Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (42)

XXI глава
Любовният танц на асурите

— Не мога да повярвам — избоботи Булик, когато Крамик спря да говори.

Факлата вече догаряше, а Вананд несъзнателно бе зяпнал и облещил очи срещу волобара.

— И ти мислиш, че отварянето на тази книга ще донесе нещо лошо? — попита Булик след кратко мълчание.

— Каршашаранал е бил много могъщ магьосник — отговори Крамик. — Ако някой успее да обсеби силите му, ще се сдобие с нечувани умения. И ако му липсва морал, може да използва тези сили, за да твори зло.

— И ти си волобар, а не човек? — попита посъвзелият се Вананд.

— Да — отговори Крамик, — аз трябваше да занеса Зелената книга в Кабур Далет, където щеше да бъде неприкосновена собственост на моя народ. Но се провалих. Някой я открадна от мен и дори е успял да я отвори. Сега трябва да разбера кой е и да му попреча да намери другите две книги.

— Що за история — поклати глава Вананд — и какво, ветровете да го отнесат, значи волобар? Като те гледам, си най-обикновен несретник от Войската на Сивия вълк, същият си като Булик и мен.

— Не, не е — отговори замисленият Булик. Вананд се извърна към него:

— Какво искаш да кажеш?

— Не е същият като теб и мен.

— Вярваш ли на всички тези истории? — озадачен израз се появи на лицето на Вананд.

— Не знам — отговори Булик, — но не съм виждал досега човек, който да призовава вълци в бой и да се справя с цял отряд негули, все едно са десетгодишни хлапета.

Вананд млъкна и погледна кардешком към Крамик и свития в краката му вълк.

— Добре де — намусено отвърна той, — но ако това е истина, то какво ще правим ние?

— Трябва да предупредим императора — каза Булик, — но ти, Крамик, сигурен ли си, че тези същества — асурите, са толкова опасни?

Крамик вдигна рамене:

— Не знам, но щом върховният жрец се крие в подземията от тях и твърди, че са способни да унищожат войските на Бакуриан и Издулор, значи трябва да са опасни. Но как ще предупредите Издулор? И дали той би ви повярвал?

— На нас не, но ако съобщението идва от Ермиар…

— Да, нека намерим Ермиар — намеси се Вананд. — Той трябва да научи тези неща и да изпрати вест до императора.

— Щом желаете да намерите Ермиар, елате с мен — кимна Крамик. — Където е Алобоготур, там ще е и Ермиар. Аз искам да се срещна с върховния жрец, за да разбера кой ми открадна книгата.

— Да, разбира се — начумерено каза Вананд, — и Алобоготур с блага усмивка ще ти съобщи, като го попиташ.

Изведнъж Крамик избухна в смях и попита:

— Вандо, откога стана толкова язвителен?

— Откакто се отрече от клетвата си — с каменно лице отвърна Вананд. Винаги бе считал Крамик за добър приятел и още не можеше да му прости, че ги изостави, без да каже и дума.

— Да не губим време — каза Булик и се обърна към Крамик, — води ни.

Крамик се наведе към свития в краката му вълк и разроши нежно козината му. Дурум се изправи и впери очи в господаря си.

— Хайде, Дурум — почти нежно му прошепна Крамик, — заведи ни при Ермиар.

Вълкът се обърна и бързо пое по един от коридорите. Крамик понечи да тръгне след него, но Вананд го спря:

— Ти не знаеш ли пътя? Този вълк ли ще ни води?

На Крамик започнаха да му омръзват постоянните забележки и недоволства на Вананд. Той смръщи вежди и с яден тон му отвърна:

— Този вълк спаси веднъж живота ти, не го забравяй.

И последван от Булик, се запъти след Дурум. Вананд въздъхна и бавно закрачи след тях, мърморейки под носа си.

Галериите се виеха, пресичаха, сливаха, водеха до малки или по-големи пещери и отново се разделяха… Бяха в неизбродим подземен лабиринт, но Дурум вървеше уверено и знаеше накъде ги води. На места проходът ставаше толкова тесен, че едвам успяваха да се проврат. По някой камък тук-там се отронваше и шумно се изтъркулваше, а стъпките им отекваха навътре в дълбините на огромната скала. Крамик бе сменил, незнайно откъде, старата факла с нова, светеща по-ярко. Но въпреки това мракът ги потискаше, а застоялият въздух замайваше съзнанието. Вече бяха загубили представа от колко време вървят. Умората ги обзе постепенно, а по-едрият Булик започна да усеща остра болка в крака си. Той стоически се опита да не й обръща внимание, но след още час не издържа и изпъшка:

— Крамик…

Волобарът спря и се обърна.

— Какво има? — попита той, а пламъците от факлата играеха по лицето му.

— Да починем малко, а? — слепоочията на мъжа бяха плувнали в пот.

Булик съвсем скоро се бе възстановил от раната, нанесена от негулите. Силите не му достигаха, да продължи без почивка.

— Добре, нека отдъхнем — съгласи се Крамик и със силен глас се провикна: — Дурум!

