Лий Чайлд
По трудния начин (51)

51

Полинг и Ричър се върнаха през сладкарския магазин и излязоха на тротоара преди осем и половина сутринта. Преди девет вече бяха в кантората на Полинг на Четвърто Авеню.

— Време е да потърсим Бруър — каза Ричър. — И Пати Джоузеф.

— Бруър още спи — отвърна Полинг. — Той работи до късно.

— Днес ще работи от рано. Трябва да се задейства, защото ни е нужно сигурно доказателство за самоличността на трупа от Хъдсън.

— Тейлър?

— Трябва да разберем със сигурност дали наистина е Тейлър. Не се съмнявам, че Пати има негова снимка. Мога да се хвана на бас, че има снимки на всички хора, които някога са влизали или излизали от Дакота Билдинг. Ако даде ясна снимка на Бруър, той може да отиде до моргата и да провери дали наистина е Тейлър.

— Пати не е най-подходящият човек за съюзник. Тя иска да накаже Лейн, а не да му помага.

— Ние не помагаме на него. Нали ти обясних?

— Не съм сигурна, че Пати ще схване разликата.

— Трябва ни само една скапана снимка. Пати ще се напъне малко.

Така че Полинг се обади на Пати Джоузеф. Пати потвърди, че наистина има снимки на всички хора от екипа на Лейн през четирите години, откакто живееше в апартамента отсреща. Отначало не искаше да им ги даде. После обаче осъзна, че с разпознаването на трупа на Тейлър ще притиснат Лейн. Така че се съгласи да избере най-добрата снимка на Тейлър и да я даде на Бруър. Полинг се обади и на Бруър, за да го събуди. Макар и неохотно, той се съгласи да мине за снимката. В неговия случай имаше и елемент на личен интерес. Ако установеше самоличността на трупа от неразкрито престъпление, щеше да си спечели няколко червени точки в полицейското управление.

— А сега какво? — попита Полинг.

— Сега ще закусваме — отвърна Ричър.

— Имаме ли време? Лейн очаква името днес.

— „Днес“ означава до полунощ.

— А какво ще правим след закуска?

— Може би ще искаш да си вземеш душ.

— Няма нужда. В мазето не беше толкова зле.

— Нямах предвид мазето. Мислех си да вземем кафе и кроасани и да отидем у вас. А последния път, когато бяхме там, и двамата си взехме душ.

— Ясно — каза Полинг.

— Само ако ти искаш.

— Знам къде пекат божествени кроасани.

 

 

Два часа по-късно Ричър подсушаваше косата си с една от нейните хавлиени кърпи и се чудеше дали да послуша интуицията си. Поначало той не беше голям почитател на интуицията. Най-често ставаше въпрос за необосновано налучкване, което не водеше доникъде и само губеше време. Но докато чакаха новини от Бруър, имаше време за губене, а нямаше никаква посока. Полинг излезе от спалнята. Изглеждаше зашеметяващо. Обувки, чорапи, тясна пола, копринена блуза, всичко в черно. Сресана и леко гримирана. Със страхотни, открити, честни и интелигентни очи.

— Колко е часът? — попита тя.

— Единайсет и тринайсет — отвърна той. — Плюс-минус една минута.

— Все някога ще ти се наложи да ми обясниш как го правиш.

— Ако разбера, ще кажа първо на теб.

— Дълга закуска — отбеляза Полинг. — Дълга, но интересна.

— И на мен ми се стори така.

— А сега какво?

— Можем да обядваме — предложи той.

— Аз още не съм гладна.

— Можем да пропуснем частта с яденето.

Тя се усмихна.

— Не, сериозно — каза. — Имаме да вършим работа.

— Може ли да се върнем в твоята кантора? Искам да проверя нещо.

