Лий Чайлд
По трудния начин (33)

33

— Отначало дори не забелязах — започна възрастният мъж. — Когато влезе американец и ни чуе да говорим на нашия език, много често решава, че не знаем английски, така че започва да се пазари с жестове и мимики. Това е малко невъзпитано, тъй като излиза, че ни смята за глупави, но ние сме свикнали с такова отношение. Обикновено ги оставям да се мъчат известно време, а после ги засичам с идеално построено изречение на английски, за да ги стресна.

— Както направи с мен — отбеляза Ричър.

— Точно така. Направих същото и с човека, когото очевидно издирвате. Но той изобщо не беше в състояние да ми отговори, на какъвто и да било език. Държеше си устата затворена и само преглъщаше. Реших, че има някакъв физически недъг, който не му позволява да говори.

— Можеш ли да го опишеш? — попита Ричър.

Възрастният мъж помълча малко, за да си събере мислите, а после се впусна в същото описание, което вече бяха чули от домакина на Шесто Авеню. Бял мъж, гонещ четирийсетте, среден на ръст и на килограми, чист и спретнат, без брада или мустаци. Дънки, синя риза, бейзболна шапка, кецове — стари и удобни. Нищо забележително или запомнящо се, с изключение на факта, че бил ням.

— Колко ти плати за стола? — попита Ричър.

— Пет долара.

— Не ти ли се стори необичайно някой да иска да купи само един стол?

— Не викам полиция всеки път, щом в магазина ми влезе някой, който не е собственик на ресторант — отвърна китаецът.

— Кой си купува по един стол?

— Всякакви хора — отвърна възрастният мъж. — Наскоро разведени, наскоро фалирали или просто сами, които започват нов живот в малък апартамент в Ист Вилидж. Някои от тези апартаменти са толкова малки, че наистина не им трябва повече от един стол. И едно бюро, което да служи и за маса за хранене.

— Добре — каза Ричър. — Съгласен съм.

Възрастният мъж се обърна към Полинг.

— Полезна ли беше информацията?

— Може би — отвърна тя. — Но не добави нищо ново.

— Вече знаехте за човека, който не може да говори?

Тя кимна.

— Съжалявам — отвърна мъжът. — В такъв случай можете да задържите стола.

— Писна ми да го нося — обади се Ричър.

Възрастният китаец наведе глава встрани.

— И аз така си мислех. Оставете го тук, ако предпочитате.

 

 

Полинг и Ричър излязоха на тротоара на „Бауъри“ и той за последно се загледа в стола, докато едно момче — може би внукът на собственика — го качваше на стената при останалите с помощта на дълга пръчка.

— Трудният начин — каза Полинг.

— Няма логика — каза Ричър. — Защо пращат човека, който не може да говори, да се оправя с всички?

— Сигурно в другия има нещо още по-забележително.

— Не искам дори да си представям какво е — каза Ричър.

— Лейн е изоставил тези двамата. Защо му помагаш?

— Не му помагам. Правя го заради Кейт и детето.

— Те са мъртви. Ти сам го каза.

— Това не означава, че не заслужават истината. Обяснението. Кой, къде, защо. Всички трябва да разберат какво се е случило с тях. Не можем да ги оставим просто да си отидат незабелязано, без никой да разбере. Някой трябва да ги защити.

— И това си ти?

— Играя с картите, които са ми раздадени. Няма смисъл да се оплаквам.

— И?

— И някой трябва да отмъсти за тях, Полинг. Защото това не е тяхната война. Със сигурност не е войната на Джейд. Ако Хобарт, Найт или друг човек се беше заел директно с Лейн, може би щях да стоя отстрани и да го насърчавам. Но този човек не направи така. Той се захвана с Кейт и Джейд. А една злина не бива да се поправя с друга.

— Нито пък с трета.

— В този случай това не важи — каза той.

— Ти дори не си виждал Кейт или Джейд.

— Виждал съм ги на снимка, което ми стига.

— Господи — каза тя. — Добре, че съм на твоя страна.

— Да — отвърна Ричър. — Добре е.

 

 

Двамата тръгнаха на север по Хаустън Стрийт, без да знаят къде точно отиват, и някъде по пътя мобилният телефон на Полинг явно се включи на вибрация, защото тя го извади от джоба си, преди Ричър да го е чул да звъни. Безшумните мобилни телефони го изнервяха. Ричър беше продукт на едно време, когато да посегнеш внезапно към джоба си по-скоро означаваше да извадиш пистолет, а не телефон. Всеки път, когато ставаше свидетел на нещо подобно, неволно отделяше по малко адреналин.

