Ян ван Хелсинг
Не пипай тази книга! (12)

7. Тайното знание на тамплиерите

Това, което ще прочетете на следващите страници, не е измислица, а е взето от текстовете на саркофазите. Малка част от него е публикувано от Хелга Хофман-Шмит след смъртта на тамплиера, който ги съхранява — засега само в собствено издание с извънредно малък тираж, за да го направи достъпно за инсайдери и членове на ложи. Част от изнесената информация е извадка от документите, друга е почерпена от личните ми разговори с Великия приор на Австрийските рицари, както и с един Велик майстор на масонска ложа, който също има достъп до знанието.

Според преданията на тамплиерите, превъплъщенията на посветените през 1114 г. рицари живеят между нас (макар и да не знаем). Целта е завършване на настоящата еволюционна отсечка и „изпълнение на божественият план“ съгласно Закона за резонанса (6).

Това е различно от господата в самадхи, които винаги пребивават в едни и същи тела. Всеки път, когато тялото на един от тези пет тамплиера загуби силата си, душата му преминава в друго тяло, което е подготвено за промяната. На английски има понятие за подобно странстване на душите: walk-in.

Първичното знание се съхранява и същевременно тамплиерите запазват актуална позиция относно нивото на развитие и познание за настоящата епоха.

Хелга Хофман-Шмит съобщава следното важно събитие:

„След като има видение за мястото, при разкопки през 1946 г. френският изследовател и учен Роже Ламой открива 19-те каменни саркофага от Ковчега на завета в подземна зала на рушаща се тамплиерска община в Жисор, между Париж и Руан. Той се натъква и на 30 големи ракли (с тамплиерски надписи), както и на статуи на Исус и 12-те апостола.

Преди да успее да отвори раклите или саркофазите, цялата находка е конфискувана от военните и френската тайна полиция и е обявена за държавна тайна.

След около 25 години на петима души, живеещи в различни държави, са предадени части от документите. Точно както петимата тамплиери са били отговорни за определена област от битието ни (икономика, религия, политика, общество, наука), така и сега, при предаването на документите, традицията е спазена.“ (6, S.13)

След смъртта на тамплиера, отговорен за икономиката, Хелга Хофман-Шмит публикува част от това знание. Един от най-близките ми приятели също е наследник на част от документите, завещани от съкровищницата на тамплиерите; той се доказа като учен и продължава да го прави. Благодарение на него аз не само разбрах за тамплиерското знание, но имах възможност да видя технологии, от които ще ви светнат очите. Освен че е професор по физика, той е и изобретател и заедно със свои колеги е открил метод — и това е много повече от машина — за производство на електричество, топлина и светлина директно от етера, тоест от полето на мион-неутрина.

От приятеля си, който е много близък с въпросния тамплиер, научих вълнуващи неща за починалия. Например, че е бил в Антарктида и че се е натъкнал на непозната цивилизация, която вероятно живеела под земята. Казаното съвпада с моите накратко обяснени разследвания за полярните изследователи, всички от които са имали странни преживявания след 77-ия градус южна ширина. Племенникът на адмирал Бърд, който издирих и интервюирах през 1990 г. във Финикс, Вирджиния, потвърди, че чичо му отлита за Южния полюс със самолет и открива вход за кухо подземно пространство, населявано от една или повече цивилизации

Както седели в самолета, адмирал Бърд и неговият съпилот Флойд Бенет внезапно били ескортирани от две летящи чинии, които дори филмирали. Описват отличителните им знаци като пречупени кръстове, което племенникът на адмирала, Харли Бърд, потвърди. Но да спрем дотук…

… И отново да се върнем към тамплиерите:

Текстовете разказват историята на Атлантида и на цивилизациите преди нея; както разбираме, случвало се винаги едно и също: еволюция до висок технологичен стандарт, който впоследствие е използван от егоисти и властници за лични цели. Цивилизациите дегенерират и приключват с войни, които водят до тотално унищожение.