Вълкът се появи от тъмнината и застана до господаря си. Волобарът и двамата мъже седнаха на каменния под и облегнаха гърбове в грапавата стена. Дори студът на камъка не успя да помрачи удоволствието на Булик от почивката.

* * *

Сангасите вървяха по пътя, ограден с бели колони. Сивкавите им широки одежди се вееха на вятъра, но почти никакъв звук не се чуваше. Сякаш призраци бродеха по земята. Пропастта зееше от двете им страни, черна и дълбока, върховете на Карпонили светеха, снежни и безоблачни, а тишината наоколо бе смазваща. Сякаш дълбоката бездна под тях всмукваше всеки звук, всяка песен на птица или плясък на крила.

Изведнъж, когато наближиха боровата гора, сангасите се затичаха. Започнаха бавно, в лек тръст и постепенно набрали скорост, мъжете полетяха с широки крачки и развети коси. Лицата им, мрачни и устремени, гледаха уверено напред. И точно преди да навлязат в гората, като по команда извадиха широките си мечове и се понесоха между дърветата право към лагера на уголците.

А Бакуриан току-що бе научил, че Издулор е успял да премине Кападската клисура и е само на няколко километра от манастира. Канеше се да прати вест на Алобоготур, когото смяташе за съюзник. Щеше да поиска час по-скоро да го пуснат в манастира, където да се укрепи и да победи кан-императора с помощта на жреците.

Когато обаче уголски войници се спуснаха в лагера и с викове предизвестиха нападението на сангасите, Бакуриан се стъписа. Оплетен в магиите на върховния жрец, той не знаеше нито как да реагира, нито на какво да вярва. Бяха притъпили бдителността и здравия му разум и бе попаднал в капан.

Пред очите му премина хала — сангасите. Връхлетяха със страшна скорост, врязаха се в лагера, като стрела в плът, и започнаха да посичат наред уголските войници. Бакуриан гледаше как мъжете му погиват, изненадани от устрема на сангасите. Тичешком до него се приближи Тобел, първият министър, и задъхан извика:

— Билярската войска е наблизо, обградени сме.

Лудост просветна в очите на Бакуриан:

— Бийте се, бийте се! — извика той. — Сангасите са наши съюзници, Алобоготур ще ни посрещне в манастира. Бийте се!

Тобел го разтърси за раменете и с ужас в гласа си му кресна:

— Какви съюзници, избиват ни като пилци?!

— Бийте се, бийте се! — викна Бакуриан, отскубна се от Тобел и с изваден меч хукна срещу налитащите сангаси.

Уголските войници тръгнаха след него, въодушевени от страстта, с която предводителят им се хвърли срещу врага. Те все още не бяха научили, че билярците са преминали Кападската клисура и настъпват откъм гърба им. Но Тобел, който знаеше, че ги очаква гибел, изпусна меча си, хвана се за косите и едри сълзи закапаха от очите му. Никога първият министър не бе искал да бъде войник, никога не се бе домогвал до това.

А Бакуриан продължаваше да тича с обезумял поглед и викове:

— Бийте се, бийте се!

Един сангас го пресрещна, кръстоса меч с него и двамата се вплетоха в смъртоносна битка. Уголскят предводител бе умел боец, а обзелата го лудост сякаш двойно увеличи силата му. Той успя да отблъсне атаката на сангаса, метна се отгоре му и хладнокръвно заби меча си право в гърдите на мъжа. Когато се изправи, Бакуриан бе целият изпръскан с кръв. Огледа се наоколо и завика с хрипкав глас:

— Напред към манастира, бийте се!

Обезумелият мъж хукна сред дърветата на боровата гора и се изгуби от очите на Тобел, който бършеше сълзите си и със страх гледаше как сангасите помитат уголската войска.

В това време откъм другия край на лагера връхлетя първата линия на билярската войска. „Сивите вълци“ бясно препускаха върху бързите си коне и с диви крясъци се пръснаха сред уголските шатри. Стрелите, изпратени срещу тях, не успяха да ги спрат. Извадили тежките си оръжия, „вълците“ посичаха всичко живо по пътя си. Кан-императорът бе заповядал да нямат милост към тези, които опожариха столицата му.

А Бакуриан продължаваше да тича сред дърветата, битката остана зад гърба му. Слаби викове едва достигаха до слуха му, но той продължаваше да крещи:

— Бийте се!

Погледът му стана още по-налудничав, когато видя пред себе си кулите на манастира. С удвоени сили се затича Бакуриан, прескочи един голям камък и за последен път извика:

— Бийте се, бийте се, уголци!

И полетя с неистов крясък в черната пропаст пред манастира.

Кан-императорът Издулор изпълни заканата си. Преди да падне нощта над Карпонили, от уголската войска бяха останали само около петстотин пленници. Към останалите не бе проявена милост. Трупове покриваха земята и вятърът разнасяше миризмата на кръв.

