Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (44)

XXII глава
Демон

Ермиар следваше светлината. Извика един-два пъти след Бендидора, но тя или не го чу, или не искаше да чуе. Беше много ядосан, представяше си как жреците се лутат и ги търсят из мрачните коридори. Никога не бе харесвал Бендидора, а сега направо имаше чувството, че я мрази. И въпреки това не можеше да я изостави сама в каменния лабиринт. На всичкото отгоре тя не вървеше направо, че да имат шанс да се върнат или да ги намерят, а свиваше в различни коридори. Ермиар се стараеше да не изостава, но тъй като не беше напълно здрав, вървеше бавно, докато пъргавата Бендидора бързо увеличаваше разстоянието между двамата.

Изведнъж светлината от факлата угасна, изчезна. Обгърна го черен и страховит мрак. Паника се надигна в душата му. Ами сега, как ще се върнат назад, как ще намерят път? Той спря, подпря се на студения камък и се провикна с цялата си сила:

— Бендидора-а-а.

Но никой не му отговори. Ермиар се запрепъва напред всред непрогледния мрак възможно най-бързо. Опитваше се да потисне паниката, но с всяка измината крачка му ставаше все по-трудно да запази самообладание. Хиляди пъти предпочиташе да се бие с негули, уголци или всякакви други врагове пред това, да се изгуби в тъмните катакомби на манастира и да умре от жажда, глад и студ. Отчаянието се промъкваше в съзнанието му с всяка нова крачка и само надеждата го спасяваше от паниката, която заплашваше да го обсеби. И ето че внезапно всред мрака над себе си той видя светлина. На слабите й лъчи успя да забележи, че пътят пред него опира до стълба с метален парапет. А когато повдигна глава, разбра, че Бендидора се изкачва по стъпалата, изсечени в камъка. Ермиар я последва незабавно. Стъпало по стъпало той вървеше нагоре, хванал парапета за ориентир поради тъмнината, която го обгръщаше. Светлината от факлата едва достигаше до него, но поне намери отново момичето, знаеше, че не е сам. Продължи да се изкачва, като се чудеше къде ли ще го изведат стълбите.

Умора и болка измъчваха тялото му, но Ермиар стискаше зъби и продължаваше. Движението нагоре му даваше надежда, че ще се измъкне от подземието на манастира. Докато изкачваше стъпалата, постепенно разбра, че се приближава до светлината от факлата на Бендидора. Скоро успя да различи и силуета й. Момичето го чакаше, облегнато на каменната стена. Беше затъкнала факлата в процеп между камъните, явно ръцете й се бяха уморили. Косите й падаха свободно по раменете, а лицето й беше изнурено и потно. Той се изкачи мълчаливо до нея и спря. Седна на едно стъпало и без да я поглежда, попита:

— Защо го направи?

— Не съм те карала да вървиш след мен — тросна се Бендидора.

— Глупачка — отговори й Ермиар, — скоро факлата ще угасне, а на това стълбище още не му се вижда краят. Какво си мислеше, като побягна от жреците?

— Тези хора имат черни души — отговори тихо Бендидора.

— Ха, що за ябруски суеверия? — Ермиар я изгледа изпод вежди: — Винаги съм мислел, че на тези боломитски глупости вярват само ури-сантропи.

— Ти си сляп — отвърна му Бендидора със същия тих глас, — но някой ден ще прогледнеш.

Ермиар замълча. Бендидора е напълно луда, каза си, и тревожна гънка проряза челото му, като си спомни, че е отредена за негова жена.

— Няма да прогледна, ако не намерим изход от тази тъмница — смени темата той и се изправи. — Трябва да продължим, докато факлата все още гори.

Момичето измъкна факлата от процепа в скалите и тръгна нагоре, а той я последва. Скоро двамата стигнаха до края на стълбите. Ала за тяхна изненада, и то неприятна — изход нямаше. Намираха се на тясна правоъгълна площадка, толкова ниска, че стояха приведени. В средата й се издигаше статуя на птица с разперени крила.

— Ветровете да ме отнесат, — ядно процеди през зъби Ермиар — в капан сме. А факлата едва гори. Няма да свети още дълго.

— Тази статуя не се намира тук случайно — отвърна със спокоен глас Бендидора и се наведе към птицата. — Защо някой ще си играе да изсече стъпала, да изгради площадка с парапет и да сложи в средата каменна птица?

