Лий Чайлд
По трудния начин (14)

14

Бърк пъхна мобилния телефон на Лейн в гнездото, монтирано на контролното табло на беемвето, а Ричър пропълзя между седалките на ръце и колене. По стелките имаше кал. Колата беше със задно предаване и издутината на трансмисията му убиваше. Бърк запали двигателя, изчака да се отвори пролука в движението, направи обратен завой и подкара на юг по „Сентръл Парк Уест“. Ричър се намести, докато издутината се падна над хълбоците му, под ребрата.

— Гледай да не минеш през някоя дупка — обади се той.

— Не бива да разговаряме — каза Бърк.

— Само след като се обадят.

— По-добре го приеми насериозно — каза Бърк. — Виждаш ли това?

Ричър с усилие се надигна и видя малкото черно топче под предното стъкло откъм страната на шофьора, към което сочеше Бърк.

— Микрофон — обясни той. — За мобилния телефон. Много чувствителен. Дори ако кихнеш, ще те чуят.

— Аз ще мога ли да ги чувам? По високоговорител?

— Ще ги чуваш по десет високоговорителя — отвърна Бърк. — Телефонът е свързан с аудиосистемата. Автоматично се включва в нея.

Ричър легна отново и Бърк бавно продължи напред. После направи остър десен завой.

— Къде сме сега? — попита Ричър.

— На Петдесет и седма улица — отвърна Бърк. — Има ужасно задръстване. Ще се кача на магистралата „Уест Сайд“ и ще карам на юг. Предполагам, че ще ни пратят някъде в центъра. Сигурно са там. В този час е невъзможно да намериш друго място, където да паркираш ягуара. Ако не се обадят, преди да стигнем до „Батъри“, мога да се върна на север по Ист Ривър Драйв.

Ричър усещаше как колата спира, потегля, спира и потегля отново. Чантата с парите се клатушкаше над главата му.

— Сериозно ли смяташ, че може да е само един човек? — попита Бърк.

— Един е минималното количество — отвърна Ричър.

— Това важи за всички ситуации.

— Значи е възможно.

— Значи трябва да го хванем. Да го накараме да говори. Да решим проблема намясто.

— Ами ако не е само един?

— Може би трябва да рискуваме.

— Ти къде беше? — попита Ричър. — Преди да се уволниш?

— В „Делта“ — отвърна Бърк.

— Познаваше ли Лейн по това време?

— Познавам го, откакто се помня.

— Как щеше да изпълниш операцията пред „Блумингдейлс“, ако беше на мястото на извършителя?

— Бързо и мръсно, в колата. Веднага щом Тейлър спре.

— Грум каза същото.

— Грум е умно момче като за морски пехотинец. Да не би да не си съгласен?

— Не.

— Няма друг начин. Все пак не сме в Мексико Сити, Богота или Рио де Жанейро. Това е Ню Йорк. Няма да стигнеш доникъде, ако се вдигне шум на тротоара. Във всяка точка има по осем патрулни ченгета, по две на всеки ъгъл, въоръжени и силно изнервени от терористичната заплаха. Не, единственият начин да се свърши работата пред „Блумингдейлс“ е бързо и мръсно, в колата.

— Но защо изобщо ще чакаш там?

— Очевидно защо — любимият магазин на мисис Лейн. Тя винаги пазарува оттам. Обожава онези големи кафяви чанти.

— Да, но кой може да знае това?

Бърк помълча малко.

— Много добър въпрос — каза той.

После телефонът звънна.