Лий Чайлд
По трудния начин (23)

23

Ричър позна Лорън Полинг, защото тя не откъсваше поглед от него. Очевидно Пати Джоузеф беше предала и физическо описание заедно с името му. Така че Полинг се оглеждаше за висок, едър, рус, небрежно облечен мъж, който чака до вратата на кантората й, а тази сутрин на 4-та улица нямаше друг такъв.

Самата Полинг беше елегантна жена на около петдесет години. Или може би малко по-възрастна, като в такъв случай изглеждаше много добре за годините си. Бруър не беше излъгал, когато беше казал „Тя също е готина“. Беше с два-три сантиметра по-висока от среден ръст и носеше тясна черна пола до коленете, черни чорапи и черни обувки с високи токчета. Изумруденозелена блуза, може би от коприна. Наниз от големи изкуствени перли на шията. Златисторуса коса, фиксирана на големи вълни, които се спускаха до раменете й. Зелени очи, които се усмихваха. И изражение, което сякаш казваше: „Много се радвам да се запознаем, но нека да минем направо на въпроса.“ Ричър си представяше какви са били оперативките, които е провеждала във ФБР.

— Джак Ричър, предполагам — каза тя.

Ричър натъпка поничката в устата си, обърса ръка в панталоните си и стисна нейната. После застана до рамото й, докато тя отключваше външната врата на кантората. Продължи да я гледа, докато деактивираше алармата от панела в антрето. Панелът беше стандартно изпълнение — три на три копчета плюс нулата отдолу. Полинг използва дясната си ръка — среден пръст, показалец, безименен пръст, показалец. Бързо, енергично движение. Все едно пишеше на машина.

Най-вероятно е 8461, помисли си Ричър. Позволи ми да я видя, значи или е тъпа, или е разсеяна. По-вероятно е разсеяна. Не може да е тъпа.

Но все пак това беше алармата на цялата сграда. Не тя беше избирала числата. Така че не беше издала нито кода на домашната си охранителна система, нито на картата си от банкомата.

— Ела — каза Полинг.

Ричър я последва по тясно стълбище към втория етаж. Дояде поничката си по пътя. Тя отключи една врата и го въведе в кантората си. Беше в двустаен апартамент. Имаше чакалня и кабинет, където беше нейното бюро и два стола за посетители. Беше много малка кантора, но добре обзаведена. Безупречен вкус, приложен с голямо внимание. Беше пълно със скъпи неща, които професионалистите в областта на услугите купуват на лизинг, за да създават чувство на увереност у клиентите си. Ако беше малко по-голяма, кантората можеше да принадлежи на някой адвокат или пластичен хирург.

— Говорих с Бруър — каза тя. — Обадих му се вкъщи, след като говорих с теб. Събудих го. Не беше особено щастлив от този факт.

— Представям си — отвърна Ричър.

— Той е любопитен относно твоите мотиви.

Гласът на Лорън Полинг беше нисък и дрезгав, все едно през последните трийсет години се беше възстановявала от прекаран ларингит. Ричър можеше да седи и да я слуша цял ден.

— Така че и аз съм любопитна — продължи тя.

Полинг посочи към един стол за посетители с кожена тапицерия. Ричър седна на него. Тя се промуши покрай бюрото си. Беше слаба и се движеше елегантно. Обърна стола си към него и седна.

— Просто търся информация — каза Ричър.

— Да, но защо?

— Нека първо да видим дали тази информация ще ме отведе до положение, в което трябва да отговоря на този въпрос.

— Бруър каза, че си бил военно ченге.

— Едно време.

— Беше ли добър?

— Има ли лоши военни ченгета?

Полинг се усмихна — замислено и с лека тъга.

— Значи знаеш, че не би трябвало да разговаряш с мен — каза тя.

— Защо не?

— Защото не съм надежден свидетел. В никакъв случай не мога да бъда обективна.

— Защо?

— Помисли — отвърна тя. — Не е ли очевидно? Ако Едуард Лейн не е убил жена си, кой го е направил, по дяволите? Ами аз, кой друг. С престъпна небрежност.