Лий Чайлд
По трудния начин (27)

27

Ричър застана във вътрешния коридор, за да изчака Лейн да се успокои. Чу шум от течаща вода в банята.

Мие си лицето, помисли си Ричър. Със студена вода.

После чу шумоленето на хартия и найлон по паркета. Лейн събираше парите. Чу и как завлече купчината във вътрешното помещение. Вратата се затвори и алармата бипна веднъж, за да потвърди, че е заключено. Тогава Ричър се върна в дневната. Лейн го последва след минута, седна на стола си и се загледа в телефона — тихо и спокойно, все едно нищо не се беше случило.

Телефонът звънна малко преди седем и четирийсет и пет. Лейн вдигна слушалката и каза:

— Да?

Гласът му беше напрегнат до истински вик. После лицето му изведнъж се отпусна и той поклати глава с нетърпение и раздразнение. „Грешен номер.“ Лейн послуша още десет секунди и затвори.

— Кой беше? — попита Грегъри.

— Един приятел — отвърна Лейн. — Обадих му се по-рано. Трябваше да се ослушва за моя случай. Тази сутрин ченгетата са намерили тяло в река Хъдсън. Удавник. В яхтеното пристанище на 79-а улица. Неидентифициран бял мъж, някъде на четирийсет. С една огнестрелна рана.

— Тейлър?

— Сигурно е той — потвърди Лейн. — Там, край реката, е тихо. Лесно се стига от магистралата до пристанището. Идеално място, ако отиваш на север с кола.

— И какво ще правим? — попита Грегъри.

— Сега ли? — отвърна Лейн. — Нищо. Ще чакаме. Ще чакаме другото телефонно обаждане. Онова, което ни трябва.

Но то не се случи. В осем сутринта станаха десет дълги часа чакане, но телефонът не звънна. Не звънна и в осем и петнайсет, осем и половина или осем и четирийсет и пет. Не звънна и в девет. Все едно чакаха обаждане за помилване от канцеларията на губернатора, но то не идваше. Ричър си помисли, че екипът от адвокати, който защитава невинния осъден на смърт, сигурно преминава през същия набор от емоции: объркване, притеснение, шок, недоверие, разочарование, мъка, ярост и избухване.

А накрая — отчаяние.

Телефонът не звънна и в девет и половина.

Лейн затвори очи и каза:

— Това не е добре.

Никой не отговори.

До десет без петнайсет цялата решителност напусна тялото на Лейн — все едно вече беше приел нещо неизбежно. Той потъна в стола, отпусна глава на облегалката, отвори очи и се вторачи в тавана.

— Свърши се — каза той. — Няма я вече.

Никой не отговори.

— Няма я вече — повтори Лейн. — Нали?

Никой не каза нищо. В стаята цареше пълно мълчание. Като на бдение за мъртвец или на окървавеното място, където се беше случил трагичен и фатален инцидент, или на погребение, или на опело, или в отделението за реанимация, където току-що се е провалила животоспасяваща операция. Все едно някой монитор на сърдечната дейност, който смело и решително беше продължавал да билка въпреки минималните шансове за живот, току-що рязко беше замлъкнал.

И сега всички слушаха линията на смъртта.

В десет сутринта Лейн вдигна главата си от облегалката на стола и каза:

— Добре.

И добави:

— Добре.

После продължи:

— А сега продължаваме. Правим каквото трябва. Издирваме и унищожаваме. Рано или късно ще има справедливо наказание. Нашето наказание. Без ченгета, без адвокати и съдилища. Без право на обжалване. Без съдебен процес, затвор или безболезнена инжекция за смъртно наказание.

Никой не отговори.

— За Кейт — каза Лейн. — И за Тейлър.

— Аз съм „за“ — отвърна Грегъри.

— Докрай — каза Грум.

— Както винаги — каза Бърк.

— До смърт — кимна Перес.

— И аз ще участвам — каза Адисън.

— Ще ги накарам да съжаляват, че са се родили — каза Ковалски.

Ричър огледа лицата им. Шестима мъже, по-малко от необходимото за един взвод, но заредени със смъртоносна решителност за цяла армия.

— Благодаря ви — каза Лейн.

После се наведе напред, изпълнен с нова енергия. Обърна се направо към Ричър.

— Едва ли не първото нещо, което ти каза в тази стая, беше, че моите хора могат да започнат война срещу тях, но първо трябва да ги намерим. Спомняш ли си?

Ричър кимна.

— Намери ги тогава — каза Лейн.

Ричър мина през голямата спалня и взе снимката от бюрото. По-лошо отпечатаната фотография. Онази, на която се виждаше и Джейд. Вдигна я внимателно, за да не остави пръсти по стъклото. Погледна я — дълго и решително. За вас, помисли си той. И за двете. Не за него. После остави снимката на мястото й и тихо излезе от апартамента.

Издирваме и унищожаваме.

Започна от същия телефон с монети, от който се беше обадил преди. Извади визитката от обувката си и набра номера на мобилния телефон на Лорън Полинг.

— Този път е наистина — каза той. — И те няма да се върнат.

— Можеш ли да дойдеш при сградата на ООН до половин час? — отвърна тя.