Ермиар се загледа в девойката. Може и да е права, реши той и се приближи към птицата. Бендидора прокара ръце по статуята:

— Красива е — каза тя и се усмихна.

Ермиар изсумтя, въобще не го интересуваше дали статуята е красива.

— Крилата, крилата трябва да са ключът — продължи да говори на себе си момичето и да изучава с ръце статуята. И ето че нещо изщрака, превъртя се и стената срещу тях се задвижи. Отвори се процеп и пропусна слаба светлина.

— Ти успя — зарадва се Ермиар и се втурна към процепа. Промъкна се ловко и спря, изненадан и озадачен. Отначало реши, че е попаднал навън, но не къде да е, а в приказно красива градина. Над него сияеше нощното небе, напръскано с милиарди ярки звезди. Подухваше лек ветрец, а из въздуха плуваха няколко светещи кълбета вечна светлина. На светлината им той успя да различи пейки и искрящи фонтани, пръснати сред дървета, храсти и цветя. След по-внимателен оглед Ермиар различи тавана и големите капандури, както и стената от бял камък, ограждаща градината. Стана му ясно, че се намира в огромна зала със зимна градина. Подобна, но по-малка, имаше и в исинейския дворец, но за вътрешна градина в манастира той не бе чувал. До него Бендидора мълчаливо огледа чудната градина и спокойно попита:

— Какво ще правим сега? — гласът й проехтя в тишината.

— По-тихо — прошепна Ермиар. — Манастирът може да е превзет от уголците. Трябва да разузнаем как стоят нещата, преди да се покажем навън.

Той се заоглежда на всички посоки:

— Ела, нека видим дали сме сами в градината.

— Че кой ще се разхожда тук по това време? — прошепна Бендидора и повдигна рамене в недоумение, но тръгна след Ермиар.

Двамата се отправиха към центъра на залата, натам, където се извисяваше Живото Дърво. Изгасиха факлата и вече разчитаха само на светлината от нощното небе и кълбетата вечна светлина.

Докато пристъпваха внимателно сред растенията, от покрива се спусна сянка и закри светлината. Нещо огромно, с широко разперени криле връхлетя върху Бендидора и я повали на земята. В този момент Ермиар се намираше сред дърветата и съществото не го забеляза. Сърцето му се разтуптя като лудо, когато видя светлеещия силует, надвесен над момичето, но се съвзе и извади меча си. Втурна се с най-голямата скорост, на която бе способен, и с един замах отсече главата на звяра. Тялото се свлече върху Бендидора, която бе изгубила съзнание. Ермиар се наведе над нея, но в този момент срещу него кацна още едно крилато същество. Луната и кълбетата го осветяваха така ясно, че Ермиар ахна. Той никога не бе виждал такава красота, дори не си бе представял, че може да съществува. Създанието приличаше на жена и сива едновременно. Но за разлика от сивите, които бяха с по-тъмен цвят, това същество искреше бяло и чисто, сякаш създадено от светлина. Чертите й бяха невероятно нежни, очите — големи и светли, а косите, както у сивите, имаха тъмен цвят и се движеха самостоятелно в различни посоки като морски талази. Ермиар забеляза на ръката й, изписани от рамото до китката, някакви непознати черни йероглифи, а петте пръста завършваха с остри извити нокти. Тя бе разперила настрани белите си криле и стоеше гола, приклекнала като дебнещо плячката си диво животно, с крака и ръце на земята. Когато видя, че Ермиар е обезглавил другото създание, вдигна нагоре глава и нададе силен писък. Той проникна в мозъка на Ермиар с невероятна болка. Усещаше, че главата му се пръска на хиляди парченца, че нож разкъсва плътта му или някой изтръгва сърцето му… И загуби съзнание.

Събуди се, а студът проникваше до костите му. Лежеше на голата земя, а нощното небе над него блестеше все така ярко и необятно, обсипано със звезди. Намираше се някъде извън манастира всред Карпонилските гори. Създанието стоеше до него и го наблюдаваше с широко отворени очи. Размърда се, надигна се и седна на земята с лице към нея. Нямаше как да не се възхити отново на невероятната й красота и сиянието, което тялото й излъчваше.

И в този момент, въпреки първичния си ужас, той почувства непреодолимо желание да поговори с това неземно същество:

— Какво си ти?

В съзнанието му прозвуча глас, нежен и топъл:

— Ти уби моя мъж — създанието не бе помръднало устните си, само продължаваше да го гледа втренчено. Гласът й проникваше единствено в неговата глава, тя не бе издала и звук, а разговаряха.

