Лий Чайлд
По трудния начин (6)

6

Ричър и Лейн дълго седяха безмълвно. Накрая Ричър каза:

— Минаха петдесет и пет минути. Приготви се за следващото обаждане.

— Не носиш часовник — отбеляза пак Лейн.

— Винаги знам колко е часът.

Двамата се върнаха в дневната. Лейн отново застана до телефона, като се подпря на масата с разперени пръсти. Ричър предположи, че предпочита да приеме обаждането сред хората си. Може би имаше нужда от присъствието им. Може би му даваха увереност.

Телефонът звънна точно навреме — в два през нощта. Лейн вдигна слушалката и се заслуша. Ричър чу скърцането на механичния глас от телефона.

— Дайте ми Кейт — каза Лейн, но явно молбата му беше отказана, защото той добави: — Моля ви, не я наранявайте.

Заслуша се още малко и каза:

— Добре.

После затвори.

— Пет часа, смятано от този момент — обяви той. — В седем сутринта. На същото място, по същия начин. Синьото беемве. Само един човек.

— Аз ще се заема — каза Грегъри.

Останалите мъже в стаята се раздвижиха недоволно.

— Всички трябва да отидем — каза единият.

Беше дребен чернокож американец, който щеше да прилича на счетоводител, ако не бяха очите му — безизразни като на акула-чук.

— Десет минути след срещата вече ще знаем къде се намира тя. Гарантирам.

— Само един човек — повтори Лейн. — Такива са инструкциите.

— Това е Ню Йорк — възрази човекът с очи на акула. — Навсякъде по всяко време има хора. Надали очакват улицата да е пуста.

— Очевидно ни познават — каза Лейн. — Ще те разпознаят по лице.

— Може да отида аз — предложи Ричър. — Мен не ме познават.

— Ти дойде с Грегъри. Може би наблюдават сградата.

— Не е невъзможно — отвърна Ричър. — Но не е вероятно.

Лейн не каза нищо.

— Ти решаваш — добави Ричър.

— Ще си помисля — каза Лейн.

— Мисли бързо. Колкото по-рано тръгна, толкова по-добре.

— Ще реша след един час — отвърна Лейн.

После се отдръпна от телефона и тръгна към кабинета.

Отива да брои парите, помисли си Ричър. Зачуди се как изглеждат пет милиона долара в брой. Сигурно така, както и един милион, предположи. Но от стотачки вместо двайсетачки.

— Колко пари има? — попита той.

— Много — отвърна Грегъри.

— За два дни изгуби шест милиона долара.

Мъжът с очи на акула се усмихна.

— Ще си ги приберем — каза той. — Можеш да разчиташ на това. Веднага щом върнем Кейт в безопасност, идва наш ред да действаме. И тогава ще видим кой колко струва. Този път са сбъркали адреса и ще им дадем да се разберат. И са направили грешката да очистят Тейлър. А той беше един от нас. Ще съжаляват, че са се родили.

Ричър се взря в празните му очи и повярва на всяка негова дума. Мъжът рязко протегна ръка към него. Движението беше едновременно грубо и предпазливо.

— Картър Грум — представи се той. — Радвам се да се запознаем. Тоест радвам се толкова, колкото ми е възможно при тези обстоятелства.

Останалите четирима мъже също се представиха с тиха канонада от имена и ръкостискания. До един бяха учтиви, но нищо повече. До един бяха изпълнени с недоверие към непознатия. Ричър се опита да свърже имената с лицата. Вече познаваше Грегъри. Човекът с големия белег над окото се казваше Адисън. Най-ниският от групата беше латиноамериканец, който се казваше Перес. Най-високият се казваше Ковалски. Имаше и един чернокож на име Бърк.

— Лейн ме осведоми, че се занимавате с персонална и корпоративна охрана — каза Ричър.

Изведнъж настъпи мълчание. Никой не реагира.

— Не се притеснявайте — продължи той. — И без това не му повярвах. Предполагам, че всички сте били оперативни служители от специални части. Бойци. Така че мистър Лейн се занимава с нещо съвсем друго.

— Например? — попита Грегъри.

— Според мен праща на повикване наемни войници — отвърна Ричър.

Човекът на име Грум поклати глава.

— Не се изразяваш правилно, приятел.

— А как трябва да се изразя?

— Ние сме частна военна корпорация — обясни Грум. — Имаш ли проблем с това?

