Лий Чайлд
По трудния начин (15)

15

Мелодията на телефона звучеше странно, прекарана през десет висококачествени говорителя. Звукът изпълни цялата кола. Беше много силен, богат, плътен и точен.

— Млъкни сега — каза Бърк.

Той се наведе надясно и натисна един клавиш на телефона.

— Ало? — каза.

— Добър вечер.

Гласът говореше толкова бавно, внимателно и механично, че произнесе поздрава като четири думи вместо две: „До-бър-ве-чер.“

Беше ужасяващ глас. Абсолютно зашеметяващ. Толкова силно изкривен, че ако не минаваше през електронното устройство, никой не би могъл да го разпознае отново. Устройството се продаваше свободно в магазините за подобна техника. Ричър беше виждал такова. Поставяше се на слушалката на телефона. В единия край имаше микрофон, свързан с електронна платка, и звукът излизаше от обикновен малък високоговорител. Работеше на батерии. Имаше няколко копчета, с които се променяше звукът. От нула до десет за различни акустични параметри. Специално на това устройство сигурно всички копчета бяха завъртени на единайсет. Високите честоти изобщо липсваха. Ниските бяха извадени и преобърнати. Бумтяха и туптяха като неравномерен пулс. Имаше и допълнителен фазов ефект, който съскаше и ръмжеше при всяко поемане на въздух, така че гласът все едно минаваше през открития космос. Имаше и метална пулсация — като удари на чук по ламарина. Звукът беше усилен докрай. Когато излизаше от десетте тонколони на беемвето, гласът сякаш беше на някое могъщо, гигантско извънземно. Като директна връзка с кошмарно събитие.

— С кого разговарям? — попита бавно гласът.

— Аз съм шофьорът — каза Бърк. — Нося парите.

— Име? — попита гласът.

— Казвам се Бърк — представи се той.

Кошмарният глас помълча и попита:

— Кой е с теб в колата?

— Никой — отвърна Бърк. — Сам съм.

— Лъжеш ли ме?

— Не, не лъжа — каза Бърк.

Ричър предположи, че телефонът от другата страна може да е свързан с детектор на лъжата. Може би някое просто устройство, каквото се продаваше в същите магазини, от които беше купена и машината за изкривяване на звука. Пластмасова кутия със зелени и червени лампички. Предполагаше се, че трябва да улавят напрежението в гласа, което се проявява, когато човек лъже. Ричър си повтори отговорите на Бърк наум и предположи, че ще минат. Устройството сигурно беше обикновено, а войниците от „Делта“ бяха обучени да лъжат много по-сложни машини от тези, които човек можеше да си купи свободно на Мадисън Авеню. След секунда стана ясно, че кутията наистина е светнала зелено, защото кошмарният глас продължи спокойно:

— Къде се намираш в момента, Бърк?

— На Петдесет и седма улица — отвърна Бърк. — Карам на запад. Всеки момент ще се кача на магистралата „Уест Сайд“.

— Много си далеч от мястото, на което искам да отидеш.

— Кой се обажда?

— Знаеш кой се обажда.

— Къде искаш да отида?

— Качи се на магистралата, щом искаш. Карай на юг.

— Дай ми малко време — каза Бърк. — Движението е много натоварено.

— Притесняваш ли се?

— А ти как би се чувствал на мое място?

— Не затваряй — нареди гласът.

Колата се изпълни от изкривения звук на дишането му. Беше бавно и дълбоко.

Не се притеснява, помисли си Ричър. Търпелив човек, който се чувства господар на положението и се намира на безопасно място.

Той долови как колата ускорява и завива наляво.

Излязохме на магистралата на жълт светофар, предположи той. Внимавай, Бърк. Точно тази вечер не бива да те спират за нарушение.

— Вече съм на магистралата — обади се Бърк. — Карам на юг.

— Продължавай — каза гласът.

После просто продължи да диша. Някъде по веригата имаше аудиокомпресор. Или в самата машина за изкривяване на гласа, или в стереоуредбата на беемвето. Дишането започна тихо, но постепенно се усили, докато не закънтя в ушите на Ричър. Цялата кола се изпълни с този шум. Все едно се намираше в нечий бял дроб.

После дишането спря и гласът попита:

— Как е движението?

— Много червени светофари — отвърна Бърк.

— Продължавай.

Ричър се опита да начертае маршрута в главата си. Знаеше, че между 57-а и 34-та улица има много светофари. При пътническия терминал на пристанището, „Интрепид“, пресечките към тунела „Линкълн“.

— Вече съм на Четирийсет и втора улица — каза Бърк.

На него ли говориш? — помисли си Ричър. Или на мен?

— Продължавай — отвърна гласът.

— Добре ли е мисис Лейн? — попита Бърк.

— Добре е.

— Може ли да говоря с нея?

— Не.

— А Джейд добре ли е?

— Не се тревожи за тях. Просто карай.

Американец е, помисли си Ричър. Със сигурност. Зад стената от изкривени звуци се чуваше акцентът на човек, за когото английският е роден език. Ричър беше чувал какви ли не чуждестранни акценти, но този не беше такъв.