 

 

На Бароу Стрийт беше тихо, но Четвърто Авеню беше задръстено от хората в обедна почивка. По тротоарите се разминаваха тълпи. Ричър и Полинг бяха принудени да се движат с тяхното темпо. Беше по-бавно, отколкото им се искаше, но нямаха друг избор. Пешеходният трафик се задръстваше по същия начин, както автомобилния. Разстоянието, което иначе можеха да изминат за пет минути, им отне десет. Вратата на входа под кантората на Полинг вече беше отключена. Другите наематели бяха отворили офисите си още преди няколко часа. Полинг и Ричър се изкачиха по стълбите, тя отключи вратата и двамата влязоха в антрето. Ричър влезе преди нея в кабинета, където бяха етажерките с книги и компютърът.

— Какво искаш да провериш? — попита тя.

— Първо телефонния указател — отвърна Ричър. — На „Т“

Тя свали телефонния указател от етажерката и го отвори на бюрото. Имаше много хора на име Тейлър. Името беше доста често срещано.

— С коя буква започва първото му име? — попита Полинг.

— Нямам представа. Започни от адресите. Търси частни лица от Уест Вилидж.

Полинг започна да отбелязва с молив имената в полето на страницата на указателя, като се ръководеше от най-широкото определение за границите на квартала. Излязоха седем имена. Адресите бяха на 8-а улица, „Банк“, „Пери“, „Съливан“, 12-а улица, „Хъдсън“ и Уейвърли Плейс.

— Започни от „Дъдсън“ — каза Ричър. — Провери в градския атлас къде точно се намира адресът.

Полинг разтвори атласа върху телефонния указател и го плъзна надолу, докато горният му ръб не застана под името на Тейлър от „Хъдсън“. После прелисти страниците на атласа, докато намери адреса в него. Накрая вдигна очи към Ричър.

— Точно по средата между „Лерой“ и „Кларксън“ — каза тя.

Той не отговори.

— Какво става тук?

— Ти как смяташ?

— Човекът без език е познавал Тейлър? Живял е с него? Работил е с него? Той го е убил, така ли?

Ричър не отговори.

— Чакай малко — каза Полинг. — Вътрешният човек е Тейлър, нали? Той е откраднал ключовете от колата. Той е спрял колата пред „Блумингдейлс“ точно на мястото, което му е посочил другият човек. Ти от самото начало не можеше да си обясниш първото отвличане. А това е единственото възможно обяснение.

Ричър продължи да мълчи.

— Дали наистина са намерили Тейлър в реката?

— Ще разберем, когато Бруър се обади.

— Яхтеното пристанище е доста далеч на север от центъра. А, изглежда, всичко в тази история се случва в центъра.

— Приливът навлиза по река Хъдсън чак до моста „Тапан Зий“. Технически погледнато, в тази си част Хъдсън е естуар, а не река. Удавникът може да плава не само на юг, но и на север.

— Какво точно става?

— Работим по всички подробности и проверяваме всички следи. Това става. Работим по трудния начин. Стъпка по стъпка. Следващата ще бъде да посетим дома на Тейлър.

— Сега ли?

— Защо не?

— Ще успеем ли да влезем?

— Ако не се опитаме, със сигурност няма.

Полинг взе лист хартия и преписа името „Г. Тейлър“ и адреса от телефонния указател.

— Чудя се какво ли означава „Г“ — подхвърли тя.

— Не забравяй, че е англичанин — отвърна Ричър. — Може да е Гилбърт. Или Гилън, или Глин, или дори Годфри или Галахад.

 

 

Двамата отново тръгнаха пеш. От горещината на обедното слънце млякото в захвърлените чаши от кафе в контейнерите за боклук издаваше остра миризма. Улиците бяха задръстени от камиони и таксита. Шофьорите натискаха клаксоните, за да предотвратят потенциалното закъснение. От климатиците на втория етаж на едри капки се стичаше кондензирана влага. По улиците се тълпяха амбулантни търговци, които пробутваха фалшиви часовници, чадъри и аксесоари за мобилни телефони. Градът в целия му хаотичен блясък. Ричър обичаше Ню Йорк повече от всички други градове. Харесваше му естественото нехайство, което цареше навсякъде в него, припряната блъсканица и пълната анонимност.

