схванал?

Двете се спогледаха.

— Ами, надявахме се… — почна Кели.

— Какво сте се надявали?

— Да ни помогнете.

— И защо?

— Господин Фаулър, ние само искаме да се уверим, че с Гари Рейнолдс наистина се е случила злополука.

Той ги наблюдаваше внимателно.

— Интересно. — Замисли се за известно време, после каза: — И аз много съм се питал за това. Навярно е най-добре да го обсъдите с Хауард Милър, който беше дежурен авиодиспечер по време на катастрофата. Ето адреса му. Ще му се обадя да го предупредя, че ще го посетите.

— Благодаря. Много сте любезен — отвърна Даян.

— Правя го само защото смятам, че докладът на Федералната авиоинспекция беше пълна измислица — изсумтя Рей Фаулър. — Открихме останките от самолета, обаче черната кутия липсваше. Просто се беше изпарила.

 

 

Хауард Милър живееше в спретната къща на десетина километра от летището. Бе дребен енергичен мъж на около четирийсет години.

— Заповядайте. Рей Фаулър ми съобщи, че ще дойдете. С какво мога да ви бъда полезен?

— Искаме да поговорим с вас, господин Милър.

— Седнете — покани ги той. — Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Заради катастрофата на Гари Рейнолдс ли сте дошли?

— Да. Наистина ли е била злополука, или…

Хауард Милър сви рамене.

— Наистина не знам. Откакто работя тук, не ми се е случвало подобно нещо. Всичко вървеше нормално. Гари Рейнолдс поиска разрешение за кацане и ние му го дадохме. И когато стигна само на три километра оттук, съобщи за ураган. Ураган! Нашите метеорологични монитори показваха, че времето е чисто. По-късно проверих в метеорологичната служба. По онова време не беше имало вятър. Честно казано, реших, че е бил пиян или дрогиран. И преди да се усетим, той се блъсна в планинския склон.

— Научих, че черната кутия не е била открита — каза Кели.

— Това е друг въпрос — замислено отвърна Хауард Милър. — Намерихме всичко останало. А какво се е случило с черната кутия? Проклетата Федерална авиоинспекция се намеси и обяви, че документацията ни е объркана. Не ни повярваха, когато им обяснихме какво се е случило. Нали знаете, когато усещате, че нещо не е наред?

— Да…

— Е, аз имам чувството, че нещо не е наред, обаче не мога да ви кажа какво. Съжалявам, че не съм ви особено полезен.

Разочаровани, Даян и Кели се изправиха.

— Много ви благодарим, че ни отделихте от времето си, господин Милър.

— Няма нищо.

Милър поведе двете жени към изхода.

— Надявам се сестрата на Гари да се оправи — каза той.

Кели се закова на място.

— Моля?

— Тя е в болницата, не знаете ли? Бедната. Къщата й изгоря същата нощ. Не знаят дали ще прескочи трапа.

Даян се вцепени.

— Какво се е случило?

— Пожарникарите смятат, че причината е късо съединение. Лоис успяла да изпълзи на моравата, но когато я намерили, вече била в много тежко състояние.

Даян се опита да овладее гласа си.

— В коя болница са я закарали?

— В университетската. В центъра за изгаряния.

 

 

— Съжалявам, посещенията при госпожица Рейнолдс не са позволени — каза сестрата на регистратурата.

— В коя стая е? — попита Кели.

— Не мога да ви кажа.

— Спешно е — намеси се Даян. — Трябва да я видим и…

— Никой няма право да влиза при нея без писмено разрешение — категорично заяви сестрата.

Даян и Кели се спогледаха. Отдалечиха се и Кели попита:

— Какво ще правим? Това е последният ни шанс.

— Имам план.

Към регистратурата се приближи униформен куриер. Носеше голям пакет, завързан с панделка.

— Имам пратка за Лоис Рейнолдс.

— Аз ще я приема — каза сестрата.

Куриерът поклати глава.

— Съжалявам, имам нареждане да й я предам лично. Много е ценна.

Сестрата се поколеба.

— В такъв случай ще трябва да дойда с вас.

— Разбира се.

Той я последва към дъното на коридора. Когато стигнаха до стая 391, сестрата понечи да отвори вратата. Куриерът й подаде пакета.

— Е, можете да й го занесете и вие.

На долния етаж куриерът отиде при пейката, на която го чакаха Даян и Кели, и им каза:

— Стая триста деветдесет и първа.

— Благодаря — признателно отвърна Даян и му подаде няколко банкноти.

 

 

Качиха се на третия етаж, влязоха в коридора и изчакаха да повикат сестрата на телефона. Когато се обърна с гръб към тях, бързо минаха по коридора и влязоха в стая 391.

Лоис Рейнолдс лежеше сред паяжина от системи и жици, свързани с тялото й. Цялата беше бинтована. Очите й бяха затворени.

— Госпожице Рейнолдс, аз съм Даян Стивънс, а това е Кели Харис — тихо каза Даян. — Мъжете ни работеха в КИГ…

Лоис Рейнолдс бавно отвори очи и попита едва чуто:

— Какво?

— Мъжете ни работеха в КИГ — продължи Кели. — И бяха убити. Ние смятаме, че ще сте в състояние да ни помогнете, заради случилото се с брат ви.

Лоис едва забележимо поклати глава.

— Не мога да ви помогна… Гари е мъртъв. — От очите й бликнаха сълзи.

Даян се наведе към нея.

— Брат ви казвал ли ви е нещо преди злополуката?

— Гари беше прекрасен човек. — Лоис Рейнолдс говореше бавно и с мъка. — Загина при самолетна катастрофа.

— Брат ви казвал ли ви е нещо, което може да ни помогне да открием какво се е случило? — търпеливо попита Даян.

Жената затвори очи.

— Госпожице Рейнолдс, моля ви, не заспивайте. Моля ви. Много е важно. Брат ви казвал ли ви е нещо, което би могло да ни помогне?

Лоис Рейнолдс отново вдигна клепачи и я погледна озадачено.

— Коя сте вие?

— Според нас брат ви е бил убит — заяви Даян.

— Знам… — промълви Лоис Рейнолдс.

Даян и Кели ги побиха тръпки.

— Защо? — попита Кели.

— Прима… — прошепна жената.

Кели се наведе към нея.

— Какво е „Прима“?

— Гари ми разказа… разказа ми за нея няколко… няколко дни преди да го убият. Това е машина, която може да контролира… да контролира времето. Бедният Гари. Той… така и не стигна до Вашингтон.

— До Вашингтон ли? — попита Даян.

— Да… Всички щяха да… да се срещнат с някакъв сенатор за… за Прима… Гари каза, че Прима е зло…

— Помните ли името на сенатора? — Даян се наведе още по-близо.

— Не.

— Помислете, моля ви.

— Сенатор… — промълви Лоис Рейнолдс.

— Кой? — настоя Кели.

— Левин… Лювън… ван Лювън. Той щеше да се срещне с нея. Щеше да се срещне…

Вратата рязко се отвори и в стаята влетя лекар с бяло сако и прехвърлен през шията стетоскоп. Погледна Даян и Кели и сърдито изсумтя:

— Не ви ли казаха, че тук е забранено за посетители?

— Съжалявам — отвърна Кели. — Ние…

— Моля, напуснете.

Двете жени погледнаха Лоис Рейнолдс.

— Довиждане. Оздравявайте.

Мъжът ги проследи с поглед. Когато вратата се затвори, пристъпи към леглото, наведе се над Лоис Рейнолдс и вдигна една възглавница.