— Всъщност нямам мнение по въпроса.

— Е, по-добре да си заформиш мнение, и то добро. Всичко е законно. Работим за Пентагона, както винаги сме работили и както ти самият си работил едно време.

— Приватизация на отделни функции — добави Бърк. — В Пентагона много си падат по това. По-ефикасно е. Времето на централизираната администрация свърши.

— С колко човека работите? — попита Ричър. — Само с тези тук?

Грум отново поклати глава.

— Ние сме елитната група. Все едно сме офицери. Но имаме голяма база данни с редови войници. В Ирак отидохме със сто човека.

— Там ли сте били? В Ирак?

— И в Колумбия, в Панама, в Афганистан. Ходим там, където чичо Сам има нужда от нас.

— А ходите ли някъде, където няма нужда от вас?

Никой не отговори.

— Според мен Пентагонът плаща с чекове — продължи Ричър. — Но тук май има и ужасно много пари в брой.

Отново никой не отговори.

— Африка? — предположи той.

Мълчание.

— Няма значение — каза Ричър. — Не е моя работа къде сте ходили. Искам само да разбера къде е ходила мисис Лейн. През последните няколко седмици.

— Какво значение има? — попита Ковалски.

— Наблюдавали са я — обясни Ричър. — Не смятате ли? Не вярвам лошите да са стояли всеки ден в „Блумингдейлс“ и да са се надявали, че ще се появи рано или късно.

— Мисис Лейн беше в Хамптънс — отвърна Грегъри. — С Джейд, почти цялото лято. Върнаха се едва преди три дни.

— Кой ги върна?

— Тейлър.

— И те живееха тук?

— Точно така.

— Случило ли се е нещо в Хамптънс?

— Какво например?

— Нещо необичайно — поясни Ричър. — Нещо, което не се е случвало преди.

— Май не — отвърна Грум.

— Някаква жена идва един ден — обади се Грегъри.

— Каква жена?

— Обикновена жена. Доста тежка.

— Тежка?

— Дебела. На около четирийсет години. С дълга коса, сресана на път. Двете с мисис Лейн излязоха на разходка на плажа. После жената си тръгна. Реших, че се познават и е дошла на гости.

— Друг път виждали ли сте я?

Грегъри поклати глава.

— Може би е стара приятелка. Отпреди.

— С какво се занимаваха мисис Лейн и Джейд, след като се върнаха в града?

— Според мен все още с нищо — отвърна Грегъри.

— Не, тя излиза веднъж — поправи го Грум. — Имам предвид, мисис Лейн, а не Джейд. Излезе сама по магазините. Аз я закарах.

— Къде? — попита Ричър.

— В „Стейпълс“.

— Магазинът за канцеларски материали?

Ричър беше виждал магазини от тази верига навсякъде. Бяха големи супермаркети с червено и бяло обзавеждане, натъпкани с всякакви неща, от които той нямаше нужда.

— И какво си купи?

— Нищо — отвърна Грум. — Чаках двайсет минути пред входа, но тя не носеше нищо, когато излезе.

— Може би е поръчала да й доставят нещо вкъщи — предположи Грегъри.

— Можеше да го поръча по интернет. Нямаше нужда да се влачим с колата.

— Вероятно просто е разглеждала — каза Грегъри.

— Странно място за разглеждане — каза Ричър. — Кой разглежда канцеларски материали?

— Децата скоро започват училище — отвърна Грум. — Може би Джейд има нужда от някакви неща.

— В такъв случай и тя щеше да дойде с вас — каза Ричър. — Не мислиш ли? И щяха да й купят нещо.

— Да не би да е върнала нещо? — предположи Грегъри. — Като рекламация?

— Носеше дамска чанта — отвърна Грум. — Не е изключено.

Той вдигна очи над рамото на Ричър. Едуард Лейн се върна в помещението. Мъкнеше голяма кожена чанта, която очевидно тежеше доста. Ето как изглеждат пет милиона долара, помисли си Ричър. Лейн пусна чантата на пода до вратата към фоайето. Тя тупна тежко на паркета и се свлече като труп на малко дебело животно.

— Трябва ми снимка на Джейд — каза Ричър.

— Защо? — попита Лейн.

— Нали искаш да се правя на ченге? Ченгетата винаги искат първо да видят снимките.

— В спалнята — каза Лейн.