Според документите в момента сме изправени пред сходна ситуация; тя вероятно ще протече по начина, описан в Откровението на Йоан. От текстовете не става ясно дали тя може да се предотврати, а по-скоро, че хората с трезва мисъл, добро сърце и интуиция ще оцелеят и ще изградят следващия „нов свят“ по-добре. Разпадането на нашата цивилизация, респективно унищожението й, не е пречка и загуба. Това по-скоро е крачка на развитие за душите, инкарнирани в момента. Бихме могли да приемем ситуацията за задължителен прочистващ процес — подобно на гладуването или отделянето на плявата от зърното.

От текстовете става ясно едно: съществува голям космически план, т.нар. План на творението — матрица или хелиографско копие, което в текстовете от Атлантида е наречено „А-Омега-проект“.

За него от оригиналните документи (променени само за да станат по-разбираеми) научаваме следното:

„В тези текстове ще намерите светлината на истината; предполага се, че имате духовната зрялост и притежавате силата на толерантността, чрез която любовта съществува във всички форми.

По волята на нашия пра-създател пра-знанието за законите на космоса и за законите, определящи всяко битие, ще бъде открито още веднъж, за да може човешката раса да осъзнае и разбере смисъла и целта на живота си на Земята.

Това се прави за благото на хората, за да могат отново да разберат, че същността им като дух, привързан в природната материална душа, нерушим според космическите закони, е с божествено начало.

Само когато осъзнаете, че самите вие сте творци на собствения си свят и обкръжение и че като голяма общност носите отговорност едни за други, ще имате шанс да живеете като индивидуални същности в света на нашия пра-създател, в светлината на истината, освободени от материята.

Всеки от нас носи в себе си едно и също силно «АЗ СЪМ-настояще». Всесилната божия сила, с която може да бъде постигнато всичко. Защото всеки може да създаде това, от което има нужда, със силата на мисълта си директно от космическия енергиен запас.

Предпоставка силата да бъде използвана, без това да навреди на божиите чеда, е да спазвате заповедите на нашия пра-създател, защото само тогава божествената, безграничната в пространството енергия може да бъде използвана без вреда за одухотворяване на материята.

От едно немислимо време вече съществува А-Омега-проектът, който нашият пра-създател предава от вселена във вселена, за да одухотвори материята в пространството.

Ние земляните също сме само част от великия план и със силата на мисълта си помагаме за свързване на енергията в пространството с материята, за да я превърнем в завършена цялост.

Това е смисълът на живота.“ (6, S. 16–17)

„А-Омега-проектът“ е живот според Закона за резонанса и следователно човек трябва да осъзнае, че той (притежавайки силата на мисълта) е творец и сам създава всички свои житейски ситуации, така както учи народната поговорка: „Каквото посееш, това ще пожънеш.“

В тамплиерските текстове се обяснява, че Законът за резонанса не е произволен закон, а физически процес, който действа така, че всичко, което мислим, се реализира от нас самите, т.е. се материализира. И тук спадат — без никакви изключения — всички житейски ситуации, било то болести, нещастни случаи, големи успехи, комичното в обкръжението ни и т.н.

Целта е пълно господство на силата на мисълта. Тя трябва да бъде използвана единствено по начин, който е в услуга на Творението — в смисъла на любовта, която не оценява и не съди.

Тъй като всеки човек разбира какво създава със своите мисъл-форми, понасяйки всички (и позитивни, и негативни) въздействия със собственото си тяло, ние сме подложени на Закона за резонанса, за да се научим да се отнасяме по-осъзнато и с повече любов към нашите мисли — както самият Христос го е правил.

С несъзнателния си живот и действия човек сам си причинява страдание, което го учи да овладява силата на мисълта, за да осъзнае последствията от нея и действията си в редица прераждания. Страдайки, в крайна сметка всеки разбира, че след като притежава най-силната творческа сила, трябва да има достоен „живот на Създател“ и „подобно на Бога битие“.

