Лий Чайлд
По трудния начин (35)

35

— Хобарт се е нанесъл при сестра си — каза Полинг. — В една жилищна сграда на Хъдсън Стрийт. Обзалагам се, че е в отсечката между „Кларксън“ и „Лерой“.

— Сестра му е омъжена, нали? — предположи Ричър. — Иначе щяхме да я намерим в телефонния указател.

— Вдовица е — отвърна Полинг. — Сигурно е запазила фамилията на съпруга си, но сега живее сама. Или поне е живяла сама, преди брат й да се върне от Африка.

Сестрата вдовица се казваше Ди Мари Грациано и беше записана в телефонния указател с адрес на Хъдсън Стрийт. Полинг намери базата данни на градската данъчна служба и потвърди адреса.

— Живее на постоянен наем — продължи тя. — От десет години. Сигурно е евтино, но все пак трябва да е малък апартамент.

Тя копира номера на социалната осигуровка на Ди Мари Грациано в друга база данни и продължи:

— Трийсет и осем годишна. Ниски доходи. Не работи много. Федералното облагане дори не я хваща. Починалият съпруг също е бил морски пехотинец. Ефрейтор Винсънт Питър Грациано. Починал е преди три години.

— В Ирак ли?

— Не мога да ти кажа.

Полинг затвори базите данни, отвори търсачката Google и написа името „Ди Мари Грациано“. Погледна резултатите и нещо в тях я накара да затвори Google и да пусне търсачката на съдебната система. Отвори се цяла страница с резултати.

— Виж ти — каза тя.

— Какво? — попита Ричър.

— Съдила е държавата. Държавният департамент и Министерството на правосъдието.

— За какво?

— За правото да получава информация за брат си.

Полинг натисна клавиша за разпечатване и започна да подава на Ричър страниците една по една, както излизаха от принтера. Ди Мари Грациано беше водила петгодишна съдебна битка, за да разбере какво се е случило с брат й Клей Джеймс Хобарт. Дълга, трудна и жестока битка. В това нямаше съмнение. Още в самото й начало работодателят на Хобарт — Едуард Лейн от охранителната компания — беше подписал клетвена декларация, че в съответния период Хобарт е работил като частно лице за правителството на САЩ. Така че Ди Мари беше продължила и беше изпратила петиция до конгресмена и до двамата сенатори от своя избирателен окръг. Беше се свързала с председателите на комисиите по отбраната в Конгреса и в Сената. Беше писала на вестниците и беше разговаряла с журналисти. Беше получила покана за Шоуто на Лари Кинг, но в последния момент участието й беше отменено. За кратко беше наела частен детектив. Най-сетне случаят й беше поет на доброволни начала от адвокат, който беше завел дело срещу Министерството на отбраната. От Пентагона бяха отрекли да знаят каквото и да било за работата на Клей Джеймс Хобарт след деня, в който беше свалил униформата си на морски пехотинец. Тогава Ди Мари беше завела дело срещу Държавния департамент. Някакъв петоразреден адвокат оттам я беше уверил, че Хобарт ще бъде обявен за издирване като турист, изчезнал в Западна Африка. Тогава Ди Мари отново се беше заела да тормози журналистите и да изпраща петиции до правителството, за да настоява да уважат правото й на информация. Повече от половината от тях вече бяха отхвърлени, а останалите бяха заседнали някъде в бюрократичната машина.

— Наистина е направила всичко възможно, не мислиш ли? — каза Полинг. — Метафорично казано, тя е палила свещ за брат си всеки ден в продължение на пет години.

— Като Пати Джоузеф — отбеляза Ричър. — Две сестри, замесени в една и съща история.

— Дванайсет месеца след началото в Пентагона вече са знаели, че Хобарт е жив. И са знаели къде се намира. Но са мълчали цели четири години. Оставили са горката жена да страда сама.

— А тя какво точно е искала да направи? Да зареди пушката и да отиде до Африка, за да го спаси собственоръчно? Да го върне в Щатите, за да го съдят за убийството на Ан Лейн?

— Срещу него няма никакви доказателства.

