Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (11)

Глава 9

Ниско профучалият самолет накара Лоис Рейнолдс да се усмихне. Гари пак закъсняваше. Беше предложила да го посрещне на летището, но той бе отговорил:

— Не си прави труда, сестричке. Ще взема такси.

— Но, Гари, с удоволствие ще…

— По-добре да ме чакаш у вас.

— Както кажеш, братле.

 

 

Брат й беше най-важният човек в живота й. Ранните й години в Кълона бяха кошмарни. От малка й се струваше, че светът е срещу нея: засрамваха я снимките в модните списания, моделите и киноактрисите, и то само защото беше пълничка. Къде пишеше, че закръглените момичета не са също толкова хубави, колкото болнавите наглед мършави девойки? Лоис Рейнолдс винаги щеше да изучава отражението си в огледалото. Имаше дълга руса коса, сини очи, изящно лице със светла кожа и според нея приятно закръглено тяло. Мъжете можеха да друсат увисналите над коланите им шкембета и никой нищо не им казваше, но само да качаха някое и друго кило, жените ставаха обект на подигравки. Кой идиот имаше право да постанови, че идеалната женска фигура трябва да е 36–26–36?

Откакто се помнеше, съучениците й се подиграваха зад гърба: викаха й дебелогъза, дунда, крава. Думите им дълбоко я оскърбяваха. Ала Гари винаги я защитаваше.

Когато завърши Университета на Торонто, й бе дошло до гуша от подигравки. „Ако истинският мъж търси истинска жена, аз го чакам“ — казваше си.

И един ден истинският мъж неочаквано се появи. Казваше се Хенри Лоусън. Запознаха се в черквата и той веднага я привлече. Беше висок, слаб, рус, с лице, винаги готово да се усмихне, и съответния характер. Баща му бе свещеник. Докато разговаряха, Лоис научи, че Хенри е собственик на преуспяващ разсадник и любител на природата.

— Ако не си заета утре, бих искал да вечеряме заедно — предложи й той.

Тя не се поколеба нито за миг.

— Да, благодаря.

Хенри Лоусън я заведе в един от най-добрите ресторанти в Торонто. Менюто бе разкошно, но Лоис си поръча лека храна, защото не искаше Хенри да я помисли за лакомница.

Той обаче забеляза, че яде само салата, и каза:

— Това няма да ти стигне.

— Опитвам се да отслабна — излъга го тя.

Хенри постави длан върху нейната.

— Не искам да отслабваш, Лоис. Харесваш ми такава, каквато си.

Обзе я вълнение. Той беше първият мъж, който й го казваше.

— Ще ти поръчам пържола, картофи и салата „Цезар“.

Бе чудесно най-после да намери мъж, който разбира и одобрява апетита й.

 

 

През следващите две седмици се срещаха колкото можеха по-често. По-малко от месец след запознанството им Хенри й каза:

— Обичам те, Лоис. Искам да станеш моя жена.

Думи, които си беше мислила, че никога няма да чуе.

Лоис го прегърна.

— И аз те обичам, Хенри. Искам да стана твоя жена.

След пет дни се ожениха в черквата, в която се бяха запознали. Гари и неколцина техни приятели присъстваха на церемонията, извършена от бащата на Хенри. Лоис бе на седмото небе.

— Къде ще отидете на меден месец? — попита преподобният Лоусън.

— На езерото Луис — отвърна Хенри. — Там е много романтично.

— Идеално.

Хенри прегърна Лоис.

— Надявам се, че до края на живота ни всеки ден ще е като меден месец.

Тя се разтопи от щастие.

Веднага след сватбата заминаха за езерото Луис, разкошен оазис в националния парк „Банф“ в сърцето на Скалистите планини.

Пристигнаха привечер. Слънцето искреше над езерото.

Хенри я прегърна.

— Гладна ли си?

Тя го погледна в очите и се усмихна.

— Не.

— Аз също. Искаш ли да се съблечем?

— О, да, скъпи.

След две минути бяха в леглото и Хенри я любеше. Беше чудесно. Изтощително. Съживяващо.

