Лий Чайлд
По трудния начин (67)

67

Кейт, Джейд и Полинг изтичаха горе, а Ричър пое към югоизточния ъгъл на къщата. Долепи се до стената и пропълзя до края, откъдето се виждаше мостчето над канавката. Стигна точно навреме, за да види как по него завива един пикап. Беше стар ландроувър с груба правоъгълна форма, по-скоро инструмент, отколкото кола, със зимни гуми и кафяв брезент. В него седяха двама мъже, които подскачаха и се клатеха на местата си зад отблясъците по предното стъкло. Единият беше неясната фигура, която Ричър беше видял рано сутринта. Тони Джаксън. Фермерът. Другият беше Тейлър. Пикапът беше ландроувърът на Грейндж Фарм, измит и полиран. Неузнаваем от предишната вечер. Очевидно в ходенето до Норич се включваше и посещение на автомивка, освен в магазина за резервни части за селскостопанска техника.

Ричър се вмъкна в кухнята и се провикна нагоре по стълбите, че няма опасност. После отново излезе навън да чака. Ландроувърът направи ляв и десен завой по алеята към къщата и спря за миг, докато Джаксън и Тейлър изгледат непознатото мини от петдесет метра разстояние. После пикапът отново ускори, поднесе и паркира на мястото си между задната страна на къщата и хамбарите. Вратите се отвориха и Джаксън и Тейлър слязоха от пикапа. Ричър остана на мястото си, а Джаксън отиде направо при него и заяви:

— Намираш се в чужда собственост. Дейв Кемп вече ми каза какво искаш. Нали ти си говорил с него тази сутрин? В магазина? Отговорът ми е „не“. Фермата не се продава.

— Не съм дошъл да я купувам — отвърна Ричър.

— А за какво?

Джаксън беше слаб, дребен мъж подобно на самия Тейлър. Също толкова висок и също толкова тежък. Със същите обикновени английски черти. С подобен акцент. Зъбите му изглеждаха малко по-сносни и носеше косата си малко по-дълга. Но иначе можеха да бъдат братя, а не само съпруг и брат на една и съща жена.

— Дойдох да се срещна с Тейлър — каза Ричър.

Тейлър пристъпи към тях.

— По какъв въпрос?

— За да ти се извиня — отвърна Ричър. — И да те предупредя.

Тейлър спря за миг. Примигна веднъж. После очите му подскочиха наляво и надясно, изпълнени с интелигентност и пресметливост.

— Лейн? — попита той.

— На по-малко от час е.

— Добре — каза Тейлър.

Звучеше спокоен. Готов. В гласа му нямаше изненада. Но Ричър и не очакваше от него да се изненада. Само аматьорите се изненадват. А Тейлър беше професионалист. Ветеран от специалните части, и то умен и способен. Ценните секунди, пропилени в изненада, можеха да се използват за нещо по-добро, точно както правеше Тейлър в момента: за мислене, планиране, промяна на тактиката, проверка на възможностите.

— Грешката е моя — продължи Ричър. — Съжалявам.

— Аз те видях на Шесто Авеню — каза Тейлър. — Докато се качвах в ягуара. Тогава не те забелязах, но снощи пак те видях. В странноприемницата. И разбрах. Помислих си, че ще се качиш в стаята си и ще се обадиш на Лейн. Но той, изглежда, се е мобилизирал по-бързо, отколкото се надявах.

— Вече беше тръгнал.

— Добре, че дойде да ми кажеш.

— Най-малкото, което можех да направя. При тези обстоятелства.

— Знае ли точното място?

— Общо взето. Казах Грейндж Фарм. Навреме се сетих да не кажа Бишъпс Парджетър. Но му казах Фенчърч Сейнт Мери.

— Ще ни намери в телефонния указател. Във Фенчърч няма Грейндж Фарм. Ние сме най-близо.

— Съжалявам — повтори Ричър.

— Кога точно се сети?

— Малко по-късно, отколкото трябваше.

— Какво ти подсказа истината?

— Играчките. Джейд си е взела любимите играчки.

— Запознахте ли се вече?

— Преди пет минути.

Тейлър се усмихна. Зъбите му наистина бяха в лошо състояние, но в усмивката му имаше много топлота.

