Лий Чайлд
По трудния начин (49)

49

Двамата тръгнаха пеша, защото утрото беше хубаво в града, а Ричър беше прекалено нетърпелив да стигнат, за да чака метрото или да се вози в такси. Минаха по „Бароу“ и „Блийкър“ и поеха на юг по Шесто Авеню. Вече беше топло. Вървяха бавно, за да пристигнат точно навреме. Завиха на изток по „Спринг“ точно в седем и половина. Пресякоха „Съливан“, после „Томпсън“.

— В изоставената сграда ли отиваме? — попита Полинг.

— Ще стигнем и дотам — отвърна Ричър.

Той спря пред сладкарския магазин. Залепи длан на стъклото и надникна вътре. В кухнята светеше. Видя как жената се върти в нея — дребна, смугла, уморена, с гръб към него. Беше казала: „Работя по шестнайсет часа. И никога не закъснявам. Без почивен ден. Малък бизнес, никога не почиваме.“

Той почука силно по стъклото, собственичката спря и се обърна с раздразнение, но после го позна. Сви рамене в знак на поражение и се приближи до входа. Отключи, открехна вратата и каза:

— Здрасти.

Отвътре се носеше шоколадово ухание.

— Може ли пак да минем от тук за алеята? — попита Ричър.

— С кого си този път?

Полинг пристъпи напред и се представи.

— Наистина ли сте инспектори по хигиената? — попита жената.

— Не, аз съм детектив — отвърна Полинг.

Беше приготвила визитна картичка.

— Какво разследвате?

— Изчезнали са майка и дете — обясни Ричър.

Жената помълча малко.

— Да не би да са в съседната сграда?

— Не — отвърна Ричър. — В съседната сграда няма никого.

— Добре.

— Просто рутинна проверка.

— Искате ли бонбони?

— Не и на закуска — отвърна Ричър.

— Аз искам — обади се Полинг.

Жената отвори вратата по-широко и Полинг и Ричър влязоха. Полинг се поколеба, докато си избере бонбон. Накрая се спря на шоколадов с пълнеж от малини, голям колкото топка за голф. Отхапа малко и изсумтя доволно. После тръгна след Ричър през кухнята и по късия коридор. Двамата излязоха на алеята през задния вход.

Изоставената сграда изглеждаше точно по същия начин, както я беше видял Ричър. Вратата в убито червено, ръждясалата желязна брава, мръсният прозорец на първия етаж. За всеки случай натисна дръжката на бравата, но вратата беше заключена, точно както очакваше. Наведе се и развърза обувката си. Събу я и я хвана за върха, така че токът й се превърна в чук, тежък един килограм. С него Ричър счупи стъклото на прозореца — ниско вляво, близо до бравата.

Удари по стъклото още няколко пъти, за да разшири дупката, после отново си сложи обувката. Пъхна ръката си през стъклото чак до рамото и заплъзга длан, докато напипа бравата от вътрешната страна. Отключи и много внимателно извади ръката си.

— Готово.

Ричър отвори вратата и отстъпи встрани, за да пусне Полинг да огледа вътрешността на сградата.

— Точно както ми го описа — съгласи се тя. — Необитаемо място. Няма подове.

— Искаш ли ти да слезеш по стълбата?

— Защо аз?

— Защото, ако греша, може просто да се откажа от цялата работа и да не пожелая да изляза оттам.

Полинг се наведе, за да огледа стълбата. Беше точно на същото място — подпряна отдясно на вратата под остър ъгъл, в тясното пространство между вратата и прозореца.

— В академията съм правила и по-трудни неща — каза тя. — Но беше отдавна.

— Ако паднеш, ще е само от три метра — каза Ричър.

— Благодаря ти — каза Полинг и се завъртя с гръб към дупката.

Ричър стисна дясната й ръка, а тя се протегна наляво, хвана се за стълбата и стъпи на първата пречка. Закрепи се на нея, после пусна ръката на Ричър и заслиза в тъмното. Стълбата се разтърси, но се задържа, а после Ричър чу хрущенето и шумоленето на боклуците по пода.

— Долу е доста мръсно! — извика тя.

— Съжалявам — отвърна той.

— Може да има плъхове!

— Светни с фенерчето.

— Ще се изплашат ли?

— Не, но поне ще ги виждаш.

— Много благодаря — каза тя.

Ричър се наведе над дупката и видя лъча от фенерчето й, който пронизваше мрака.

— Къде отивам? — подвикна тя.

— Тръгни към фасадата на сградата. Точно под входа.

Лъчът на фенерчето застана хоризонтално, установи посоката и се плъзна напред. Стените на мазето бяха варосани преди години и донякъде отразяваха светлината. Ричър видя големи купчини боклук, пръснати навсякъде. Хартия, кашони и купища неразличима гниеща материя.

Полинг стигна до фасадата. Лъчът на фенерчето подскочи нагоре и тя откри вратата над себе си. Мина малко вляво, за да застане точно под нея.

— Сега погледни надолу — каза Ричър. — Какво виждаш?

Фенерчето се завъртя надолу. Лъчът се скъси и стана по-ярък.

— Виждам боклуци — подвикна Полинг в отговор.

— Разгледай по-добре — подвикна Ричър. — Може би са отскочили.

— Какво е отскочило?

— Разрови се и ще ги видиш. Надявам се.

Лъчът от фенерчето описа малък кръг. После по-широк кръг. После изведнъж спря, абсолютно неподвижно.

— Добре — извика Полинг. — Виждам ги. Но ти откъде знаеше, по дяволите?

Ричър не отговори. Полинг постоя още малко, после се наведе. Когато отново се изправи, вдигна ръце над главата си. В дясната държеше фенерчето. В лявата държеше два комплекта ключове от кола — един за мерцедес-бенц и един за беемве.