Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Are You Afraid of the Dark?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2010)
Корекция
Alegria (2010)

Издание:

Сидни Шелдън. Кой се страхува от мрака

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2005

История

  1. — Добавяне

Глава 4

„Боя се, че ви нося лоша вест… е бил убит… намерихме трупа му под един мост…“

За Даян Стивънс времето беше спряло. Тя безцелно кръстосваше големия, пълен със спомени апартамент и си мислеше: „Вече не е хубав… Вече няма топлина… без Ричард това е само купчина студени тухли. Никога повече няма да има живот“.

Строполи се на дивана и затвори очи. „Ричард, скъпи, на сватбата ни ме попита какъв подарък искам. Отговорих ти, че не искам нищо. Сега обаче искам. Върни се при мен. Няма значение, че не те виждам. Просто ме прегърни. Ще разбера, че си тук. Имам нужда пак да усетя докосването ти. Искам да галиш гърдите ми… Искам да си представя, че те чувам да казваш, че готвя най-вкусната паеля на света… Искам да те чуя да ми казваш да престана да те отвивам… Искам да те чуя да ми казваш, че ме обичаш“. Опита се да овладее внезапно бликналите сълзи, ала не успя.

Прекара следващите два дни, заключена в сумрачния апартамент. Не вдигаше телефона и не отваряше вратата на никого. Криеше се като ранено животно. Искаше да остане сама с мъката си. „Ричард, толкова много пъти ми се е искало да ти кажа: «Обичам те», за да ми отговориш: «И аз те обичам!» Но не исках да ти досаждам. Каква глупачка съм била! Сега имам нужда от теб!“

Накрая, когато и телефонът, и звънецът на вратата зазвъняха непрекъснато, Даян отвори.

На прага стоеше Каролин Тер, една от най-близките й приятелки.

— Изглеждаш ужасно — каза Каролин. После гласът й омекна. — Всички се опитват да се свържат с теб, мила. Умряхме си от притеснение.

— Съжалявам, Каролин, но просто не мога…

Приятелката й я прегърна.

— Знам. Но ти имаш много приятели, които искат да те видят.

Даян поклати глава.

— Не. Не ис…

— Даян, Ричард е мъртъв, но ти си жива. Не отблъсквай хората, които те обичат. Ще им се обадя.

 

 

Множество приятели на Даян и Ричард започнаха да телефонират и да я посещават и тя трябваше да слуша безкраен низ от клишета:

— Погледни го от тази страна, Даян. Ричард почива в мир…

— Бог го е повикал при себе си, скъпа…

— Знам, че Ричард е в рая и те закриля…

— Отишъл е на по-хубаво място…

— Възнесъл се е при ангелите…

На Даян й се искаше да изкрещи.

Потокът от гости й се струваше безкраен. В апартамента дойде Пол Дикън, собственикът на галерията, която излагаше нейните картини, и я прегърна.

— Опитвах се да се свържа с теб, но…

— Знам.

— Много ми е мъчно за Ричард. Той беше истински джентълмен. Но, Даян, не бива да се изолираш така. Хората искат да видят прекрасните ти творби.

— Не мога. Вече няма значение. Пол. Нищо няма значение. Свършено е с мен.

Нищо не можеше да я разубеди.

 

 

Когато на другия ден на вратата се позвъни, Даян неохотно отиде да отвори. Погледна през шпионката и видя групичка деца. Озадачи се, но им отключи. Бяха десетина, все момчета.

Едното носеше букет.

— Добро утро, госпожо Стивънс. — Детето й подаде букета.

— Благодаря. — Даян изведнъж си спомни кои са тези хлапета. Бейзболистите, които бе тренирал Ричард.

Беше получила безброй кошници с цветя, съболезнователни картички и имейли, ала този подарък я трогна най-дълбоко.

— Заповядайте.

Момчетата се стълпиха в стаята.

— Само искахме да ви кажем, че ужасно съжаляваме.

— Съпругът ви беше страхотен човек.

— Адски готин беше.

— Беше жесток треньор.

Даян само можеше да преглъща сълзите си.

— Благодаря ви. И той смяташе, че сте страхотни. Много се гордееше с всички ви. — Тя дълбоко си пое дъх. — Искате ли нещо безалкохолно или…

— Не, благодаря, госпожо Стивънс — отговори десетгодишният Тим Холм. — Просто искахме да ви кажем, че той ще липсва и на нас. Всички дадохме пари за цветята. Струват дванайсет долара. Както и да е, просто искахме да знаете, че съжаляваме.

Даян ги погледна и тихо отвърна:

— Благодаря ви, момчета. Знам, че Ричард щеше да ви е благодарен, задето сте дошли.

Децата смутено се сбогуваха и си тръгнаха.

Докато ги проследяваше с поглед, тя си спомни първия път, когато бе присъствала на тренировката им. Ричард беше разговарял с тях, като че ли е на тяхната възраст, на понятен за тях език, и те го обичаха тъкмо заради това. „Тогава започнах да се влюбвам в него“ — помисли си Даян.