Ако осъзнаем, че всеки човек на тази планета (или на някоя друга) притежава същата творческа сила, че един ден ще постигне същата цел (защото и той е подвластен на идентични закономерности) и ще претърпи сходен процес на съзряване — ще разберем, че смисълът на любовта не е да го съдим или оценяваме.

Ето защо всеки може да спаси само себе си. Никой не може да промени „света“. Ако променим нас самите, ще променим „света“, имам предвид като колектив. Всеки може — за добро или за зло — да направи нещо лично за себе си и ще отговаря пред себе си и пред нашия Създател за него.

Всеки сам трябва да извърви пътя на хаоса (гр. бездуховно безредие). Ние създаваме обстоятелствата около нас (както и хаоса), и единствено ние можем отново да върнем всичко на мястото му — чрез познание, самопреодоляване и действие.

Кое винаги ни отклонява от пътя?

Илюзиите и завистта. Можем да се оправдаваме, че те са дело на противника на човешкия род „Луцифер“ (или както там го наричат), но именно той е подправката в живота. Ако не съществуваше подстрекател, който да ни показва тъмната страна в нас и да се взира в нашия мрак като Носител-на-светлина, да ни осветява и да ни накара да осъзнаем кое още е в безпорядък и какво още не е дозавършено, никога нямаше да познаваме нашите слаби места.

Следователно крайната цел е всемирната любов — любовта към самите нас и света. Аз първо трябва да осъзная слабите си страни, а след това съм призван да работя в себе си, да съзрея и порасна дотолкова, че новото изкушение вече да не е от значение за мен.

По-късно отново ще се върнем на практиката.

Оказва се, че създателят не е някакъв наказващ Бог; фактът, че ни е дал свободна воля, показва, че ни е позволил да се създадем сами; той не е диктатор, който има роби и ратаи. Законът за резонанса е най-доброто доказателство, че Творецът изпитва любов, респект и толерантност към творението си.

В зависимост от действията ни Творецът ни е оставил да бъдем щастливи или да страдаме. Един ден ще трябва да усетим със собственото си тяло всичко, което сме мислили. Когато изкрещим в гората, ехото връща гласа ни при нас. Ако успеем просто да приемем това, което ни е сполетяло, без да го оценяваме и съдим, и после да го изоставим, то малко по малко животът ни ще се превърне в рай.

Думите ми започнаха да стават банални… От текстовете от Атлантида в крайна сметка излиза, че рецептата за пълноценен живот е тук и сега. Не е въпросът да мислим за миналото и не чак толкова за бъдещето, а да се захванем с това, което е непосредствено пред нас — проблемите в работата, новото партньорство, грижите за децата си, болестта на родителите и прародителите ни, да преодолеем страховете и конфронтациите си.

Именно в това е началото, животът и промяната!

Но нека отново се върнем на тамплиерите, открили онова неочаквано знание, което не им давало мира: че човекът някога е дошъл от космоса и отново ще се върне там — един ден!

М-да, но то не беше дадено на Вас, които често летите със самолет и карате по магистралата с повече от 200 км/ч, за които GSM-ът, Интернет и преди всичко телевизията са най-естественото нещо в живота — а на рицарите тамплиери от 12 век!

Казано иначе, всичко това тамплиерите са разбрали във време, когато не е имало Холивуд, научнопопулярни филми или книги на Ерих фон Деникен и изобщо почти никой не е можел да чете и пише. За голяма част от населението Земята все още е била плоска, а тук се появяват няколко рицари, които узнават как е устроена Слънчевата система, научават неща за древни цивилизации, летящи кораби и междупланетарни пътувания. Ама че лудост!

От една страна, църквата се опитва с военни средства да обърне всички не-християни в правата вяра. От друга, точно тези, които водят войни, установяват, че знанието, което намират, тотално променяло всичко!

То щяло да ги прати на кладата — и то моментално! Какво друго да се направи, освен да се пази тайна, да се създаде тайно общество и да се действа зад кулисите?

