Лий Чайлд
По трудния начин (19)

19

Пати Джоузеф се върна на самотния си пост до прозореца, а Ричър излезе. За по-сигурно заобиколи сградата по часовниковата стрелка и се приближи към Дакота Билдинг откъм запад. Беше десет без петнайсет. Времето беше топло. Някъде от парка се чуваше музика. Музика и глъчка отдалеч. Идеална лятна вечер. Сигурно някъде в Бронкс или на стадиона „Ший“ се играеше бейзбол, хиляди барове и клубове започваха да се пълнят, осем милиона жители мислеха за изминалия ден или за този, който им предстоеше.

Ричър влезе в Дакота Билдинг.

Служителите от фоайето се обадиха в апартамента и едва тогава го пуснаха при асансьора. Той излезе в коридора, зави и видя Грегъри, който го чакаше отвън.

— Помислихме си, че си се отказал — каза Грегъри.

— Излязох да се разходя — обясни Ричър. — Има ли нещо ново?

— Не, рано е още.

Двамата влязоха в апартамента. Въздухът беше спарен. Китайска храна, пот, притеснение. Едуард Лейн седеше на креслото до телефона. Гледаше нагоре, към тавана. Лицето му беше спокойно. До него, в края на канапето, имаше празно място. Възглавничка, която още беше смачкана от тежестта на човешко тяло. Ричър предположи, че е седял Грегъри. Бърк също беше там, седнал неподвижно. Както и Адисън, Перес и Ковалски. Картър Грум се подпираше на стената, с лице към вратата, на пост. Като страж. „Мисля само за работата.“

— Кога ще се обадят? — попита Лейн.

Интересен въпрос, помисли си Ричър. Дали изобщо ще се обадят те? Или ти ще им се обадиш? За да им наредиш да дръпнат спусъка?

Но вместо това отвърна:

— Няма да се обадят преди осем сутринта. Като се има предвид времето за шофиране и броене на парите, няма да стане по-рано.

Лейн погледна часовника си.

— След десет часа — каза той.

— Да — потвърди Ричър.

След десет часа някой ще се обади.

Първият от десетте часа премина в мълчание. Телефонът не звънна. Всички мълчаха. Ричър седеше неподвижно и усещаше, че шансовете за щастлива развръзка бързо намаляват. Представи си снимката от спалнята и усети как Кейт и Джейд се отдалечават от него. Като комета, която се беше доближила достатъчно до Земята, така че да се вижда с просто око, но след това беше изменила орбитата си и сега летеше все по-навътре в мразовитите глъбини на космоса. Скоро щеше да се превърне в миниатюрна прашинка от светлина и щеше да изчезне завинаги.

— Направих всичко, което ми казаха — обади се Лейн, като говореше най-вече на себе си.

Никой не реагира.

Мъжът изненада временните си гости, като пристъпи към прозореца, а не към вратата. Изненада ги още повече, защото изчегърта с нокът ръба на лепенката, с която беше закрепен платът за стъклото. Мъжът отлепи скоча и повдигна плата, така че на прозореца се появи продълговато късче от Ню Йорк. Знаменитата нощна гледка на града. Стотици хиляди светещи прозорци, които блестяха на фона на мрака като ситни диаманти, разпилени по тъмно кадифе. На света няма друго такова място.

— Знам, че обичате тази гледка — каза човекът. — Но сега се сбогувайте с нея — добави той. — Защото никога повече няма да я видите.

По средата на втория час Лейн се обърна към Ричър и каза:

— В кухнята има храна. Яж, ако искаш.

После се усмихна бегло и безрадостно и поясни:

— Ако трябва да бъда точен в логическо отношение, в кухнята има храна, независимо дали искаш, или не.

Ричър не искаше храна. Не беше гладен. Скоро беше изял един хотдог. Но пък му се щеше да се махне някъде по-далеч от дневната. Това беше сигурно. В стаята цареше такава атмосфера, все едно осем мъже се бяха събрали около смъртен одър. Така че се изправи и каза:

— Да, благодаря.