По Хъдсън Стрийт между „Лерой“ и „Кларк“ имаше сгради от западната страна, а от източната беше Джеймс Уокър Парк. Номерът на Тейлър представляваше шестнайсететажен тухлен паралелепипед. Входната врата не биеше на очи, но фоайето изглеждаше прилично. Ричър забеляза само един самотен човек в портиерната. Нямаше отделен пазач на тротоара. Така беше по-лесно. С един човек винаги е по-лесно, отколкото с двама. Няма свидетели.

— Как ще подходим? — попита Полинг.

— По най-лесния начин — отвърна Ричър. — Директно.

Те отвориха вратата и влязоха. Фоайето беше облицовано в тъмен варовик, с акценти от полиран метал. Подът беше от гранит. Оформление по последна мода — или поне предпоследна. Ричър отиде направо при портиера, който вдигна поглед към него и Ричър посочи към Полинг.

— Ето какво предлагаме — каза той. — Тази дама ще ти даде четиристотин долара, ако ни пуснеш в апартамента на мистър Тейлър.

Лесният начин. Директен подход. Портиерите също са хора. А сумата беше добре подбрана. Четиристотин беше малко необичайно число. Не беше изтъркано. Не влизаше през едното ухо само за да излезе от другото. Приковаваше вниманието. Беше достатъчно голяма сума, за да прозвучи сериозно. Опитът на Ричър показваше, че поражда и непреодолимо желание човек да се пазари за петстотин. Опитът на Ричър показваше също така, че след като човек веднъж се е поддал на изкушението да се пазари, битката е спечелена. Като проституцията. След като веднъж е установен принципът на действие, остава да се уточни само конкретната сума.

Портиерът хвърли поглед наляво и надясно. Не видя никого.

Няма свидетели. Така е по-лесно.

— Сами ли искате да влезете?

— Нямам претенции — отвърна Ричър. — Ела с нас. Или изпрати някой от персонала.

Човекът помисли малко. После каза:

— Добре, ще изпратя някой от персонала.

Но ще задържиш парите за себе си, нали, помисли си Ричър.

— Петстотин долара — каза човекът.

— Става — отвърна Ричър.

Полинг отвори дамската чанта и портфейла си, наплюнчи палец и преброи пет банкноти по сто долара. Сгъна ги върху показалеца си и ги плъзна по плота на рецепцията.

— Дванайсетият етаж — каза пазачът. — Завивате наляво и отивате до крайната дясна врата по коридора. Човекът от персонала ще ви чака там.

Той посочи към асансьорите и взе една радиостанция, за да се обади на колегата си. Ричър и Полинг отидоха до асансьора и натиснаха бутона за повикване. Вратата се отвори, сякаш само тях беше чакала.

— Дължиш ми много пари — отбеляза Полинг.

— Ще ти ги върна — каза Ричър. — Довечера ще бъда богат човек.

— Надявам се персоналът в моята сграда да не е като този.

— Надявай се. Влизал съм в сума ти сгради едно време, когато работех.

— Имаше ли специален бюджет за подкупи?

— Огромен. Но преди да стане модерно военният бюджет да се преразпределя за мирни цели. Тогава много сметки се орязаха.

Асансьорът спря на дванайсетия етаж и вратата се отвори. Коридорът беше оформен с червени тухли и бяла боя, а единственото осветление идваше от редица телевизионни екрани, разположени ниско зад стъклени прегради. Всички екрани светеха в тъмновиолетово.

— Еха — отбеляза Полинг.

— Твоята сграда ми харесва повече — каза Ричър.

Двамата завиха наляво и намериха крайната врата вдясно по коридора. На нивото на очите имаше шпионка, номер на апартамента и черна табелка, на която пишеше „Тейлър“. Намираха се в североизточния ъгъл на сградата. В коридора цареше тишина и се долавяше леко ухание на освежител за въздух или на почистващи препарати.

