Лий Чайлд
По трудния начин (69)

69

Малко след започна да се стъмва. Дотогава вече Ричър беше поел смяната в ландроувъра, а Кейт Лейн — в мините. Небето потъмня на изток и почервеня на запад. Бързо се спусна здрач, който донесе и вечерна мъгла — красива, но опасна, защото намаляваше видимостта до по-малко от сто метра. Плашилото за птици утихна. През целия следобед и вечерта беше стреляло на непредвидими, случайни интервали, между петнайсет и четирийсет минути. Сегашната внезапна тишина сякаш бе по-оглушителна от шума.

Тейлър и Джаксън бяха в един от хамбарите и работеха по багера. Полинг беше в кухнята и отваряше консерви за вечеря. Джейд все още седеше на масата и рисуваше.

 

 

Към осем и половина видимостта намаля дотолкова, че Ричър се измъкна от ландроувъра и се запъти към кухнята. По пътя се срещна с Джаксън, който се прибираше от хамбара. Ръцете му бяха изцапани с грес и машинно масло.

— Как върви? — попита Ричър.

— Ще го оправим — отвърна Джаксън.

После и Тейлър изникна от сумрака.

— Имаме още десет часа — каза той. — До призори ще бъдем в безопасност.

— Сигурен ли си? — попита го Ричър.

— Не съвсем.

— И аз не съм.

— Добре, какво пише в полевия наръчник на армията на САЩ за сигурността по периметъра нощем?

Ричър се усмихна.

— Пише да изсипеш цял камион противопехотни мини „Клеймор“ в радиус от сто метра около лагера. И после, когато чуеш някоя от тях да се взриви, значи си убил поне един от евентуалните нападатели.

— Ами ако нямаш противопехотни мини?

— Тогава се криеш.

— Така правим в английските специални части. Но няма как да скрием цялата къща.

— Можем да закараме Кейт и Джейд на друго място.

Тейлър поклати глава.

— По-добре да останат. Не искам вниманието ми да се раздвоява.

— А те какво мислят по този въпрос?

— Попитай ги.

Ричър наистина го направи. Прекоси къщата и излезе отзад, при минито. Каза на Кейт да направи почивка за вечеря. После й предложи да ги откара с Джейд, където поискат — в някой хотел, курорт, минерални бани, Норич, Бърмингам, Лондон, където и да е. Тя отказа. Докато Лейн бил жив, предпочитала Тейлър да е някъде близо до нея, с пистолет в ръка. Не можела да се сети за по-безопасно място от селска къща с дебели каменни стени. Ричър не искаше да спори с нея. Вътрешно беше съгласен с Тейлър. Раздвоеното внимание не беше добра идея. Освен това беше възможно хората на Лейн вече да провеждат тайно наблюдение. Дори беше съвсем вероятно. В такъв случай шосетата бяха покрити от тях. Щяха да проверяват всички коли, които минават. Щяха да търсят на първо място Тейлър, разбира се. Но ако им се удадеше възможност да видят, че Сюзан и Мелъди Джаксън са всъщност Кейт и Джейд Лейн, тогава цялата игра щеше да се промени.

 

 

Хапнаха от консервите, които Полинг беше намерила в кухненските шкафове. Не я биваше в готвенето. Беше свикнала да се обажда по телефона от Бароу Стрийт и да си поръчва готова храна. Но, изглежда, нямаше недоволни. Никой не беше в настроение да си угажда. Докато се хранеха, продължиха да обсъждат плана. Решиха двама да будуват в продължение на пет часа, после да се сменят от други двама. Така до зори винаги щеше да има някой на пост. Единият трябваше да обикаля покрай задната южна стена на къщата, а другият да прави същото от север. И двамата щяха да бъдат със заредени карабини G–36. Първи щяха да бъдат Тейлър и Джаксън, а Ричър и Полинг щяха да ги сменят в един и половина след полунощ. Кейт Лейн нямаше да участва. Опасността някой от нощните разузнавачи на противника да я познае беше твърде голяма.

 

 

Ричър почисти масата и изми чиниите, а Тейлър и Джаксън излязоха навън със заредени оръжия. Кейт се качи на втория етаж, за да сложи Джейд да си легне. Полинг хвърли още дърва в огъня. Загледа се в Ричър, който работеше до умивалника.