Навън се разнесе гръм и първите капки дъжд затрополиха по прозорците като Божии сълзи. „Дъжд“. Беше се случило през един уикенд…

 

 

— Обичаш ли да ходиш на пикник? — попита Ричард.

— Обожавам.

Той се усмихна.

— Знаех си. Значи отиваме на пикник. Ще те взема утре по обяд.

Беше красив слънчев ден. Ричард бе подготвил пикник насред Сентръл Парк. Имаше сребърни прибори и ленена покривка, а когато видя съдържанието на кошницата, Даян се засмя. Ростбиф… шунка… сирена… два големи пая… различни напитки и шест вида десерт.

— Тук има достатъчно за цял полк! Чакаш ли някого? — И в главата й изскочи неканена мисъл. „Свещеник?“ Тя се изчерви.

Ричард я наблюдаваше.

— Добре ли си?

Дали е добре ли? „Никога не съм била толкова щастлива“ — помисли си Даян.

— Да, Ричард — отвърна тя.

Той кимна.

— Хубаво. Няма да чакаме полка. Да започваме.

Докато се храниха, имаха да си казват много неща и сякаш се сближаваха с всяка дума. Сексуалното привличане помежду им се усилваше и двамата го усещаха. И насред този прекрасен следобед не щеш ли заваля дъжд. Подгизнаха за броени минути.

— Съжалявам — мрачно каза Ричард. — Трябваше да го предвидя — във вестника пишеше, че няма да вали. Боя се, че пикникът ни се провали и…

Даян се приближи до него.

— Нима?

В следващия миг се озова в прегръдките му и устните й се притискаха към неговите. Стана й горещо.

— Трябва да съблечем тези мокри дрехи — заяви тя, когато най-после се отдръпна.

Ричард се засмя.

— Права си. Не бива да се разбо…

— При теб или при мен? — прекъсна го Даян.

Той внезапно се скова.

— Сигурна ли си, Даян? Питам, защото… това не е приключение само за една нощ.

— Знам — тихо отвърна тя.

След половин час бяха в апартамента на Даян, събличаха се, милваха се, опипваха се и накрая, когато повече не издържаха, се прехвърлиха на леглото.

Ричард беше мил, нежен и страстен и всичко бе вълшебно; езикът му я откри и бавно започна да се движи по нея, сякаш леки вълни плискаха кадифен плаж, после проникна в нея и я изпълни.

Прекараха останалата част от следобеда и почти цялата вечер в разговори и любене и отвориха сърцата си един за друг.

На сутринта, докато Даян приготвяше закуската, Ричард я попита:

— Ще се омъжиш ли за мен, Даян?

Тя се обърна към него и тихо отвърна:

— О, да.

Сватбата беше след месец. Церемонията бе топла и чудесна, приятелите и роднините поздравиха младоженците и когато видя сияещото лице на Ричард, Даян си помисли за предсказанието на циганката и се усмихна.

 

 

Бяха решили да заминат на меден месец във Франция, ала Ричард й се обади от работа.

— Появи се нов проект и не мога да отсъствам. Съгласна ли си да го отложим за след няколко месеца? Извинявай, миличка.

— Естествено, че съм съгласна, скъпи.

— Искаш ли да обядваме заедно?

— С удоволствие.

— Ти обичаш френска кухня. Знам един страхотен френски ресторант. Ще те взема след половин час.

След трийсет минути Ричард я чакаше навън.

— Здрасти, мила. Трябва да се срещна с един клиент на летището. Заминава за Европа. Ще се сбогуваме и после ще отидем на обяд.

Тя го прегърна.

— Чудесно.

— Той има частен самолет — осведоми я Ричард, когато стигнаха на летище „Кенеди“. — Ще се срещнем с него на пистата.

Охраната ги пусна в забранената зона, където чакаше един челинджър. Ричард се огледа.

— Още го няма. Хайде да почакаме в самолета.

— Добре.

Качиха се по стълбичката и влязоха в луксозната машина. Двигателите работеха.

Стюардесата се появи в салона.

— Добро утро.

— Добро утро — поздрави Ричард.

Даян се усмихна и също каза:

— Добро утро.

Стюардесата затвори вратата на пилотската кабина. Даян погледна Ричард.

— Много ли ще се забави клиентът ти, как смяташ?

— Не би трябвало.

Ревът на двигателите се усили. Самолетът се раздвижи. Даян погледна през прозореца и пребледня.

— Ричард, ние излитаме!

Той изненадано се обърна към нея.

— Сигурна ли си?

— Погледни през прозореца. — Даян се паникьоса. — Кажи… кажи на пилота…

— Какво да му кажа?

— Да спре!

— Не мога. Вече сме тръгнали.

Даян се ококори.

— Къде отиваме? — след кратко мълчание попита тя.

— А, не ти ли споменах? В Париж. Напи каза, че обичаш френската кухня?

Жена му ахна. После изражението й се промени.

— Ричард, не мога да замина за Париж така. Нямам дрехи. Нямам грим. Нямам…

— Чувал съм, че в Париж също има магазини — прекъсна я той.

Даян се втренчи в него и го прегърна.

— О, глупчо! Обичам те.

Ричард широко се усмихна.

— Нали искаше меден месец. Е, получаваш го.