Ричър тихо влезе в кухнята. Никой не тръгна след него. На кухненския плот имаше мръсни чинии и десетина полупразни кутии с китайска храна. Храната беше студена и лепкава, със силна миризма. Ричър не я докосна, а седна на високо столче пред плота. Погледна надясно, през отворената врата на кабинета. Виждаше снимките на бюрото. Ан Лейн, същата като сестра си Пати. И Кейт Лейн, която с любов гледаше към детето, изрязано от снимката.

Ричър се вслуша. От дневната не идваха никакви шумове. Никой не помръдваше. Той стана от столчето и влезе в кабинета. За момент застана неподвижно. Бюро, компютър, факс, телефони, шкафове с папки, етажерки.

Започна с етажерките.

Бяха общо пет-шест метра дълги. На тях бяха подредени телефонни указатели, ръководства за експлоатация на огнестрелни оръжия, история на Аржентина в един том, книга със заглавие „Глок: новата вълна в бойните пистолети“, будилник, керамични чаши, пълни с химикалки и моливи, и атлас на света. Атласът беше стар. В него все още го имаше Съветския съюз. И Югославия. Някои от африканските държави бяха със старите си колониални имена. До атласа имаше дебел визитник, в който сигурно имаше петстотин картички с имена, телефонни номера и кодове за военна специализация. Повечето хора бяха със специалност 11-Б. Пехота. Близък бой. Ричър отвори наслуки на „Г“ и потърси Картър Грум. Нямаше го. После провери „Б“ за Бърк. И него го нямаше. Това очевидно беше базата данни за второстепенни войници. Някои от имената бяха зачертани с черна линия и в ъгълчето на картичката пишеше „УВА“ или „ИВА“. „Убит по време на акция“ или „Изчезнал по време на акция“. Но всички останали имена все още бяха в играта. Почти петстотин мъже, а може би и жени, готови за действие и в очакване да ги повикат на работа.

Ричър върна визитника на мястото му и докосна мишката на компютъра. Твърдият диск се задейства и на екрана се появи прозорец с искане за парола. Ричър хвърли поглед към отворената врата и опита с „Кейт“. Не стана. Той пробва с „05ЛейнЕ“, военното съкращение за „полковник Едуард Лейн“. Пак не стана. Ричър сви рамене и се отказа. Паролата сигурно беше рожденият му ден или служебният му номер от армията, или името на футболния му отбор от гимназията. Нямаше как да го разбере, без да направи проучвания.

Ричър се прехвърли на шкафовете с папки.

Бяха четири стандартни шкафа от боядисана стомана. Високи около шейсет сантиметра. С по две чекмеджета във всеки. Общо осем чекмеджета. Не бяха надписани. Не бяха и заключени. Ричър застина, отново се ослуша и едва тогава отвори първото чекмедже. То се движеше безшумно на лагерите си. Вътре имаше две релси с шест разделителя за папки от жълт картон. И шестте отделения бяха пълни с документи. Ричър ги разрови с палец. Погледна тук-там. Финансови отчети. Пари, които влизаха или излизаха от фирмата. Нито едно число не беше с повече от шест цифри или с по-малко от четири. Нищо друго не се разбираше от пръв поглед. Той затвори чекмеджето.

Отвори най-долното чекмедже вляво. Вътре имаше същите релси и разделители от жълт картон. Но папките тук бяха по-дебели, натъпкани с големите пластмасови пликове за документи, които се поставят в жабките на новите коли. Инструкции за експлоатация и сервизни дневници. Талони и застраховки. Беемве, мерцедес-бенц, беемве, ягуар, мерцедес-бенц, ландроувър. В някои комплекти имаше резервни ключове в прозрачни пластмасови калъфчета. Някои резервни ключове бяха на фирмени ключодържатели за съответната марка автомобил. Имаше квитанции от платени магистрали. Фишове от бензиностанции. Визитни картички на продавачи и сервизни работници.

Ричър затвори чекмеджето. Отново хвърли поглед към вратата. Там стоеше Бърк и мълчаливо го наблюдаваше.