— Сега ти ще бъдеш мой мъж — продължи да звучи гласът й в главата му.

Ермиар се запита дали не сънува. Всичко това бе толкова невероятно, че разумът му отказваше да повярва. Тогава тя се приближи на сантиметри от него и той усети как го заливат топли вълни, някакъв необясним, но много приятен гъдел пропълзя по цялото му тяло.

— Ти ще бъдеш мой мъж — отново прозвуча в главата му. После тя се отдръпна.

— Но как? — попита той, уплашен и объркан. — Как ще бъда твой мъж, какво си ти?

— Аз съм асура. Трябва да оцелея и да остана единствена.

— Не мога да бъда твой мъж — отговори Ермиар, — аз съм човек.

Като чу тези думи, тя отново се озова съвсем близо до него. Вече не беше толкова красива, гневни искри летяха от очите й, а устните й се разтегнаха и откриха бели и остри зъби като на хищник.

— Ти ще бъдеш мой мъж — прозвуча гласът й в главата му. — Аз няма да умра, не толкова скоро.

Тогава асура се вкопчи в него с неочаквана сила, разпери криле, вдигна се нагоре с мощен плясък и го понесе със себе си из небесата. Когато осъзна, че лети във въздуха, Ермиар се впи с всичка сила в тялото на създанието и затвори очи. Усещаше как вятърът брули косите му и прониква във всяка гънка на дрехите. За негов късмет асура съвсем скоро отново стъпи на земята и отпусна силната си прегръдка. Ермиар разбра, че вече не се намира във въздуха, и отвори очи. Все още стискаше с ръцете си тялото на създанието и по кожата му отново пропълзя топлината. Сякаш асура излъчваше някакви вълни, нещо, което неудържимо го привличаше към нея и замайваше съзнанието му. Тя се изплъзна от прегръдката му и той почти почувства болка. Тогава създанието хвана ръката му и го поведе към едно гигантско дърво. Скрита в огромното му коренище, зееше черна дупка. Двамата потънаха навътре в леговището на Майката.

— Какво е това място? — попита Ермиар и се огледа. Навсякъде из леговището се въргаляха изпокъсаните зародишни обвивки. Той виждаше благодарение на сиянието, което излъчваше асура. Отговорът прозвуча в съзнанието му:

— Това е убежището в корените на Живото Дърво, което пази паметта на пазителката. Тук е моето начало и моят край.

— Обясни ми — попита отново обърканият Ермиар, — що за създание си ти? Имаш ли име?

Необикновена песен прозвуча в отговор на питането му. Беше я чувал веднъж, в Кодили, но сега звукът бе несравнимо по-вълшебен:

Чудна, страшна и красива, разперила крила,

неописуема, зловеща, по-черна от смъртта.

Отровна, злобна, но и мила, по-нежна от роса,

могъща, силна, дива като вековната земя.

И зла е, но и жива е, по-жива от дъха,

по-свежа е от въздуха, по-мокра от вода.

След стъпките й кървави, разкъсали плътта,

ще тръгне пътят към орендата, ела след мен, ела.

 

След вековете в тъмни доби,

след времена на мрачен студ,

от древната памет, от древната гръд

ще се изправи велика, по-силна от смърт

и тайна ще пази за вълшебния път.

 

По пътя да тръгнеш, е лунна мечта

и скрита, загадъчна, необичайна съдба.

Маг я раздели, обви я в мъгла

и тайната скри в черната земя.

Песента спря и той се почувства зле, сякаш някой му отне радостта. Но асура не млъкна и магнетичният й глас продължи да звучи в съзнанието му:

— Древна магия ме е сътворила, а Дървото е носител на паметта ми. Аз съм пазителка на могъща сила и голяма тайна. Нямам нужда от име, защото накрая ще остана само аз. Родих се тази нощ заедно с други асури и трябва със сила да заслужа правото да живея. Няма да оцелея без мъж, а ти го уби. Сега ти ще бъдеш мой мъж.

Светлото създание се доближи до него и той отново почувства омайващата топлина на тялото му:

— Трябва да заслужа дългия живот на Майката, въпреки че ще изгубя паметта си. Това е съдбата, която ще изпълня.

— Каква е тайната, която пазиш? — попита Ермиар.

— Не е за теб тази съдба — отговори му асура и се приближи още повече. — Трябва да бързаме, скоро тук може да се завърнат и други.