— Добре ли си? — попита го тя.

— И преди съм бил дежурен по кухня.

— Нямах това предвид.

— В единия край на къщата имаме човек от английските специални части, а в другия — от елитния им парашутен полк. И двамата имат автоматични оръжия. И двамата имат лична мотивация. Няма да заспят, спокойно.

— И това нямах предвид. Имах предвид цялата история.

— Вече ти казах, че не можем да изправим никого пред съда.

Полинг кимна.

— Тя е страхотна, нали?

— Кой?

— Кейт. Покрай нея се чувствам като динозавър.

— И по-възрастните жени стават за нещо — каза Ричър.

— Благодаря ти.

— Сериозно говоря. Ако трябваше да избирам, щях да заживея с теб, а не с нея.

— Защо?

— Защото съм такъв, извратен.

— Работата ми е да изправям хората пред съда — смени темата Полинг.

— Моята също беше такава, едно време. Но този път няма да го направя. И нямам проблем с това.

— Аз също, което ме притеснява.

— Ще ти мине. Багерът и самолетният билет ще ти помогнат.

— Два метра изкоп и пет хиляди километра полет?

— Всеки път вършат работа.

— Наистина ли?

— Вчера по пътя размазахме на предното стъкло около хиляда буболечки. Днес — още толкова. Една буболечка повече или по-малко няма никакво значение.

— Лейн не е буболечка.

— Не, той е по-лош.

— Ами другите?

— Те ще имат избор. Най-изчистената форма на избор. Могат да останат или да си тръгнат. Само от тях зависи.

— Къде са в момента според теб?

— Някъде наблизо — отвърна Ричър.

 

 

След половин час Кейт Лейн отново слезе долу. Беше завързала отпред краищата на мъжката риза, която носеше, а ръкавите й бяха навити до лактите.

— Джейд заспа — обяви тя.

Кейт се обърна настрани, за да мине покрай един стол, и Ричър забеляза, че бременността й вече си личи, макар и съвсем малко. Само ако знаеш.

— Как се чувства Джейд? — попита той.

— По-добре, отколкото се надявахме — отвърна Кейт. — Не може да спи много добре. Заради часовата разлика. И е малко изнервена. Не разбира защо тук няма никакви животни. Смята, че крием цяло стадо симпатични добичета от нея.

— А знае ли, че ще има братче или сестриче?

Кейт кимна.

— Казахме й чак в самолета. Опитахме се да го представим като част от приключението.

— Как мина на летището?

— Нямаше проблеми. Паспортите свършиха работа. Гледаха повече имената, отколкото снимките. Проверяваха дали имената са същите като на бордните карти.

— Толкова по въпроса за националната сигурност — обади се Полинг.

Кейт отново кимна.

— Идеята ни хрумна от нещо, което четохме във вестника. Някакъв човек трябвало спешно да замине в командировка, грабнал паспорта си от чекмеджето и минал през шест държавни граници, преди да установи, че е паспортът на жена му.

— Кажи ми как стана цялата работа — помоли Ричър.

— Всъщност беше доста лесно. Бяхме се подготвили. Купихме машината за промяна на гласа, взехме стаята под наем, купихме стола, отмъкнахме ключовете от колата.

— Тейлър вършеше повечето неща, нали?

— Каза, че хората ще запомнят по-скоро мен, отколкото него.

— Вероятно е бил прав.

— Но все пак аз трябваше да купя машината. Щеше да е прекалено странно, ако я купи човек, който уж не може да говори.

— Май да.

— После аз направих копието на снимката в „Стейпълс“. Това беше трудно. Трябваше да отида с Грум. Щеше да е прекалено подозрително, ако през цялото време настоявам Греъм да ме кара. Но след това беше лесно. Онази сутрин тръгнахме към „Блумингдейлс“, но отидохме направо в апартамента на Греъм. Просто се скрихме и зачакахме. Не вдигахме никакъв шум, за да не ни чуят съседите. Не палехме лампите и бяхме покрили прозореца отвътре, ако някой погледне от улицата. По-късно започнахме да се обаждаме по телефона. От самия апартамент. Отначало много се притеснявах.