— О, скъпи, ужасно те обичам.

— И аз те обичам, Лоис — отвърна Хенри. После се изправи. — Сега трябва да изкупим плътския грях.

Тя го погледна смутено.

— Моля?

— Коленичи.

Лоис се засмя.

— Не се ли умори, скъпи?

— Коленичи.

Тя се усмихна.

— Добре.

После коленичи и озадачено видя, че Хенри смъква широкия колан от панталона си. Приближи се до нея и преди Лоис да разбере какво става, силно я удари по голия задник.

Тя изкрещя и се опита да се изправи.

— Какво…

Хенри я блъсна на пода.

— Казах ти, скъпа. Трябва да изкупим плътския грях. — И отново замахна с колана.

— Престани! Престани!

— Не мърдай. — Гласът му трепереше от страст.

Лоис се опита да стане, ала Хенри я натисна с ръка и пак я удари.

Тя имаше чувството, че я дерат жива.

— Хенри! Боже мой! Престани!

Накрая Хенри се отдръпна и дълбоко си пое дъх.

— Сега всичко е наред.

Лоис едва се движеше. Усещаше, че раните й кървят. С мъка успя да се изправи. Не можеше да говори. Можеше само ужасено да зяпа мъжа си.

— Сексът е грях. Трябва да се борим със съблазънта.

Тя безмълвно поклати глава. Все още не вярваше, че това наистина се случва с нея.

— Помисли за Адам и Ева, за първородния грях — продължи Хенри.

Лоис се разрида.

— Вече всичко е наред. — Той я прегърна. — Всичко е наред. Обичам те.

— И аз те обичам, но… — неуверено отвърна младата жена.

— Не се бой. Ние победихме греха.

„Победихме“? Това означаваше, че се случва за последен път. „Сигурно защото е син на свещеник. Слава Богу, че свърши“.

Хенри я притисна към себе си.

— Много те обичам. Да вървим на вечеря.

В ресторанта Лоис едва успя да седне. Болката беше мъчителна, ала я бе срам да си поиска възглавница.

— Аз ще поръчам — заяви Хенри. За себе си взе салата, а за нея — обилна вечеря. — Трябва да пазиш силите си, скъпа.

По време на вечерята Лоис си мислеше за случилото се. Хенри беше най-прекрасният мъж, когото познаваше. Удивляваше я неговият… Тя се зачуди как да го нарече. Може би… фетиш? Така или иначе, всичко бе свършило. Можеше да прекара остатъка от живота си в грижи за този човек и да разчита на неговите грижи.

Когато се нахраниха, Хенри й поръча втори десерт и каза:

— Обичам жената да има много от всичко.

Лоис се усмихна.

— Радвам се, че ти харесвам.

— Да се връщаме в стаята — предложи той, когато вечерята свърши.

— Да.

В стаята се съблякоха и когато Хенри я взе в прегръдките си, болката й сякаш изчезна. Той я люби нежно и сладостно, още по-възхитително от първия път.

Лоис го прегърна.

— Беше прекрасно.

— Да — кимна мъжът й. — А сега трябва да изкупим плътския грях. Коленичи.

 

 

През нощта, докато Хенри спеше, Лоис тихо събра багажа си и избяга. Взе самолет до Ванкувър и се обади на Гари. Срещнаха се на обяд и тя му разказа всичко.

— Ще поискам развод, но трябва да напусна града.

Брат й се замисли за миг.

— Един мой приятел има застрахователна компания, сестричке. Тя е в Денвър, почти на две хиляди и петстотин километра оттук.

— Идеално.

— Ще му се обадя — обеща Гари.

 

 

След две седмици Лоис работеше в застрахователната компания.

Брат й непрекъснато поддържаше връзка с нея. Тя си купи очарователно малко бунгало с изглед към Скалистите планини и Гари от време на време й идваше на гости. Прекараха заедно няколко чудесни уикенда — караха ски, ходеха на риба или просто разговаряха на дивана. „Много се гордея с теб, сестричке“ — винаги й казваше той и Лоис също се гордееше с неговите успехи. Гари бе защитил докторат по естествени науки, работеше в международна корпорация и през свободното си време пилотираше самолет.