— Страхотно хлапе е, нали?

— Така изглежда.

— Ти какъв си, частен детектив ли?

— Бях военен полицай от американската армия.

— Как се казваш?

— Ричър.

— Колко ти плати Лейн?

— Един милион долара.

Тейлър отново се усмихна.

— Поласкан съм. А и ти си добър. Но от самото начало си беше въпрос на време. Колкото по-дълго не откриваха тялото ми, толкова повече щяха да се замислят. И все пак стана по-бързо, отколкото си мислех. Смятах, че разполагам с няколко седмици.

— Разполагаш с шейсет минути.

 

 

Шестимата се събраха в кухнята на фермата на военен съвет. Тейлър, Кейт и Джейд, Джаксън, Полинг и Ричър. Джейд не беше изрично включена в съвета, но не беше и изолирана. Просто седеше на масата, слушаше какво си говорят големите и рисуваше с пастели на амбалажна хартия, със същите смели ярки щрихи, които Ричър вече беше виждал в детската й стая в Дакота Билдинг. Първото нещо, което каза Тейлър, беше:

— Нека пак да запалим огъня. Студено е. И да си направим чай.

— Имаме ли време? — попита Полинг.

— Типично за английската армия — обади се Ричър. — Винаги имат време за чаша чай.

До огнището имаше кошница с подпалки. Тейлър нареди няколко в пирамида над една топка смачкани вестници и запали кибритена клечка. Когато огънят се разгоря, той добави и по-големи цепеници. После Джаксън застана до печката, затопли един чайник с вода и сложи няколко пакетчета чай в друг чайник. Той също не изглеждаше притеснен. Беше спокоен, чевръст и методичен.

— Ти къде си служил? — попита го Ричър.

— В Първи парашутен полк — отвърна Джаксън.

Ричър кимна. Първи парашутен. Общо взето, британският еквивалент на американските рейнджъри. Опасни момчета, които се транспортираха по въздуха — не точно специални части, но нещо подобно. Повечето войници, които постъпваха като новобранци в специалните части, бяха служили в Първи парашутен полк.

— Лейн води шестима — каза Ричър.

— Елитната група? — попита Тейлър. — Преди бяха седем. Преди да се уволня.

— А преди това са били девет — каза Ричър.

— Хобарт и Найт — кимна Тейлър. — Кейт научи тази история от сестрата на Хобарт.

— Това ли ви накара да се решите?

— Отчасти. Но имаше и нещо друго.

— Какво?

— Хобарт не е единствен. Изобщо. Може би е най-тежкият случай, поне от това, което е разказала сестра му, но има и други. През годините Лейн е причинил смъртта или осакатяването на много други хора.

— Видях бележника с визитните картички — каза Ричър.

— Той не прави нищо за тях. Нито за семействата им.

— Затова ли ви трябваха парите?

— Парите са издръжката на Кейт. Те са нейни. И тя решава как да ги похарчи. Но аз съм сигурен, че ще направи каквото трябва.

Тони Джаксън наля чая — горещ, сладък и силен — в пет различни очукани керамични чаши. Джейд пиеше ябълков сок.

— Имаме ли време за това? — отново се обади Полинг.

— Ричър? — каза Тейлър. — Имаме ли време?

— Зависи — отвърна Ричър. — Зависи какво искате да направим.

— Лично аз искам да заживея щастливо след края на тази история.

— Добре — каза Ричър. — Все пак сме в Англия. Ако бяхме в щата Канзас, щях да се разтревожа. Ако бяхме в Канзас, в магазинчето на Дейв Кемп и в още стотици други щяха да се продават оръжия и амуниции. Но ние не сме в Канзас. Няма начин Лейн да е донесъл нещо със самолета. Така че ако се появи сега, ще бъде невъоръжен. Не може да направи нищо по-опасно от това да вземе някой камък от пътеката и да ни замери с него. С тези дебели стени и малки прозорци, не би трябвало да се притесняваме.

— Може да ни запали — каза Полинг. — Да напълни бутилки с бензин и да натъпче запалени парцали в тях или нещо подобно.

