Лий Чайлд
По трудния начин (11)

11

Ричър си поръча късна закуска от една закусвалня на сметката на Едуард Лейн и изяде храната сам в кухнята. После легна на едно канапе и потъна в мисли, докато умората не го надви. Тогава затвори очи, задряма и зачака телефонът да звънне.

Кейт и Джейд също спяха. Природата си искаше своето. През нощта не бяха успели да заспят и изтощението ги беше надвило към обяд. Бяха близо една до друга на тесните си легла, унесени в сън. Мъжът тихо отвори вратата и ги видя. Спря за миг и ги погледа. После се отдръпна навън и ги остави. Не бързаме за никъде, помисли си той. В някакъв смисъл дори се наслаждаваше на тази фаза от операцията. Беше пристрастен към риска. Винаги беше изпитвал удоволствие от опасността. Нямаше смисъл да го отрича. Именно това го определяше като личност.

Ричър се събуди и откри, че е сам в дневната с Картър Грум. Човекът с очи на акула. Той седеше на едно кресло и не правеше нищо.

— На теб ли се падна да ме пазиш? — попита Ричър.

— Никой не те пази — отвърна Грум. — Ти работиш за един милион долара.

— Имаш ли проблем с това?

— Всъщност не. Ако я намериш, си заслужаваш парите. Работникът заслужава своята заплата. Така пише в Библията.

— Ти често ли я караше?

— Колкото и другите.

— Как точно пътуваха, когато Джейд беше с нея?

— Мисис Лейн винаги сядаше отпред. Общо взето, се чувстваше неудобно, че има шофьор. Хлапето сядаше отзад.

— Ти какъв беше, преди да се уволниш?

— Разузнавач от морската пехота — отвърна Грум. — Старши сержант.

— Как би провел отвличането в „Блумингдейлс“?

— От страната на добрите или на лошите?

— На лошите — каза Ричър.

— С колко души разполагам?

— Има ли значение?

Грум помисли половин секунда и поклати глава.

— Водачът е най-важен. Може да се справи и сам.

— И как щеше да стане?

— Има само един начин да се направи чисто — каза Грум. — Всичко трябва да свърши в колата, още преди да са излезли. „Блумингдейлс“ е на източната страна на Лексингтън Авеню. Значи Тейлър е отбил вляво и е спрял срещу главния вход. На втора линия, само за малко. В този момент нашият човек отваря задната врата и се качва в колата, до детето. Момичето е с предпазен колан, зад майката. Нашият човек опира пистолет в главата на детето, хваща го за косата със свободната си ръка и държи здраво. И толкова. Никой на улицата няма да ги забележи. Ще решат, че колата е спряла да вземе някого, а не да го остави. А от този момент нататък Тейлър ще изпълнява всичко, каквото му наредят. Има ли избор? Мисис Лейн пищи на седалката до него. И какво изобщо би могъл да направи? Не може да блъсне седалката си назад по релсите към нападателя, защото седалките на ягуара са електрически. Не може да се обърне и да се бие, защото пистолетът е опрян в главата на детето. Не може да използва резки маневри с колата, защото движението по авенюто е бавно, а освен това нашият човек стиска косата на детето, така че няма да падне от седалката. Играта свършва веднага.

— А после?

— После нашият човек заповядва на Тейлър да ги откара на някое тихо място. Може би в града, но по-скоро извън него. Там го застрелва. В гръбнака, през седалката, за да не пръсне предното стъкло. Заповядва на мисис Лейн да избута трупа навън от колата. После й заповядва да кара. И през цялото време остава на задната седалка, при детето.

Ричър кимна.

— И аз така си го представям.

— Жалко за Тейлър — каза Грум. — Нали се сещаш, че в последния момент, когато онзи човек му казва да паркира и да не мърда от мястото си, Тейлър разбира какво ще стане?

Ричър не отговори.

— Но все още не са намерили тялото му — отбеляза Грум.

— Смяташ ли, че има шанс да е жив?

Грум поклати глава.

— Това, че не са го намерили, просто означава, че е изхвърлен на някое пусто място. Всичко е въпрос на баланс. Трябва да го убиеш възможно най-бързо, но същевременно искаш да те закара някъде, където е безопасно да го направиш. Най-вероятно е някъде в полето, където да го изгризат койотите. Дори не е ясно дали ще го намерят, преди да го оглозгат до кокал.

— От колко време работеше при вас?

— От три години.

— Симпатичен ли беше?

— Да речем.

— Беше ли добър в работата си?

— Вече попита Грегъри за това.

— Може би Грегъри не е обективен. Служили са в една и съща част. И двамата са англичани, които работят зад океана. Интересува ме какво мислиш ти.

— Беше добър — отвърна Грум. — Английските специални части по принцип са добри. Може би са по-добри от „Делта“. Англичаните обикновено са по-безмилостни. Генетично. Все пак са управлявали целия свят доста дълго време, а това не се прави с мека ръка. По мое мнение един ветеран от английските специални части отстъпва само на ветеран от разузнавачите на американската морска пехота. Така че Грегъри е прав. Тейлър наистина беше добър.

— А като човек?

— Когато не беше на работа, беше тих и кротък. Държеше се добре с детето. Мисис Лейн май го харесваше. Общо взето, тук работят два типа хора. Все едно има вътрешен кръг и външен кръг. Тейлър беше от вътрешния кръг. Аз съм от външния. Мисля само за работата. Не мога да общувам както трябва. Признавам си го. Когато не съм на работа, не съм интересен. Някои от другите обаче се справят и с двете.

— Ти тук ли беше преди пет години?

— Когато са убили Ан? Не, дойдох веднага след това. Но между двете не би могло да има връзка.

— И аз така чух — каза Ричър.

Часовникът в главата на Ричър отбеляза четири и трийсет следобед. За Кейт и Джейд това беше трети ден. Може би петдесет и четири часа от отвличането. Петдесет и четири часа бяха невероятно много за едно отвличане. Повечето свършваха в рамките на двайсет и четири часа по един от двата възможни начина — добър или лош. Служителите на закона често се отказват от преследването след трийсет и шест часа. С всяка изминала минута става все по-вероятно изходът от отвличането да е фатален.

Около пет без петнайсет следобед Лейн се върна в дневната, а след него започнаха да прииждат и останалите. Грегъри, Адисън, Бърк, Ковалски. Влезе и Перес. Дежурството до телефона отново започна, макар че никой не го обяви официално. Лейн застана до масата. Останалите се събраха наоколо, обърнати в една и съща посока — навътре. Нямаше съмнение какво гледат.

Но телефонът не звънна.

— Това нещо има ли високоговорител? — попита Ричър.

— Не — отвърна Лейн.

— А телефонът в кабинета?

— Не мога да го използвам — възрази Лейн, — защото ще се изнервят от промяната.

Телефонът продължаваше да мълчи.

— Имайте търпение — каза Ричър.

Жената, която наблюдаваше сградата от своя апартамент насреща, вдигна телефона и набра един номер.