— Няма значение, вероятно наистина е било най-добре да не й казват нищо.

— Говориш като истински военнослужещ.

— Все едно ФБР е рог на изобилието, от който се сипе информация.

— Поне е можела да отиде там и лично да подаде молба до правителството на Буркина Фасо.

— Това става само във филмите.

— Голям циник си, не мислиш ли?

— Изобщо не съм циник. Просто съм реалист. Стават и неприятни неща.

Полинг замълча.

— Какво? — попита Ричър.

— Ти каза „да зареди пушката“. Каза, че Ди Мари е можела да зареди пушката и да отиде в Африка.

— Имах предвид, че не е можела да го направи.

— Да, но ние се съгласихме, че Хобарт си е намерил нов партньор, нали така? — продължи Полинг. — Някой, на когото е можел да се довери напълно? Веднага след като се е върнал?

— Очевидно — каза Ричър.

— Не е ли възможно това да е била сестра му?

Ричър замълча.

— Въпросът за доверието се решава веднага, нали? — продължи Полинг. — Автоматично. Тя си е била тук, което решава и въпроса за бързината. Тя със сигурност е била на негова страна. И е събрала доста гняв. Дали не е възможно гласът, който си чул по телефона в колата, да е бил на жена?

Ричър помисли малко, преди да отговори:

— Предполагам, че е възможно. Досега не ми беше хрумвало. Изобщо. Но това може би е несъзнателно предположение от моя страна. Предразсъдък. Защото тези машини наистина са страшни. С тях и Мини Маус може да звучи като Дарт Вейдър.

— Ти каза, че гласът имал бързина и лекота. Като на дребен мъж.

— Да, така казах — кимна Ричър.

— Значи може да е бил на жена. И машината да го е променила с цяла октава.

— Възможно е — съгласи се Ричър. — Човекът със сигурност познаваше много добре улиците в Уест Вилидж.

— Както може да се очаква от някой, който живее тук вече десет години. А военният жаргон идва от това, че и съпругът, и брат й са били морски пехотинци.

— Може би — кимна той. — Грегъри спомена, че в Хамптънс е идвала жена. Дебела жена.

— Дебела?

— Грегъри каза „тежка“.

— На разузнаване?

— Не, двете с Кейт са разговаряли. Отишли са да се разходят на плажа.

— Може да е била Ди Мари. Може да е дебела. Може да е искала пари. Може би Кейт е отказала и това е била последната капка, която е преляла чашата.

— В тази история не става дума само за пари.

— Което не означава, че все пак донякъде не става дума за това — изтъкна Полинг. — Ако вземем предвид къде живее, Ди Мари има нужда от пари. Нейният дял излиза над пет милиона долара. Може би ги смята за един вид компенсация, че пет години са я държали в неведение. По един милион долара за всяка година.

— Може би — повтори Ричър.

— Все пак е някаква хипотеза — каза Полинг. — Не бива да я отхвърляме, без да я проверим.

— Не — отвърна той. — Не бива.

Полинг свали един атлас на града от етажерката и провери адреса на Хъдсън Стрийт.

— На юг от Хаустън Стрийт — съобщи тя. — Между „Вандъм“ и „Чарлтън“. А не между „Кларксън“ и „Лерой“. Сбъркали сме.

— Може би двамата харесват някой бар на няколко пресечки на север — предположи Ричър. — И без това няма как да се казва „Чарлтън Вандъм“. Звучи прекалено измислено.

— Така или иначе, тези улици са само на петнайсет минути оттук.

— Не бързай да се радваш. Това е просто още една тухла в стената. Който и да е живял там, единият или двамата, сигурно отдавна са изчезнали. Трябва да са луди, за да останат.

— Мислиш ли?

— Полинг, по ръцете им още има кръв, а в джобовете им — пари. Вече сигурно са на Каймановите острови. Или на Бермудите, или във Венецуела, или където там ходят хората в днешно време.

— И какво ще правим ние?

— Ще отидем на Хъдсън Стрийт и ще се молим следата да е поне мъничко топла.