Необикновеното създание бе на дъх от него и протегна ръце. Прегръдката й го изпълни с топлина и копнеж, Ермиар надникна в светлите й очи и сетивата му се изпълниха с нежно блаженство. Той отново усети електричеството на тялото й, главата му се омая от нейната топлина и времето изгуби значение.

Ермиар почувства хладина и отвори очи. Асура бе легнала до него, дъхът й бе равномерен, а очите затворени. Едното й крило лежеше върху него и го спасяваше с топлината си от студа. В този момент нещо прошумоля около входа на леговището. Асура скочи и се присви като дебнещ хищник, устните й оголиха белите зъби, а в очите й просветнаха кръвожадни искри.

— Идват да пият — прозвуча гласът й в съзнанието му, — трябва да ги убия.

— За кого говориш? — попита я той.

— За асурите, идват да пият от Живото Дърво. Ние чувстваме жажда за сока му, живеем чрез него. Чрез този сок получаваме паметта си, която дървото съхранява, защото Майката забравя коя е. Тя помни само пътя дотук — чрез инстинкта за продължение на рода, но всичко останало вековете заличават от съзнанието й.

Създанието се отправи към изхода с дебнещи, тихи стъпки, а Ермиар остана да гледа след него, объркан и уплашен. Намираше се в огромна дупка под земята сред непознати същества, избиващи се едно друго. Заедно с асура се отдалечи и светлината. Около Ермиар настана мрак. Той облече набързо дрехите си и опипом тръгна след съществото. Каквото ще да става, реши Ермиар, бе му омръзнало да стои под земята в дълбоката тъмнина. Едва бе успял да намери изход от подземията на манастира, а сега асура отново го бе завлякла в мрака. Дори да го убият и разкъсат на парчета, поне да зърне за последен път слънцето.

Светлото създание съвсем се скри от погледа му и го остави сляп в черната дупка. Той се движеше на колене, защото тук височината на леговището не му позволяваше да се изправи, въпреки че бе доста широко. По ръцете му се наслоиха пръст, гнили листа и какво ли не. Сърцето му туптеше бързо и силно, гризеше го страхът от създанията, населяващи това място, но се мъчеше да го превъзмогне и продължаваше напред. Усети, че се оплита в някакво коренище, опита се да се върне назад, но ръкавът му се закачи за нещо. Той се дръпна рязко, за да се откачи, и чу, как нещото издрънча като метал. Това събуди любопитството му и той опипом намери загадъчния предмет. На опипване беше като правоъгълна релефна кутия, но без светлина нямаше как да разбере какво точно представлява. Доста тежка за големината си, кутията щеше да го затрудни по пътя му към изхода, но той реши да я вземе със себе си.

Ермиар продължи да се придвижва пипнешком. Заплиташе се в мощните корени на Живото Дърво, натъкваше се на твърди буци пръст, докато накрая отпред се появи светлина. Той бързо запълзя към нея. Лъчите на слънцето проникнаха в леговището и в гърдите му в ритъм със сърцето затуптя надеждата, че ще се измъкне невредим от убежището на асурите. Изкачи се нагоре по полегатия наклон към изхода и подаде глава навън. Беше късно утро, слънцето грееше високо над Лисичи урвар и вече топлеше. Ермиар не видя нищо обезпокоително и се измъкна напълно от дупката. Нощта бе тежка и изтощителна и видът му ясно го показваше — изпокъсани и кални дрехи, бледо лице, хлътнали, стреснати очи.

Погледна кутията, която носеше в калните си ръце. Ала предметът, който намери сред коренищата на Живото Дърво не беше кутия, а книга. Изтупа я от пръстта, доколкото можа, и видя, че е обкована цялата в метал, и то така, че самата книга оставаше изцяло вътре, като затворена в кутия. Ермиар не виждаше за първи път такъв предмет. Имаше подобни и в библиотеката на манастира, и в исинейската библиотека. Тези книги или се отключваха с ключе, или си имаха разни хитри механизми за отваряне. Ермиар огледа книгата отвсякъде, но не забеляза нищо, което да наподобява ключалка, резе, пружинка или друга отключваща машинка. Отпред и отзад бяха гравирани образи и надписи на савхи, които той не разбираше. На лицевата страна имаше една странна пластина, в чийто десен край се виждаше дребен йероглиф. Този йероглиф беше единственото познато му нещо от всички надписи по метала, защото удивително приличаше на черните йероглифи по ръката на асура.