— Беше забравила да кажеш да не намесват ченгетата.

— Знам. Помислих си, че съм объркала всичко от самото начало. Но Едуард, изглежда, не забеляза. А после стана много по-лесно. Все пак непрекъснато се упражнявах.

— Аз бях в колата с Бърк. Тогава си звучеше съвсем както трябва.

— Помислих си, че има някой с него. Говореше малко странно. И непрекъснато разказваше откъде минава. Сигурно заради теб. Сигурно си бил скрит някъде в колата.

— А ти попита как се казва, за да се подсигуриш, ако се разсееш и се обърнеш към него по име.

— Да, нали знаех кой е — кимна Кейт. — Хрумна ми, че по този начин мога да затвърдя контрола си върху него.

— Доста добре познаваш Гринич Вилидж.

— Живях там, преди да се омъжа за Едуард.

— Защо разделихте откупа на три части?

— Защото щяхме да подскажем прекалено много, ако ги поискаме наведнъж. Помислихме си, че ще е по-добре да оставим напрежението да се натрупва постепенно. По този начин Едуард може би нямаше да направи връзката.

— Според мен не я пропусна. Но просто я разбра погрешно. Започна да си мисли за Хобарт и историята в Африка.

— Хобарт наистина ли е много зле?

— По-зле не може да бъде.

— Това е непростимо.

— Напълно съм съгласен.

— Смяташ ли, че се отнасям прекалено хладнокръвно към цялата история?

— Дори да беше така, нямаше да те виня.

— Едуард искаше да ме притежава. Като движимо имущество. И се закани, че ако някога ме хване в изневяра, ще разкъса химена на Джейд с нож за белене на картофи. Щял да ме върже и да ме накара да гледам. Тогава тя беше на пет годинки.

Ричър не каза нищо.

Кейт се обърна към Полинг.

— Имаш ли деца?

Полинг поклати глава.

— Човек веднага заличава такова нещо от ума си — продължи Кейт. — Решаваш, че е случаен продукт на временно безумие. Все едно не е бил съвсем наред, когато го е казал. Но после чух историята на Ан и осъзнах, че наистина е в състояние да го направи. Така че сега искам той да умре.

— Ще умре — каза Ричър. — Съвсем скоро.

— Нали знаете приказката, че човек не бива да застава между лъвицата и малките лъвчета? Преди не разбирах какво означава това. Но сега знам. Просто няма граница на нещата, които съм способна да направя.

В стаята стана толкова тихо, колкото може да е само в провинцията. Пламъците в огнището подскачаха и танцуваха. По стените се движеха странни сенки.

— Завинаги ли смятате да останете тук? — попита Ричър.

— Надявам се — отвърна Кейт. — Органичното земеделие има големи перспективи. По-добро е както за хората, така и за земята. По-късно можем да купим още малко земя от местните хора. Да се разширим.

— Вие, в множествено число?

— Вече се чувствам част от всичко това.

— Какво отглеждате?

— Засега само трева. През следващите пет години ще продаваме само сено. Първо трябва да изкараме всички химикали, които са усвоени от почвата. А за това трябва време.

— Трудно ми е да си те представя като фермерка.

— Смятам, че ще ми хареса.

— Дори след като Лейн завинаги излезе от картинката?

— В такъв случай предполагам, че ще можем от време на време да се връщаме в Ню Йорк. Но само до центъра. Никога няма да се върна в Дакота Билдинг.

— Сестрата на Ан живее точно отсреща. В „Маджестик“. Не е откъснала поглед от Лейн нито за ден през последните четири години.

— Бих искала да се запозная с нея — каза Кейт. — И отново да поговоря със сестрата на Хобарт.

— Нещо като клуб на оцелелите след някаква ужасна катастрофа — обади се Полинг.

Ричър стана от стола и отиде до прозореца. Навън не се виждаше нищо, освен черната нощ. Не се чуваше нищо, освен тишината.

— Първо трябва да оцелеем — каза той.