На вратата се почука. Лоис погледна през прозореца да види кой е, и го позна. Том Хюбнър, висок чартърен пилот с набръчкано лице, приятел на брат й.

Лоис му отвори и той влезе.

— Здрасти, Том.

— Здравей, Лоис.

— Гари още го няма. Струва ми се, че преди малко чух самолета му. Би трябвало да се появи всеки момент. Ще го почакаш ли?

Том я гледаше втренчено.

— Не си ли гледала новините?

Лоис поклати глава.

— Не. Какво става? Надявам се, че не сме започнали нова война и…

— Лоис, нося ти лоша вест. Много лоша. — Говореше напрегнато. — За Гари.

Тя се вцепени.

— Какво се е случило?

— Загинал е на път за насам. — Том видя, че очите й помръкват. — Много съжалявам. Знам колко се обичахте.

Тя се опита да каже нещо, ала се задъхваше.

— Как… как… как…

Том Хюбнър я хвана за ръка и внимателно я заведе при дивана.

Лоис седна и дълбоко си пое дъх.

— Как… се е случило?

— Самолетът на Гари се блъснал в планинския склон на няколко километра от Денвър.

На Лоис й призля.

— Искам да остана сама, Том.

Той загрижено се вторачи в нея.

— Сигурна ли си, Лоис? Мога да постоя при теб и…

— Благодаря ти, но си върви, моля те.

Том Хюбнър се поколеба, после кимна.

— Имаш номера ми. Ако ти потрябвам, обади ми се.

Лоис не го чу да тръгва. Беше изпаднала в шок. Все едно й бяха казали, че е умряла тя. Мислите й се върнаха в детството им.

 

 

Гари винаги я закриляше, биеше се с момчетата, които я закачаха, и когато пораснаха, я водеше на бейзболни мачове, кино и купони. За последен път се бяха видели преди седмица — сцената изникна в съзнанието й като филм, замъглен от сълзите й.

Двамата седяха на масата в трапезарията.

— Нищо не хапваш, Гари.

— Много е вкусно, сестричке. Просто не съм гладен.

Лоис се вгледа в него.

— Искаш ли да поговорим за нещо?

— Винаги познаваш, а?

— С работата ти ли е свързано?

— Да. — Той отмести чинията. — Мисля, че животът ми е в опасност.

Тя се сепна.

— Какво?

— Само шестима души знаят какво става, сестричке. В понеделник ще дойда със самолета да пренощувам тук. Във вторник сутринта заминавам за Вашингтон.

Лоис се озадачи.

— Какво ще правиш във Вашингтон?

— Ще им разкажа за Прима.

И Гари й обясни.

А сега беше мъртъв. „Мисля, че животът ми е в опасност“ — така бе казал. Брат й не беше загинал случайно. Бяха го убили.

Лоис си погледна часовника. Вече бе късно да направи нещо, но на сутринта щеше да се обади по телефона и да отмъсти за убийството на Гари. Щеше да довърши изпълнението на плановете му. Изведнъж се почувства изтощена. Струваше й усилия дори само да стане от дивана. Не беше вечеряла, ала при мисълта за храна й се гадеше.

Отиде в спалнята и си легна; беше прекалено уморена, за да се съблече. Скоро се унесе.

Сънува, че с Гари пътуват в бърз влак и всички пътници пушат. Ставаше горещо и димът я давеше. Събуди се от кашлица и отвори очи, после смаяно се огледа. Спалнята й гореше, огънят обхващаше завесите, навсякъде се кълбеше дим. Лоис със залитане се изправи от леглото. Опита се да не диша и излезе в дневната. Огънят бе навсякъде. Тя направи няколко стъпки към вратата, усети, че краката й се подкосяват, и се строполи на пода.

Последното нещо, което си спомняше, бяха пламъците, лакомо облизващи се към нея.