Създадена е ложа, чийто най-вътрешен кръг е съставен от посветените тамплиери. Всички останали извън него знаели истината само отчасти.

Взема се решение за „основна тайна“ да се декларирана друга тайна — истината за семейството на Исус.

На това ще се върна след малко.

Нека преди това проследим възхода на тамплиерите, след като систематизирали древното атлантическо знание.

В книгата на Хелга Хофман-Шмит четем: „Понеже тамплиерите живеели изцяло по космическите законите на Бога, нашия Създател, за кратко време спечелват безмерно знание и материално богатство и се превръщат в най-властните мъже на онова време. Те са в състояние да направляват съдбата на човечеството по начина, който бил и продължава да е тяхна задача.“ (6, 11)

Бернар от Клерво използва своето влияние и моли папата да благослови „устава“ на ерусалимските рицари (нещо като правилник за поведение), така че тамплиерите да получат легитимност и сигурен статус пред църквата. Най-накрая това става на 31 януари 1128 г., когато Юг дьо Пайен е поканен на църковния събор в Троа. Като легитимен папски представител заседанието е председателствано от кардинал Албано. На него освен архиепископите на Реймс и Сенс, присъстват и не по-малко от десет епископа и множество абати, сред които е и Бернар. Молбата на тамплиерите е приета и така рицарите получават правото да носят наметало — което по онова време е чисто бяло — и да имат собствена конституция. Сега вече били рицари със собствено „законодателство“ — легитимирано от църквата (която по-късно става отговорна за бруталното унищожение на ордена през 1307 година).

Богатството на тамплиерите

Това, което се случва впоследствие, няма аналог в историята. Имам предвид скоростния възход и също толкова бързия и стръмен крах на силния орден.

След като през 1128 г. тамплиерите официално получават правото за собствена конституция, влиянието и материалните им владения светкавично нарастват. Неочаквано те са подкрепени от много влиятелни земевладелци. От целия католически свят към тях започват да текат пари и имения. Когато две години след заминаването си Юг дьо Пайен и Анри от Монбар отново се връщат в Ерусалим, притежават не само папската благословия (за конституция), но и невероятно много пари, ценни предмети, поземлена собственост. Те водят първата група от над сто благородници-новобранци. През 1130 г. орденът вече притежава земи във Франция, Англия, Фландрия, Испания, Португалия и Шотландия. (Шотландия, защото съпругата на Юг дьо Пайен, Катерина от Сен Клер, е шотландска благородничка.)

Трябва да се отбележи, че само за няколко десетилетия те се превръщат в най-силната и най-богата организация на Европа. Манастирите и командориите на тази тайнствена организация никнат като гъби в резултат от съвместната дейност на Тамплиерския и Цистерцианския орден. (1, S. 231)

По време на възхода (доколкото може да се определи исторически) между 1153 и 1170 г. Велик майстор на ордена е Бертран от Бланптфор, което е странно. Той произлиза от южнофренска династия на катари. Официално тамплиерите са смятани за католици и положението наистина е много особено, когато катар става главнокомандващ на католически орден — все едно католик да стане равин при евреите! След дългогодишни офанзиви, четирийсет години по-късно катарите почти изцяло са избити от папската армия. (11, S. 232)

Тамплиерите обаче притежават и нещо, което засяга финансовите дела. В книгата си „Банки, хляб и бомби“, том 1, Щефан Ердман пише следното:

„Тамплиерите са първите заемодатели и съответно първите банкери на Средновековието. Настоящата парична система има дълга история; произходът й ни отвежда векове преди Христос. До създаването на паричната система хората са извършвали разменна търговия — стока за стока или стоки срещу злато.

С увеличаването на транспортните и търговските пътища и интернационализирането на колониалната политика принудително се разширява и радиусът на търговията и обмяната на стоки. Количествата на стоките нарастват и започват да се пренасят на по-далечни разстояния. Съответно печалбите също се увеличават. Натуралната система обаче се оказва непрактична, защото е трудно да се транспортират разменни стоки на дълги разстояния. Твърде опасно е да се носят големи количества златни и сребърни монети.