Полинг спря на тротоара, силно произнесе името си, за да надвика уличния шум, и се заслуша в продължение на цяла минута. После благодари и затвори капачето на телефона. Обърна се към Ричър и се усмихна.

— Моят човек от Пентагона се обади. Със сериозна информация. Може би все пак е влязъл с взлом в кабинета на някого.

— Намерил ли е име? — попита Ричър.

— Още не. Но има място. Буркина Фасо. Ходил ли си там?

— Никога не съм ходил в Африка.

— Държавата преди се казваше Горна Волта. Бивша френска колония. Голяма горе-долу колкото щата Колорадо, с тринайсет милиона жители и брутен вътрешен продукт в размер на една четвърт от богатството на Бил Гейтс.

— Но все пак имат достатъчно спестявания, за да наемат екипа на Лейн?

— Моят човек казва друго — отвърна Полинг. — Точно това е странното. Хобарт и Найт наистина са заловени там, но няма данни правителството на тази държава да е сключвало договор с Лейн.

— Твоят човек е очаквал да намери такива данни?

— Според него всичко се записва някъде.

— Трябва ни едно име — напомни Ричър. — Нищо повече. Не искаме да знаем историята на света.

— Той работи по въпроса.

— Да, но недостатъчно бързо. А ние не можем да чакаме. Трябва да пробваме нещо сами.

— Например?

— Нашият човек си е измислил името Лерой Кларксън. Може да е било шега, а може и да го е направил несъзнателно, защото живее някъде там.

— На „Кларксън“ или „Лерой“?

— Или на „Хъдсън“, или в Гринич Вилидж.

— Това вече са богаташки квартали. Човек, който току-що се е върнал от петгодишен престой в африкански затвор, не може да си позволи да си купи дори тоалетна на такова място.

— Да, но човек, който е получавал добри пари преди петгодишното прекъсване, може би вече си е купил нещо на такова място.

Полинг кимна.

— Да минем през моята кантора. Ще започнем от телефонния указател.

 

 

В телефонния указател на Манхатън имаше няколко души на име Хобарт и половин страница хора на име Найт, но нито един от тях не живееше на такова място в Уест Вилидж, че Лерой Кларксън да му послужи за псевдоним. Един от хората на име Найт можеше да се представи като Хорейшо Гансвоорт, един от хората на име Хобарт можеше да мине с по-обикновеното Кристофър Пери, но всички останали живееха на улици с номера вместо имена или пък в толкова източни квартали, че щяха да изберат подсъзнателно по-скоро имена като Хенри Мадисън, Алън Елдридж или Стантън Ривингтън.

— Звучат като герои от сапунен сериал — обобщи Полинг.

Тя разполагаше и с други бази данни — списъци, каквито всеки съвестен частен детектив със стари приятели в полицията и добра интернет връзка може да събере с годините. Но и в тях не се появиха никакви необичайни хора, които да се казват Найт или Хобарт.

— Отсъствал е цели пет години — каза тя. — Това почти със сигурност означава, че е отпаднал от системата, нали така? Прекъснат телефон, неплатени сметки за вода и електричество…

— Вероятно да — съгласи се Ричър. — Но все пак не е задължително. Тези хора са свикнали да пътуват внезапно. Винаги са живеели по този начин, дори тогава. Така че обикновено уреждат сметките им да се плащат автоматично.

— Банковата му сметка отдавна трябва да е празна.

— Зависи колко е имал в нея поначало. Ако още тогава е получавал толкова, колкото останалите получават сега, може да плати колкото си иска сметки за електричество, особено когато не си е вкъщи и не светва лампите.

— Преди пет години бизнесът на Лейн е бил много по-малък. Всички подобни компании бяха много по-малки, преди да намажат покрай терористите. Независимо дали е бил истински или фалшив, откупът за Ан беше само сто хиляди долара, а не десет милиона и половина. Значи и заплатите са били в такава пропорция. Този човек надали е бил богат.

Ричър кимна.

— Да, и сигурно е живеел под наем. Така че хазяинът отдавна е изхвърлил целия му багаж на тротоара.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърна Ричър. — Ще чакаме включване от твоето бюрократче. Стига да не остареем и да не умрем, преди да се обади.

Но мобилният телефон на Полинг звънна отново, преди да е изминала и една минута. Този път беше на бюрото и се виждаше, а вибрацията зажужа по дървото. Тя го вдигна, каза името си и се заслуша. После бавно затвори капачето и го остави обратно.

— Ето че не остаряхме много — каза тя.

— Какво е намерил? — попита Ричър.

— Хобарт — отвърна Полинг. — Човекът, който се е върнал жив, се казва Хобарт.