— Колко ли плаща за такова място? — попита Ричър.

— Наем ли? — попита Полинг.

Тя определи на око разстоянието между вратите, за да прецени колко са големи апартаментите, и отвърна:

— Малък апартамент с две спални, значи около четири хиляди на месец. В такава сграда може би четири хиляди двеста и петдесет.

— Много е.

— Не и когато изкарваш двайсет и пет хиляди месечно.

Звънецът на асансьора звънна вдясно от тях и от него излезе мъж със зелена униформа и кожен колан за инструменти. Човекът от персонала. Той ги доближи и извади връзка ключове от джоба си. Не ги попита нищо. Просто отключи вратата на Тейлър, бутна я навътре и отстъпи крачка назад.

Ричър влезе пръв. Апартаментът изглеждаше празен. Въздухът беше горещ и задушен. От вратата се влизаше във фоайе, голямо колкото телефонна кабина, наляво имаше кухня, а надясно — гардеробна. Дневната беше право напред, а отляво бяха вратите на двете спални — едната по-голяма от другата. Кухнята и дневната бяха безупречно чисти и подредени. Обзавеждането беше в стил модернизъм от средата на века — сдържано и изискано. Тъмен паркет, стени в бледи цветове, дебели вълнени килими. Имаше бюро от явор. Кресло и табуретка за крака с дизайн на Чарлс Име, разположени срещу канапе на Флорънс Нол. Фотьойл на Льо Корбюзие и масичка за кафе на Ногучи. Стилно.

Скъпо. Класически мебели. Ричър ги разпознаваше от фотографиите в списанията, които беше чел. На стената имаше оригинална картина. Градски пейзаж с акрилни бои на платно — жизнен, енергичен и ярък. Имаше много книги, подредени прегледно по азбучен ред. Малък телевизор. Много дискове и висококачествена уредба, която имаше само слушалки. Нямаше колони. Внимателен човек. Добър съсед.

— Много елегантно — отбеляза Полинг.

— Англичанин в Ню Йорк — каза Ричър. — Сигурно е пиел чай.

По-голямата спалня беше почти спартански обзаведена. Бели стени, голямо легло, сиви завивки, италианска лампа за четене на нощната масичка, още книги и още една картина на същия художник. В гардеробната имаше лост за закачалки и рафтове. На закачалките имаше много костюми, сака, ризи и панталони, изрядно подредени по сезони и цветове. Всички дрехи бяха чисти и изгладени. Всички закачалки бяха на еднакво разстояние една от друга. На рафтовете бяха наредени тениски, бельо и чорапи. Купчините бяха спретнато подредени и еднакво високи. На най-долния рафт имаше обувки. Всички бяха солидни английски обувки като тези на Ричър, черни и кафяви, лъснати до блясък. Във всички обувки бяха поставени кедрови ароматизатори.

— Изумително — каза Полинг. — Искам да се омъжа за този човек.

Ричър не каза нищо и продължи към втората спалня. Точно там парите, волята или ентусиазмът на собственика бяха свършили. Беше малко необзаведено помещение. Сякаш никой не живееше в него. Беше тъмно, горещо и влажно. На тавана нямаше крушка. Вътре нямаше нищо друго, освен две тесни железни легла. Бяха поставени едно до друго. Върху тях имаше използвани завивки и възглавници, вдлъбнати от спане. Прозорецът беше закрит с черен плат. Платът беше залепен със скоч за стените — отгоре, отдолу и от двете страни. Но лепенката беше махната от едната страна, така че платът да може да се повдигне, за да се вижда навън или за да влезе въздух.

— Това е — каза Ричър. — Тук са държали Кейт и Джейд.

— Кой ги е държал тук? Човекът, който не може да говори?

— Да — отвърна Ричър. — Човекът, който не може да говори, ги е скрил тук.