За търговците най-сигурно било да не носят със себе си златни и сребърни монети, а да ги заместят с техен еквивалент. Така възникват първите търговски каси, които съхраняват богатството на търговците, докато те необезпокоявано обикалят и вършат делата си. Като доказателство търговците получават подпечатана и подписана квитанция, т.нар. «ценно писмо».

При това развитие на нещата малко по-късно пред банкерите се открива неочаквана възможност. С времето съхраняваният при тях капитал (златни и сребърни монети), за който гарантирали «ценните писма», се натрупвал. Те започват да заемат чуждо злато, което си е измама още от самото начало, защото то всъщност е чужда собственост.

Не минало много време преди търговците да започнат да си разменят само квитанции. Хартийките ставали все повече, така че можели да се обменят във всеки град. На този принцип възникват първите съвременни банки, които се издържат от даване и търгуване с квитанции, докато в същото време трупат огромни печалби. В замяна на златото са въведени хартиени банкноти.“ (1, S. 232ff)

От „ценните писма“ възникват банките. Последствията от тях обаче са големи. В книгата си „Смяна на властта“ Армин Ризи пише:

„Изведнъж всички стоки и услуги трябвало да се пресмятат в хартиени пари. Скоро започват да се обменят само хартиени банкноти. Нужна е нова сриксация на цените и заплатите. Колко «пари» струва един топ коприна, едно прасе, един клафтер дърва, един ден работа? Всичко се дефинирало с парична стойност. Работата, стоките и хората стават зависими от парите, а също и от тези, които правели възможен паричния поток — от банкерите.

Междувременно банките отдавна вече били започнали да пускат квитанции, които нямат покритие. «Тук имаме хиляда сандъка злато на съхранение. Вече ги дадохме на заем, но не във вид на злато, а в ценни книжа. Следователно ние отпуснахме хиляда сандъка злато и все пак имаме хиляда сандъка със злато! Защо да не продължаваме да играем по същия начин?»

Търговците и приемателите били напълно убедени в почтеността и думата на банките, че банкнотата има покритие. Никой не можел да го провери, защото златото навсякъде се обменяло под формата на квитанции и станало недосегаемо. Днес тази измама отдавна се е превърнала в закон. Само много малък процент от парите имат златно покритие. Всички държавни банки печатат пари и ги декларират чрез определена търговска дейност. Днес по-голямата част от наличните парични стойности в обръщение дори не са хартиени, а само имагинерна игра на компютърни числа. Но тази игра на числа е илюзия, която като сапунен мехур може да се спука по всяко време.“ (20, S. 255f)

Тамплиерите и готиката

В разцвета на тамплиерите и цистерцианците се развива една и до ден днешен характерна архитектура: готиката. Експертите продължават да търсят преходната фаза от романтизъм към готика.

В периода между 1130 и 1260 г. се повяват точно 80 църкви и катедрали с впечатляваща и същевременно тайнствена и мистична красота (например Нотр Дам в Париж, Страсбург, Амиен, Руан, Реймс и Шартр). За три от най-прочутите „постройки на тамплиерите“ се смятат Уестминстърското абатство в Лондон, Кьолнската и Майлендърската катедрала. Те са своеобразни майсторски постижения на архитектурата, в които закономерностите на свещената геометрия са употребени до съвършенство. Днес милиони хора посещават тези „вълшебни произведения“ и се питат как е могло да възникнат от човешка ръка. Загадъчното въздействие върху посетителите се губи в тайнственото начало на готическата епоха. Внезапното преоткриване на свещената геометрия в началото на 12. век естествено трябва да се отнесе към намирането на текстовете от Атлантида.

„Другата“ тайна

Освен находката на саркофазите имало още една тайна, която сплотявала тамплиерите. Става дума за история, разпространена в Ерусалим, за която, както се твърди, са намерени доказателства: истинската история за разпъването на Христос.