Ричър го последва до спалнята. Тази стая също беше квадратна и с висок таван, боядисана в сиво-бяло, спокойна като манастирска килия и тиха като гробница. Имаше двойно легло от черешово дърво с колони в четирите ъгъла. От двете му страни имаше масички в същия стил. Както и подобен шкаф, в който сигурно беше имало телевизор. И бюро, отново в същия стил. На бюрото имаше снимка в рамка. Беше 13 на 18 сантиметра, поставена хоризонтално, а не вертикално — фотографският термин за това беше „пейзажен“, а не „портретен“ план. Но си беше портрет. Портрет на двама души. Вдясно се виждаше Кейт Лейн. Беше същият кадър като в дневната. Същата поза, същият поглед, същият намек за усмивка. Но снимката в дневната беше изрязана, за да не се вижда към какво гледа Кейт с такава любов — а именно към дъщеря си Джейд. Джейд беше в лявата половина на снимката в спалнята. Беше застанала в същата поза като майка си, сякаш беше нейно огледално отражение. Гледаха се с любов в очите, с почти готови усмивки на лицата, все едно само те двете знаеха някаква забавна тайна. На снимката Джейд изглеждаше на около седем години. Имаше дълга тъмна коса, леко вълниста и мека като коприна. Зелени очи и бяла като порцелан кожа. Беше красиво дете. Снимката също беше красива.

— Може ли? — попита Ричър.

Лейн кимна, без да отговори. Ричър взе снимката и я разгледа по-отблизо. Фотографът беше уловил напълно привързаността между майката и дъщерята. Освен че си приличаха физически, израженията им не оставяха място за съмнение, че са близки. Никакво съмнение. Бяха майка и дъщеря. Но бяха и приятелки. Изглеждаха така, сякаш си споделят всичко. Страхотна снимка.

— Кой я е правил? — попита Ричър.

— Намерих един фотограф в центъра — отвърна Лейн. — Доста известен. И много скъп.

Ричър кимна. Който и да беше, си струваше парите. Въпреки че тази снимка беше по-лошо проявена от онази в дневната. Цветовете бяха малко по-крещящи, а лицата изглеждаха някак пластмасови. Може би беше принтирана на машина. Може би Лейн беше решил да си спести допълнителния разход за ръчно проявяване на негатива, когато в кадър беше и доведената му дъщеря.

— Много е хубава — каза Ричър.

После върна снимката на бюрото. В стаята цареше абсолютна тишина. Ричър беше чел някъде, че Дакота Билдинг е най-добре шумоизолираната сграда в Ню Йорк. Беше построена по същото време, когато бяха оформяли Сентръл Парк. Строителите бяха натъпкали по метър и петдесет глина от изкопите в парка между подовете и таваните на сградата. Стените също бяха дебели. Заради цялата тази земна маса сградата изглеждаше така, все едно е изсечена от скала. Сигурно си е струвало, помисли си Ричър. Особено по времето, когато Джон Ленън е живял тук.

— Добре — каза Лейн. — Стига ли толкова?

— Имаш ли нещо против да проверя бюрото?

— Защо?

— Нали е на Кейт?

— Да.

— Ами това биха направили ченгетата.

Лейн сви рамене и Ричър започна от най-долните чекмеджета. В лявото имаше кутии с хартия за писане и визитни картички, на които пишеше само „Кейт Лейн“. В дясното имаше папки, чието съдържание се отнасяше изключително до образованието на Джейд. Беше записана в частно училище на девет пресечки от апартамента. Беше скъпо училище, ако се съдеше по сметките и изпратените чекове.

Всички чекове бяха от личната сметка на Кейт Лейн. В по-горните чекмеджета имаше писалки и моливи, пликове, марки, етикети с обратен адрес и чекова книжка. Касови бележки от използване на кредитна карта. Нищо важно. Нищо ново. Нищо от „Стейпълс“ например.

В средното чекмедже горе имаше само два американски паспорта — единият на Кейт, а другият на Джейд.

— Кой е бащата на Джейд? — попита Ричър.

— Има ли значение?

— Може би да. Ако става въпрос за обикновено отвличане, определено трябва да проверим тази възможност. Най-често именно разведените родители отвличат децата си.

— Но това е отвличане с цел откуп. А и говорят само за Кейт. Джейд просто е била там случайно.

— Отвличанията могат да се замаскират. А баща й ще трябва да я облича и да я храни. Да я запише на училище. Може би ще има нужда от пари.