Ричър не отговори. Само погледна към Тейлър. Тейлър отговори вместо него:

— Той ме иска жив, мис Полинг. Сигурен съм. Може би по-късно планира да ме подпали, но тогава огънят би бил бавен и контролиран. Нещо бързо и лесно няма да му свърши работа сега.

— Значи просто ще седим и ще чакаме?

— Както каза Ричър, ако дойде сега, Лейн ще бъде безобиден.

— Може и да сме в Англия, но все пак някъде трябва да има оръжия.

Тейлър кимна.

— Всъщност са по-скоро навсякъде. Частни оръжейници за британските наемни войници, корумпирани сержанти от армейските складове, обикновени престъпници. Но тях не ги пише в телефонния указател. Ще му трябва време да ги намери.

— Колко време?

— Десет-дванайсет часа, предполагам, в зависимост от връзките, които има. Така че, както каза твоят човек, ако Лейн се появи сега, ще е невъоръжен, а ако първо реши да се зареди, няма да дойде поне до утре. Освен това той обича да атакува призори. Винаги така прави. Трийсет минути след първите лъчи — така са го учили в „Делта Форс“. Напада по изгрев-слънце.

— Имате ли оръжие тук? — попита Ричър.

— Това е ферма — отвърна Джаксън. — Фермерите винаги са подготвени за борба с вредителите.

В гласа му прозвуча смъртоносна решителност. Ричър отново погледна към него, а после към Тейлър. Също толкова висок, също толкова тежък. Със същите обикновени английски черти. Бяха горе-долу като братя. Горе-долу понякога е достатъчно. Той стана и отиде да разгледа телефона на бюрото от чамово дърво. Беше старомоден черен апарат. Слушалката беше свързана с кабел, а номерата се набираха с шайба. Нямаше запаметени номера и бързо избиране.

Ричър отново се обърна към Тейлър.

— Ти си искал това да се случи.

— Така ли?

— Използвал си името Лерой Кларксън. За да насочиш следата към апартамента си.

Тейлър не отговори.

— Можеше да кажеш на Джейд да не си взема играчките. Можеше да кажеш на Кейт да остави снимката. Сестра ти Сюзан можеше да ти донесе паспорта на Тони. Можеше да го вземе в чантата си. Тогава в списъка на пътниците щеше да има трима души на име Джаксън, а не двама Джаксън и един Тейлър. Ако не беше използвал истинското си име, никой нямаше да може да те проследи до Англия.

Тейлър мълчеше.

— Телефонът в твоя апартамент беше нов — продължи Ричър. — Преди не си имал такъв, нали? Купил си го, за да можеш да оставиш номера на Сюзан записан в него.

— Защо да го правя? — попита Тейлър.

— Защото си искал Лейн да те намери тук.

Тейлър не отговори.

— Говорил си с Дейв Кемп в магазина — добави Ричър. — Казал си му всякакви ненужни подробности. А той е най-големият клюкар в графството. После си отишъл в странноприемницата, за да пиеш заедно с най-любопитните фермери. При тези обстоятелства трябваше да си стоиш вкъщи. С новото си семейство. Но ти не си искал да го направиш. Защото си искал да оставиш ясна следа. Защото си знаел, че Лейн ще наеме някой като мен. И си се постарал да помогнеш на този човек да те намери. Защото искаш да доведеш Лейн тук, за да се разправиш с него.

В стаята настъпи мълчание.

— Искаш да бъдеш на свой терен — каза Ричър. — И си решил, че това място е лесно за отбрана.

Мълчанието продължаваше. Ричър хвърли поглед към Кейт.

— Вие се разтревожихте — каза той. — Но не защото Лейн идва, а защото идва сега. Твърде рано.

Кейт не отвърна, но Тейлър кимна.

— Както вече ти казах, той излезе малко по-бърз, отколкото очаквахме. Но да, наистина искахме да дойде.

— Защо?

— Ти току-що го каза. Защото искахме да се разправим с него. Докрай. Веднъж завинаги.

— Защо точно сега?

— Вече ти казах.

— Репарациите за ранените войници не са толкова спешни.

Кейт Лейн вдигна очи към тях от стола, на който седеше.

— Бременна съм — каза тя.