— Вече съм пред Джавитс Сентър — каза Бърк.

— Продължавай — нареди гласът.

Млад, помисли си Ричър. Или поне не е стар. Всички шумове в гласа бяха причинени от електронното устройство, а не от ефектите на възрастта.

Освен това не е едър, предположи той. Гръмовният бас беше изкуствен. В гласа имаше бързина и лекота. Значи нямаше голям гръден кош.

Или пък е дебел. Имаше дебели хора, които говорят пискливо.

— Колко още остава? — попита Бърк.

— Бензинът ли свършва?

— Не.

— Тогава защо питаш?

Дишането се върна — бавно и равномерно.

Още сме далеч, помисли си Ричър.

— Карам по Двайсет и четвърта улица — обади се Бърк.

— Продължавай.

Връщаме се в Гринич Вилидж, помисли си Ричър.

Колата вече се движеше по-бързо. Повечето от левите завои към Уест Вилидж бяха забранени, така че имаше по-малко светофари. Освен това повечето коли отиваха на север, а не на юг. В сравнение с другите улици тук се караше по-лесно. Ричър надигна глава и успя да погледне през страничното задно стъкло. Видя как залязващото слънце се отразява в прозорците на сградите, покрай които минаваха. Сградите прелитаха покрай тях като шеметен калейдоскоп.

— Къде си сега? — попита гласът.

— Близо до „Пери“ — отвърна Бърк.

— Продължавай. Но бъди готов.

Приближаваме се, помисли си Ричър. Хаустън Стрийт? Дали ще завием по „Хаустън“?

А после се сети: „Бъди готов?“ Това е военна терминология. Но дали само военните казват така? Дали този също е бивш военен? Или не е? Може би е цивилен? Може би просто си играе на военен?

— Мортън Стрийт — обади се Бърк.

— След три пресечки завий наляво — нареди гласът. — По Хаустън Стрийт.

Познава Ню Йорк, помисли си Ричър. Знае, че Хаустън Стрийт се намира на три пресечки на юг от „Мортън“ и че името на улицата не се произнася като града Хюстън, въпреки че се пише по същия начин.

— Готово — каза Бърк.

Ричър усети как колата забавя ход и спира. Почака малко, като помръдваше с по няколко сантиметра напред. После изведнъж ускори, за да хване светофара. Ричър се блъсна в задната седалка.

— Завих на изток по „Хаустън“ — обяви Бърк.

— Продължавай — каза гласът.

Движението по „Хаустън“ беше натоварено. Улицата беше с павирана настилка, имаше много знаци „Стоп“, дупки и светофари. Ричър прожектираше маршрута в главата си. Уошингтън Стрийт, „Гринич“, „Хъдсън“. После „Варик“, на която беше излязъл от метрото за безплодното си дежурство тази сутрин. Колата подскачаше по лежащите полицаи и се друсаше в дупките.

— Приближавам Шесто Авеню — обяви Бърк.

— Завий по него — нареди гласът.

Бърк зави наляво. Ричър отново надигна глава и видя апартаментите над новото си любимо кафене.

— Сега мини в дясната лента — каза гласът.

Бърк силно натисна спирачката, Ричър се люшна и се блъсна в предната седалка. Чу как щрака сигналът на мигача. Колата подскочи надясно. После забави скорост.

— Ще видиш целта отдясно — продължи гласът. — Зеленият ягуар. От първия ден. Точно по средата на пресечката. Вдясно.

— Вече го виждам — каза Бърк.

Същото място? — помисли си Ричър. Колата е паркирана до същия проклет пожарен кран?

— Спри и направи прехвърлянето — каза гласът.

Ричър усети как Бърк премести лоста на скоростите на положение за паркиране и чу щракането на аварийните светлини. После вратата на Бърк се отвори и в колата нахлуха шумове. От улицата зад него се чуваха клаксони. Незабавно се образува задръстване. Десет секунди по-късно вратата откъм главата на Ричър се отвори широко. Бърк не погледна надолу. Просто се наведе вътре и хвана чантата. Ричър се обърна на другата страна и погледна ягуара от долу на горе. Видя тъмнозелена боя. После вратата се затръшна пред лицето му. Той чу как вратата на ягуара се отваря. След това чу как се затваря. Чу и слабо хидравлично щракване някъде отвън. Десет секунди по-късно Бърк се върна на мястото си. Малко се беше задъхал.

— Прехвърлянето е завършено — каза той. — Парите са в ягуара.

— Довиждане — каза кошмарният глас.

Връзката прекъсна. В колата се възцари тишина. Дълбока и абсолютна.

— Тръгвай — каза Ричър. — Завий надясно по „Блийкър“.

Бърк потегли, без да изключва аварийните светлини.

Хвана светофара и профуча през пешеходната пътека. Ускори в продължение на двайсет метра, после натисна спирачките. Ричър опипа вратата над главата си, за да я отвори, и изпълзя навън. Изправи се, затръшна вратата, спря за миг и си оправи ризата. После забърза обратно към ъгъла.