Твърди се, че след свалянето му от кръста той е прибран на сигурно място от своите ученици и доживява дълбока старост. Според легендата той дълго пътувал по света — най-вече в Индия и Тибет, умрял по-късно във Франция и днес е погребан до съпругата си Мария Магдалина.

Това ми разказа Великият приор на тамплиерите в Клагенфурт при личен разговор през есента на 2003 г.

Не ми беше казано къде са погребани Исус и Мария, но той спомена, че там всяка година се провежда среща на тамплиерите — в памет на Исус.

Много е вероятно след разпъването на кръста Мария Магдалина да е избягала от Палестина и да е намерила подслон в еврейска колония във Франция.

Легендата за Мария, която до ден днешен не може окончателно да бъде доказана, предизвиква разцепление в църковните и извънцърковните среди. Много са основанията, които говорят за нейната историческа истинност, но най-изключителното в древната тайна е твърдението, че Мария не стига сама до Франция, а води едно или повече деца на Исус.

Някои дори твърдят, че много от готическите постройки, които са посветени на Notre Dame („нашата дама“, „нашата любима госпожа“) и са украсени от Черната дева, не са наречени на Богородица Мария, а вероятно на Мария Магдалина с детето — детето на Исус!

Възгледът на тамплиерите за семейната ситуация около Христос се споделя и от катарите, които през 13 и 14 век са трън в очите на Ватикана, убежденията им, които сериозно плашели католическата църква, се основават на кръгове около Мария Магдалина.

В крайна сметка Ватикана се принуждава да ги изтреби. Военната офанзива срещу катарите през 14 век е разбираема от гледна точка на католическата църква.

Те имат същата съдба като тамплиерите.

Заради тайните знания за семейството на Исус катари и тамплиери се чувствали близки — дори в борбата с Рим. Стига се дотам, че глава в апогея на Тамплиерския орден става катар (Великият майстор Бертран от Бланшфор).

В основното си произведение „Светата кръв, свещеният граал“ авторите Майкъл Бейджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн стигат до извода, „че след бягството си от Палестина, жената (Мария Магдалина) и семейството на Исус намират убежище в Южна Галия, където поколението е отгледано в еврейска общност. През 5 век изглежда това поколение се е сродило с кралското семейство на Франките и така възниква династията на Меровингите. През 496 г. църквата сключва спогодба с тази династия, което навежда на мисълта, че тя е знаела истинския произход на Меровингите.“ (21, S. 381)

В интензивните си проучвания авторите реконструират родословното дърво на европейските наследници на Исус, което се простира през вековете от Меровингите до рицарите кръстоносци, та чак до ден днешен.

Крахът на тамплиерите

За краха и преследването на тамплиерите има много исторически сведения; без съмнение всичко е свързано с богатството, което е улеснявало политическото им влияние.

Още през 1187 г., след падането на Ерусалим, тамплиерите отстъпват пред султан Саладин. От този момент започва упадъкът им; загубите на хора са големи.

Те са принудени да слязат от сцената.

Щефан Ердман описва ситуацията така:

„Изглежда, сякаш с падането на Ерусалим те губят поставената си цел. Упадъкът им продължава в Палестина и Европа.

Въпреки че губят властта си, тамплиерите все още имат влияние и богатство. През 1291 г. падат последните бастиони в Палестина и островното укрепление Акон, така че разгромените рицари избягали в Кипър. Жак дьо Моле е избран за новия Велик магистър през 1293 г. Когато през 1307 г. Моле отново тръгва за Париж, конфликтът с френския крал (Филип Хубави), който вижда в тамплиерите заплаха за властта си, се изостря. От една страна, кралят е силно респектиран, защото въпреки големите загуби в борбите за последните укрепления в страната се завръщат много отлични бойци. От друга Филип знаел, че те вече не са толкова боеспособни, колкото в своя разцвет.

Селищата на тамплиерите са повече от хиляда. По-голямата част от импозантните им владения се намирали във Франция; централата им в Париж е почти държава в държавата.

