Лий Чайлд
По трудния начин (38)

38

Сестрата на Хобарт седна до него на канапето, подложи главата му в скута си и бавно и внимателно започна да поднася лъжици със супа към устата му. След всяка глътка Хобарт облизваше устни, а от време на време вдигаше чуканчетата на липсващите ръце, за да избърше брадичката си. Тогава първо поглеждаше объркано, а после печално към мястото, където са били ръцете му, сякаш не можеше да повярва колко дълго продължаваха да живеят спомените на тялото дори след като и най-простите физически действия вече бяха невъзможни за него. Всеки път, когато се случваше така, сестра му търпеливо изчакваше осакатената ръка отново да се отпусне в скута му и нежно и внимателно попиваше брадичката му с кърпа, сякаш й беше син, а не брат. Супата беше гъста, от някакъв светлозелен зеленчук, може би целина или аспержи, и докато Хобарт приключи с цялата купа, кърпата вече беше доста изцапана.

— Трябва да поговорим — каза Полинг.

— За какво? — попита Хобарт.

— За теб.

— Няма нищо за говорене. Всичко се вижда.

— И за Едуард Лейн — продължи Полинг. — Трябва да поговорим и за него.

— Къде е той?

— Кога го вижда за последен път?

— Преди пет години — отвърна Хобарт. — В Африка.

— Какво стана там?

— Плениха ме. Не беше много умно от моя страна.

— Теб и Найт, така ли?

Хобарт кимна.

— Мен и Найт.

— Как стана? — попита Ричър.

— Ходил ли си в Буркина Фасо?

— Не съм стъпвал в Африка.

Хобарт замълча. Изглежда, смяташе да се затвори в себе си, но после промени решението си и заговори:

— Там имаше гражданска война. Както обикновено. Трябваше да охраняваме един град. Както обикновено. Този път ставаше дума за столицата. Дори не знаехме как се казва. По-късно успях да се науча да го произнасям. Уагадугу. Тогава я наричахме О-Таун. Ти си бил военен полицай. Знаеш как се прави. Когато военните окупират чужда територия, сменят имената. Мислим си, че го правим за по-голяма прегледност, но всъщност искаме да отнемем характера на мястото, психологически. Да го направим наше, така че да не се чувстваме виновни, когато се наложи да го унищожим.

— Какво стана там? — попита Полинг.

— О-Таун беше голям горе-долу колкото Канзас Сити в щата Мисури. Всички бойни действия бяха в североизточния край. Джунглата започваше на около два километра от последните улици. В града радиално влизаха две шосета, като спици на колело. Едното идваше от север-североизток, а другото — от изток-североизток. Наричахме ги „шосе на един часа“ и „шосе на два часа“. Като циферблат на часовник. Ако дванайсет часът е право на север, шосетата бяха там, където са означенията за един часа и за два часа. Работата ни беше свързана с шосето на един часа. По него щяха да дойдат бунтовниците. Само дето нямаше да дойдат точно по него. Щяха да вървят отстрани на шосето, през джунглата. Щяха да пазят дистанция от десетина метра, така че изобщо нямаше да ги видим. Бяха пехотинци и носеха само лично оръжие. Така че щяха да пропълзят през храстите и нямаше да ги видим, преди да излязат от джунглата точно пред града.

— На два километра оттам? — попита Ричър.

— Точно така — потвърди Хобарт. — Нищо страшно. За да влязат в града, трябваше да прекосят два километра открито пространство, а ние разполагахме с тежки картечници.

— Какво се обърка тогава?

— Ако ти беше на тяхно място, какво щеше да направиш?

— Щях да заобиколя от мое ляво, от изток. Поне с половината от хората, с които разполагам, а може би и повече. Нямаше да излизам от гората, преди да се озова на около четири часа разстояние. Координирана атака от две различни посоки. Така нямаше да знаеш къде е фронтът и къде е флангът.

Хобарт кимна. Кратко, мъчително движение, от което всички жили в кльощавия му врат изпъкнаха.

— Точно това очаквахме — каза той. — Предположихме, че ще се движат покрай шосето на един часа, като половината са отдясно на шосето, а другата половина — отляво. А когато се приближат някъде на пет километра от града, дясната половина от армията ще завие под прав ъгъл и ще се опита да ни заобиколи по фланга. Но пък това означаваше, че около пет хиляди души ще трябва да пресекат пътя на два часа. Защото шосетата бяха разположени като спици на колело, нали така? Нямаше как да не ги видим. Шосето на два часа беше право като струна. Като тясна, но чиста просека между дърветата, по която се виждаше на сто километра разстояние. Чак до хоризонта. Все едно наблюдаваш пешеходна пътека на Таймс Скуеър.

— И какво стана? — попита Полинг.

— С Найт се познавахме отдавна. И двамата бяхме разузнавачи от морската пехота. Така че бяхме доброволци за преден наблюдателен пост. Пропълзяхме на около триста метра напред и намерихме добро място. Стари ями от експлодирали снаряди от предишни бомбардировки. На това място винаги беше имало война. Найт се установи така, че да вижда отлично шосето на един часа, а аз поех шосето на два часа. Планът беше, че ако не се опитат да ни заобиколят, ще ги посрещнем фронтално, а ако ни потръгнеше в тази работа, основните ни сили щяха да се присъединят към нас. Ако тяхната атака се окажеше твърде силна, двамата с Найт щяхме да отстъпим към града и да установим там втора защитна линия. А ако се опитаха да ни заобиколят, трябваше веднага да отстъпим и да се прегрупираме за защита на два фронта.

— Тогава какво точно се обърка? — попита Ричър.

— Аз допуснах две грешки — отвърна Хобарт.

Бяха само четири думи, но усилието да ги произнесе сякаш изцеди всичките му сили. Хобарт затвори очи, стисна устни върху беззъбите си венци и задиша толкова тежко, че гърдите му започнаха да свирят.

— Болен е от малария и туберкулоза — намеси се сестра му. — Разговорът го изтощава.

— Получава ли медицинска помощ? — попита Полинг.

— Нямаме осигуровка. От службата по ветераните помагат малко. Но иначе се налага да го водя в спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“.

— Как? Как се качвате и слизате по стълбите?

— Нося го — отвърна Ди Мари. — Нося го на гръб.

Хобарт се закашля силно и по брадичката му протече кървава слюнка. Той вдигна високо осакатената си ръка и се избърса с това, което беше останало от левия му бицепс. После отвори очи.

— Какви две грешки? — попита го Ричър.

— Първо направиха маневра за отвличане на вниманието — отвърна Хобарт. — Десетина войници от авангарда излязоха от дърветата на около километър и половина пред Найт. Слава или смърт, нали се сещаш, тичаха и стреляха, без да се прицелват. Найт ги остави да минат около един километър, а после ги повали до един с пушката си. Не можех да видя къде е. Беше на стотина метра от мен, но теренът беше неравен. Затова пропълзях до него, за да разбера дали е добре.

— Беше ли добре?

— Нищо му нямаше.

— Значи не сте били ранени?

— Ранени ли? Не, изобщо.

— Но все пак е имало изстрели от малокалибрени оръжия?

— Имаше малко.

— Продължавай.

— Стигнах до позицията на Найт и от неговия окоп шосето на два часа се виждаше още по-добре. Освен това, когато започне стрелба, винаги е по-добре да стоите по двама. Можехме да се покриваме, ако оръжието засече или трябва да презаредим. Така че направих първата си грешка. Останах в същия окоп, в който беше Найт.

— А каква беше втората ти грешка?

— Че повярвах на Едуард Лейн.