— Той е починал — отвърна Лейн. — От рак на стомаха, когато Джейд е била на три години.

— Какъв е бил?

— Държал е бижутерски магазин. Кейт го управляваше една година след смъртта му. Не много успешно. Все пак преди това е работила като фотомодел. Но там се запознахме. В магазина. Аз си купувах часовник.

— Други роднини? Баби, дядовци, чичовци или лели, които могат да предявят претенции към нея?

— Не познавам никакви роднини. Значи не са се срещали с Джейд през последните няколко години. Едва ли имат претенции.

Ричър затвори средното чекмедже. Постави снимката точно на мястото й, после се обърна.

— Гардеробът?

Лейн посочи към една от двете тесни бели врати на отсрещната стена. Зад нея имаше гардеробна — голямо помещение за апартамент в Ню Йорк, но малко за всякъде другаде. Осветлението се включваше с верижка, която висеше от тавана. Ричър видя редици от женски дрехи и обувки. Във въздуха се носеше приятно ухание. На пода беше оставено прилежно сгънато сако. Приготвено за химическо чистене, помисли си той и го вдигна. Вътре имаше етикет на „Блумингдейлс“. Провери джобовете. Бяха празни.

— С какво беше облечена, когато излезе? — попита Ричър.

— Не знам със сигурност — отвърна Лейн.

— Кой ще знае?

— Всички излязохме преди нея — обясни той. — Не мисля, че тук беше останал някой. Освен Тейлър.

Ричър затвори вратата на гардеробната и пристъпи към шкафа. Горе имаше двойна врата, долу чекмеджета. Едно от чекмеджетата бе пълно с бижута. Друго — с всевъзможни боклуци от рода на хартиени пликчета с резервни копчета от нови дрехи и дребни монети. В трето имаше дантелено дамско бельо. Сутиени и бикини — само бели и черни.

— Може ли да видя стаята на Джейд? — попита Ричър.

Лейн го заведе дотам по един къс вътрешен коридор.

Стаята на Джейд беше в пастелни цветове, пълна с плюшени мечета, кукли и играчки. Имаше ниско легло. Пижама, сгъната на възглавницата. Нощна лампа, която все още светеше. Детско бюро, покрито с рисунки, направени с пастели върху амбалажна хартия. Детски стол, прилежно прибран до бюрото.

И нищо, което да направи впечатление на едно военно ченге.

— Приключвам — каза Ричър. — Много съжалявам, че се натрапих.

Върнаха се в дневната. Чанта все още беше на пода до вратата към фоайето. Грегъри и останалите петима войници също бяха по местата си, притихнали и замислени.

— Време е да вземем решение — обяви Лейн. — Да предположим ли, че са забелязали Ричър, когато е влизал в сградата тази вечер? Или не?

— Не видях никого — отвърна Грегъри. — Според мен е малко вероятно. За денонощно наблюдение трябват много хора. Така че едва ли.

— Съгласен съм — каза Лейн. — Според мен Ричър все още е непознат за тях. Ето защо именно той трябва да бъде на улицата в седем часа. Нека и ние се опитаме да ги наблюдаваме малко.

Никой не възрази. Ричър кимна.

— Ще наблюдавам сградата на Спринт Стрийт — каза той. — Така ще видя поне един от тях. Може би двама.

— Не се показвай — предупреди го Лейн. — Нали разбираш защо се тревожа?

— Напълно — отвърна Ричър. — Няма да ме видят.

— Само наблюдение. Без абсолютно никаква намеса.

— Не се тревожи.

— Те ще са там по-рано — каза Лейн. — Затова ти трябва да отидеш още по-рано от тях.

— Не се тревожи — повтори Ричър. — Тръгвам веднага.

— Не трябва ли да ти кажем коя сграда ще наблюдаваш?

— Няма нужда — отвърна Ричър. — Ще видя къде ще остави ключовете Грегъри.

Той напусна апартамента и взе с асансьора. Кимна на портиера, излезе на улицата и тръгна към спирката на метрото на ъгъла на Бродуей и 72-ра улица.

 

 

Жената, която наблюдаваше сградата, го видя. Беше го видяла да идва с Грегъри, а сега го видя да излиза сам. Тя погледна часовника си, за да засече часа. Завъртя глава, за да го проследи, докато вървеше на запад. После той се скри от поглед и тя отново потъна дълбоко в сенките.