Въпреки че книгата грабна интереса му, той спря да й обръща внимание и се огледа наоколо. Трябваше да изчезне, колкото е възможно по-бързо, от това място. Затича се към група дървета, които съзря наблизо, но още преди да ги достигне, се спря. Видя три тела да лежат на земята и любопитството го накара да се приближи. Това бяха асури. Едното същество беше мъжко и също толкова красиво като женските. Бяха мъртви, в телата им зееха жестоки рани, кървящи с тъмно-жълта кръв. Приживе кожата им излъчваше светлина, която сега бе угаснала, а ранената плът сивееше грозно. Двете женски си приличаха като две капки вода и Ермиар не разбра коя от тях го бе отвлякла за свой мъж. Стана му тъжно за погубената им красота, но определено предпочиташе да са мъртви. Те бяха колкото прелестни и магични, толкова зловещи и страшни едновременно. Изведнъж едното създание отвори очи и се втренчи в него. Страх пропълзя по кожата на Ермиар и той замръзна на място. Асура видя книгата в ръцете му и очите й се разшириха, огромни и тревожни.

— Върни я — прозвуча гласът й в съзнанието му, — върни книгата.

Той погледна предмета в ръцете си и се изуми. Близостта на книгата със съществата я бяха преобразили. Металният обков беше като току-що излъскан и по повърхността му проблясваха искри. Но най-променена беше пластината с малкия йероглиф в десния си край. Беше побеляла и фосфоресцираше, сякаш е от кожа на асура, а йероглифът чернееше още по-контрастно. Погледът му се отклони към ръката на създанието и видя в очите му, че е на прав път. Асурата се опита да скрие ръката си под крилото, но силите не й достигнаха. Умираше. Без да се замисля, Ермиар направи първото нещо, което му хрумна. Клекна, хвана ръката й и започна да пише с нея по пластината. Твърдият и остър нокът на съществото потъваше в светлата пластина и оставяше черни следи.

— Не, не го прави, върни книгата — гласът на асура бе съвсем изнемощял.

Ермиар не я послуша. Той внимателно преписа всяка черта и завъртулка от ръката й. Когато и последният знак бе изписан, обковът изщрака с ясен звук и се отвори. Той грабна книгата и хукна навътре в гората, където можеше да намери скривалище. Строполи се изнемощял под едно кичесто дърво и сложи книгата на коленете си. Не знаеше нито къде се намира, нито как ще се измъкне от планината. Не искаше да мисли за това, защото знаеше, че най-вероятно няма да оцелее.

Ермиар отгърна корицата на книгата. Тя беше написана на савхи, език, който той не знаеше и не разбираше. Очите му зашариха по красиво изписаните знаци и изведнъж осъзна, че чете. Погледът поглъщаше завъртулките, те се превръщаха в думи, които изграждаха в главата му образи… Гората около него избледня и постепенно изчезна. Той остана сам насред нищото, заобиколен от виденията на собственото си съзнание и въображение, видения, които кой знае защо му се струваха познати и сякаш вече сънувани. Детето, магьосникът, жрицата, императорът и императрицата… всички те… красавицата и колесницата… и отшелникът, и демонът… го поведоха по пътя на орендата.

И тогава златните пламъци и облаци изчезнаха. Ермиар се изпълни със странно и необяснимо усещане. Почувства се част от целия свят, почувства целия свят като част от себе си. Нещо огромно и малко, светло и тъмно пулсираше, живееше и той усети собствения си пулс и пулса на вселената да бият в един ритъм. Сякаш някой в миг отне цялата му личност, но заедно с това му донесе усещане за огромна пълнота и разбиране. И тогава детето се протегна, хвана го за ръка и въпреки че изглеждаше много малко, за да ходи, се изправи и го поведе след себе си, гукайки весело:

— Аз съм душата ти — каза детето, — пожелай ми форма.

И той разбра, че е демон.

Ермиар се изправи, а от това, което представляваше, не беше останала и следа. Когато се появи в гората с книгата в ръце, той беше объркан и уплашен младеж, търсещ себе си и жадуващ да разбере смисъла на своя живот.

А се изправи демон, могъщ и силен, творец на душата си. Овладял докрай орендата — свръхестествената сила, живееща у всяко живо същество, той си пожела форма на кон и препусна с него из зелените поляни на Карпонили.

 

И остана неоткрита третата книга, но се родиха демон, юда и магьосник.

 

А над Гелда Валуния надвиснаха злокобни сили, мрачни прокоби и черно безвремие… и вече нищо нямаше да е същото.