Френският крал извършва тайни приготовления в цялата страна, за да ликвидира ордена с един силен и изненадващ удар. Естествено, кралят е хвърлил поглед на богатството им, което се надявал да получи след унищожението им.“ (1, S. 247)

Ситуацията се изостря и най-важните документи, текстовете от Атлантида, както и други артефакти са пренесени на сигурно място.

Много от рицарите бягат от Франция и търсят убежище в по-сигурните райони на Португалия, Англия и Шотландия, където влиянието на Ватикана не е толкова силно. Някои от тях се вливат във вече съществуващите масонски ложи и работят под нова идентичност за протестантската реформация, за да отмъстят на католическата църква.

Част от тамплиерите учредяват нов орден в Португалия, променят името си на Рицарите на Христос и са реабилитирани от папа Климент V. Властта им се увеличава.

Други бягат с кораби по море. Тамплиерите всъщност притежават отлична флота, която вечерта на 12 октомври 1307 г. пуска котва в пристанище Ла Рошел. Когато кралската ударна команда в петък, 13-ти, се появява в пристанището, флотата (вероятно от 18 кораба) е изчезнала безследно. До днес не се знае какво е станало с нея!

Има спекулации, че тамплиерите са заминали за Новия свят (Америка), тъй като притежавали географски карти на цялото земно кълбо.

Някои съвсем официално заминават за Новия свят — за La Merica (Америка). Сведения не липсват: в Масачузетс, в малкия град Уестфорд, близо до Атлантическия океан, има скала, в която е издълбан образът на рицар. Облеклото му напомня униформите на тамплиерите. Странното е, че на щита на този рицар е изобразен платноход, а над него Слънце, Луна и една петолъчна звезда, в посока от Слънцето към Луната, т.е. на запад! В древномандайския език Зорницата (Венера) е наречена Menca. От намерените текстове и древните карти на света, притежавани от тамплиерите, рицарите разбрали за тази „страна под звездата Мерика“ и я нарекли на родния си френски език просто „La Merica“.

 

 

Официалната заповед на краля за унищожение на ордена е приведена в действие на 13 октомври 1307 г. Само във Франция са проведени хайки в повече от хиляда центрове, които водят до безброй арести.

Няколко седмици по-късно църквата под ръководството на бившия си глава папа Климент V подкрепя офанзивата срещу тамплиерите и заповядва навсякъде в Европа и Кипър членовете им да бъдат задържани. Основното обвинение: богохулство и ерес! Те измамили Христос и поругали кръста. Въпреки че много от признанията са изтръгнати с мъчения, се смятало, че отношението на тамплиерите към Исус Христос не отговаря на учението на официалната католическа църква. Въпреки че орденът получава признанието си чрез църквата, тамплиерите тайно изповядвали други идеи.

Щефан Ердман описва случилото се с последния Велик магистър на тамплиерите — и колко „християнски“ се държала църквата с него. Нали уж човек трябва да прощава на враговете си…

На 18 март 1314 г. Филип IV заповядва Жак дьо Моле заедно с още двама братя да бъдат изгорени в Париж. Когато Моле се изправил на кладата, извикал заканително срещу папата и краля (което ясно показва властта на тамплиерите по онова време): „Климент, несправедливи рицарю, призовавам те в срок от 40 дена пред престола на Всевишния. Филип, теб те призовавам в срок от една година!“ И завършил с думите: „Vekam, Adonai!“^[1].

Папата и кралят умират още същата година! Наследникът на Петър умира само месец по-късно от неясно „страдание“ — вероятно инфекциозно заболяване (дизентерия). Филип умира преди края на годината, без да се знае причината за смъртта му. (1, S. 250)

Ако искате да изследвате историята на тамплиерите по-дълбоко, както и връзките с Priere de Sion и други ложи, ви препоръчвам двата тома на Щефан Ердман „Банки, хляб и бомби“, които ще ви поведат на незабравимо пътуване в миналото.

В този контекст обаче възниква въпросът…