 

 

Те поддържаха огъня и тихо дремеха в креслата. Когато часовникът в главата на Ричър показа един и половина, той потупа Полинг по коляното, изправи се и се протегна. После двамата излязоха заедно, в нощния мрак и студ. Подвикнаха приглушено и се срещнаха с Тейлър и Джаксън пред вратата. Ричър взе оръжието на Тейлър и тръгна към южния край на къщата. Карабината беше затоплена от ръцете на Тейлър. Предпазителят беше малко зад спусъка.

Беше маркиран с тритий, който едва забележимо светеше в тъмното. Ричър постави селектора на единична стрелба, вдигна карабината до рамото си и провери как стои. Беше доста добре балансирана. Ръкохватката беше преувеличена версия на М16, с малък овален отвор в предния край, за да може да се гледа през оптичния мерник. Самият мерник беше обикновен монокуляр с увеличение 3х, което означаваше, че според законите на оптиката целта изглежда три пъти по-голяма, но съответно и три пъти по-тъмна. Не вършеше никаква работа през нощта, защото целта щеше да бъде абсолютно тъмна. Въпреки това оръжието си го биваше. Призори щеше да върши чудесна работа.

Ричър се подпря на стената на къщата, настани се по-удобно и зачака. Във въздуха се носеше мирисът на пушека от комина на кухнята. След минута очите му се нагодиха към мрака и той установи, че зад тежките облаци има луна, която едва доловимо осветява пейзажа — беше може би с една степен по-светло, отколкото в рог. Все пак беше нещо. Самият той изобщо не се виждаше от разстояние. Беше облечен със сиви панталони и сиво яке и се подпираше на сива стена, държейки черно оръжие. От своя страна, той можеше да види автомобилни фарове от километри и човек — от четири-пет метра разстояние за близък бой. Така или иначе, през нощта зрението не беше най-важното сетиво. В тъмното се залагаше на слуха. Звуците бяха най-добрата система за ранно предупреждение. Самият Ричър можеше да не издава абсолютно никакъв шум, защото не помръдваше. Но нито един нападател не можеше да бъде съвсем тих. Защото трябваше да се движи.

Той пристъпи две крачки напред и застана неподвижно. Бавно завъртя главата си от ляво на дясно, докато покрие дъга от двеста градуса — огромно празно пространство, в което трябваше да прецени всеки шум. Предполагаше се, че Полинг прави същото от северната страна на къщата, така че двамата заедно покриваха всички възможни ъгли на атака. Отначало не чу нищо. Само абсолютната липса на шумове. Като във вакуум. Все едно беше глух. После, докато се отпускаше и концентрираше, започна да различава миниатюрните, едва доловими шумове, които се носеха над равната земя. Лекият вятър в далечни дървета. Бръмченето на електропроводите на два километра оттам. Просмукването на водата, която превръщаше пръстта в рововете в кал. Буците изсъхнала пръст, които се търкулваха в браздите. Полските мишки в техните тунели. Растенията, които поникваха. Ричър въртеше главата си от ляво на дясно като радар и знаеше, че всеки човек, който се приближава в този момент, все едно щеше да бъде придружаван от духов оркестър. Щеше да го чуе от сто метра разстояние, независимо колко тихо се опитваше да стъпва.

Ричър, сам в мрака. Въоръжен и опасен. Неуязвим.

 

 

Той остана на същото място в продължение на пет часа, без да помръдне. Беше студено, но поносимо. Никой не се появи. Към шест и половина слънцето се показа далеч на изток, отляво. В небето проблесна хоризонтална розова ивица. Ниско по земята се стелеше плътна мъгла, която бавно се отдръпваше на запад като сивкав отлив.

Зората на новия ден.

Моментът, в който опасността от атака беше максимална.

Тейлър и Джаксън излязоха от къщата с третата и четвъртата карабина. Ричър не проговори. Просто зае нова позиция до задната стена на къщата, подпрял рамо на стената, с лице на юг. Тейлър застана в същата поза до предната стена. Дори без да поглежда, Ричър знаеше, че на двайсет метра зад тях Джаксън и Полинг са застанали по същия начин. Четири оръжия и четири чифта очи, взрени в околността.

Достатъчно добри мерки за безопасност.

Поне докато можеха да задържат тази позиция.