Ян ван Хелсинг
Не пипай тази книга! (27)

22. Бог е благоразположен!

Да се върнем още веднъж на нашия „велик“ Бог — големия шеф.

Ако сте имали вече изградена представа за Бога, която аз доста пообърках, вероятно се питате какво точно да мислите.

Откакто се помни, човек е чувствал, че съществува нещо силно и свръхестествено, което е наричал с различни и все мъжки имена — Вотан, Вишну, Ра, Яхве, Адонай, Аллах, Йехова, Зевс, Хелиос, Атон, Маниту и още стотици. Това обаче не може да е вярно, защото „Бог“ е чиста любов, което говори по-скоро за Богинята-майка.

В тези свръх-високи светлинни сфери или измерения не съществува двойственост, дуализъм, само безполово единство в смисъла на Всичко е Бог или настоящето АЗ-СЪМ.

Не само според казаното от Христос ние носим „Бога“ в себе си; всеки инкарнирал се човек е наследил (дете на „баща си“) божественото, той е негово копие.

Божественото единство няма тяло или уста, но говори (Марк). Бог ни говори — в миналото никой пророк или „божи син“ нямаше да се осмели да го признае, но днес всеки може да „говори с Бога“.

Отново искам да дам думата на няколко деца, които що кажат това по-добре от мен.

Петнайсетгодишната американка Стеф расте на село и майка й я смята за „дете-индиго“. На въпроса в училище как децата си представят небесата, тя отговорила на майка си:

„Небето е друго име за мястото, което идва след Тук, но самата дума е ограничена.“

А после обяснила: „Бог не е приключил с творчеството — нали вселената се променя. Той създава хората и нещата така, че те да се учат да го обичат.“

За предсказанията Стеф смята, че: „Бог не знае какво ще направим. Той те е направил според любовта и знанието си. Ти трябва да постъпиш така, както смяташ за правилно. Ти имаш съдба, но искаш ли я? Ако удариш някого, Бог не решава вместо теб, изборът си е твой. Той има една идея — създал е хората и сега те се опитват да я разберат. Сега аз съм идеята и аз съм човекът. Ние двете (майка и дъщеря) сме част от Бога и творението. Аз съм Богът и творението.“ (34, S. 163)

Маркос, големият брат на Флавио, още тригодишен описва божественото пред майка си:

„Някой път знам какво мислиш и повече какво чувстваш. Мамо, знаеш ли, когато Бог ме направи на небето, ми каза: «Ще ме помниш, а аз ще помня как се смееш.» И аз си го спомням. Знам как изглежда къщата му. Знам, че идваме от неговата къща, и като умрем, ще се върнем при него…

Той ми каза и други неща, но ги забравих; спомням си ги само когато сънувам. Мога да виждам със затворени очи. Виждам го, той няма тяло, няма уста, но говори. Той е във всички неща — в храната и във въздуха. Той живее в хората, също и в крадците, въпреки че са лоши. Те са лоши, защото не знаят, че той е при тях, не го усещат. И в животните има Бог“ (28, S. 57)

А брат му Флавио на шест години казва следното:

„Много животи накрая се събират в един: животът на хората.

Бог няма време; той е навън. Във времето всичко започва и някога свършва. То е тук, някой се ражда, живее и умира, за да мине през него.

Бог е, но и не е процес. Той е това, което ни кара да живеем…

За какво ни е църква, когато всеки чува Бог в душата си.“ (28, S. 31)

Искам да цитирам и какво казва ясновидецът Ариан за божественото. То се различава от всичко, което съм чувал преди. Дръжте се здраво:

„Почти всички религии, доколкото знам, изпитват страх от върховното същество, боят се от него, коленичат, молят се да им помогне и да им даде разни неща…

В две от тях Господ дори наказва: едните изпраща в рая, а другите в ада. В тези системи вярващите умоляват «Бога», Всемогъщия, като си крият главите.

Напротив, моят народ не се страхува от Създателя — ние го наричаме пра-баща. Този «Бог», за да не променям понятието, е любящ, ведър Бог, защото се радва, когато децата му са щастливи и е горд с творението си. Той иска да се гордее, затова създава горди деца. Едва ли «иска» рожбите му да коленичат пред него, а по-скоро обратното: винаги да го приемаме като родител — едновременно като майка и баща.

Нима родителите искат децата им да падат пред тях на колене, да ги молят и да хленчат? Едва ли! Всеки от тях се опитва да даде най-доброто. Родителите се стараят да предадат на децата си това, което са научили през годините, да ги предпазят от лошия опит, като им говорят за някои неща от живота и казват на децата си: «Изправи се и ме гледай в очите. Искам да се гордея с теб.»

Хората от моята планета си имат правило: Ние не навеждаме главите си пред нашия «Бог», ние сме изправени, честни и смели. Затова не навеждаме глава пред враговете си или религията. Аз не съм изключение.

Бог желае да види пред себе си изправени същества, които могат да поемат отговорност за собствените си действия. Иска да се гордее с творението си, когато го види, да може да каже, че то е «добро». Със сигурност той обича и слабите, както и родителите обичат своите слаби деца. Радват го обаче най-вече тези, които сами възлагат задачите си, поемат ги, експериментират, рискуват и приемат живота.

Бог е същност, изпълнена с любов и радост; той взема участие в живота, интересува се от опита на всички същества, радва се на новаторите, на хората, които се осъзнават и сами са започнали да градят; гледа ги с радостно любопитство как творят и колко са научили.

Допускаш ли, че би могло да му писне, когато всички само просят и молят? А представяш ли си да кажеш: «Виж какво направих в живота си. Гордееш ли се с мен?» Така както детето се обръща към баща си, когато е сглобило нещо с конструктора Бог не иска от хората да се страхуват от него, защото няма причина за това. Той обича творението си — Бог обича човека. И иска да бъде обичан, така както родителите искат да са обичани от децата си.“

Интересно, а?

Такава впрочем е била представата за Бога на нашите прадеди (преди да бъдат „християнизирани“). Като се замисля за тълпите вярващи, които лазят пред „Създателя“ си, като подкарат жалбите си и зареват… Тъжно, но е истина.

Бързо минаваме нататък и оставяме за малко мислите си да се реят свободно, а после да се стрелнат надолу като орел, който улавя плячката си.