Императорът победоносно пое към манастира, придружен от личния си отряд и сангасите, за да се срещне с върховния жрец. Войската му остана отвъд пропастта. Билярците с нетърпение очакваха новия ден, когато най-после ще напуснат негостоприемната планина, за да се завърнат по домовете си.

* * *

Нощ се спусна над Лисичи урвар и сякаш погълна планината. В дупката под Живото Дърво все още мъждукаше жълтата светлина, но постепенно зародишите угасваха. Бяха се изтърколили от гнездата, изкопани от Асура, тъй като многократно увеличиха размера си, докато пиеха от сока на Дървото, и сега лежаха струпани едно върху друго, задръстили многобройните коридори на леговището. Пипалата, с които пиеха, вече ги нямаше. Изтънели и съсухрени, те бяха потънали сред черната пръст. Постепенно светлината съвсем угасна и всичко потъна в мрак. И тогава започна движението. Във всяко яйце нещо се размърда. Сърцето във вътрешността се събуди и затуптя. Обвивките се заогъваха под напора на живота, пулсиращ отвътре. И ето че една обвивка се разкъса, и още една след нея, и още една… Известно време шумът беше невъобразим, после постепенно замря. Опияняващата миризма на ядките, останали на купчинки под изгнилите плодове, ги привлече към изхода на леговището. Те запълзяха натам и с наслада изсмукваха вътрешността на разпукалите се ядки, които бяха пълни със семената на Живото Дърво, обвити в гъст като желе сладък, ароматен сироп. В телата им се вля поредната порция живителна сила, а нощният хлад ги призова към външните простори. Постепенно силуетите на съществата се измъкваха от дълбините на земята, разперваха огромните си криле и политаха към бялата луна. Това беше нощта, в която децата на Майката затанцуваха своя танц на любовта. Всяка женска асура трябваше да намери своята мъжка половинка, за да могат заедно да се впуснат и да оцелеят в предстоящата война на асурите.

* * *

Ермиар бе объркан. Нещо странно се случва, мислеше той, нещо, за което учителите не му казват. Вървяха в дълга колона по подземен коридор. Отпред и отзад в колоната вървяха сангаси, а в средата й се намираха той, жреците, неколцина техни ученици, няколко служители и Бендидора, която крачеше точно пред него. За миг той отклони мислите си към нея. Какво, ветровете да го отнесат, прави тя тук и защо никой не му каза, че се намира в манастира?!

Косата й бе с цвета на зряло жито, а лицето — помургавяло от слънцето. Стори му се още по-слаба отпреди. А с тези панталони за езда, които бе облякла, и с прибраната коса приличаше повече на момче. Както винаги гледаше начумерено, с някакъв див поглед, който Ермиар никак не харесваше.

Обясниха му, че уголците нападат манастира и затова слизат в подземията, но Ермиар усещаше, че това не е цялата истина. Ала все още се чувстваше много изтощен от отровата в кръвта си и затова не се противопостави на жреците. Те имаха право, като твърдяха, че е прекалено слаб, за да участва в битки. Най-странно от всичко му се стори присъствието на Бендидора от Ябрус в манастира, но не му се искаше да води разговор с нея. Тя беше прекалено дръпната и особена. Надяваше се по-късно да получи обяснение от жреците.

Унесен в мисли, той се стресна и замалко да се блъсне в Бендидора, когато колоната пред него спря. Надигна се да види какво става, но освен гърбове, друго не видя. Отпред зазвучаха някакви гласове, но каменните тунели изкривяваха звука и Ермиар не успя да разбере нищо. Сангасите, които вървяха след него, изведнъж го избутаха и един след друг започнаха да се придвижват напред.

— Какво става? — попита ги Ермиар, но само един сангас му обърна внимание, и то не за да му отговори, а с леден глас да нареди на него и Бендидора:

— Стойте тук и не мърдайте — и избърза напред.

— Куче — изсъска изведнъж Бендидора след изчезващия в тъмното сангас.

— Какво? — слисан запита Ермиар.

Тя го погледна с пренебрежение и замълча. След това се озърна. Наблизо гореше факла, затъкната между камъните от сангасите, които се бяха погрижили да им оставят светлина. Бендидора измъкна факлата и огледа внимателно каменния коридор. След това, без много да му мисли, се втурна в едно разклонение и изчезна, а заедно с нея изчезна и светлината.

— Хей — Ермиар забързано тръгна след нея. Сви в тунела, където изчезна момичето, и я повикна:

— Бендидора, какво правиш? Върни се.

Тя се движеше бързо, но спря и се обърна:

— Махай се — викна му и се затича напред.

— Ще се изгубиш — силно се развика Ермиар, — полудя ли?

Този път обаче Бендидора не се обърна и не каза нищо.

— Ветровете да те отнесат, ябруска вещице — изруга Ермиар и тръгна след нея.

Един-два пъти погледна назад, но продължи да следва факлата на Бендидора.

Никой не видя, как двамата изчезнаха, защото се бе случило нещо невероятно, което жреците най-малко очакваха. Както си вървяха сред потъналите в тъмнина коридори, съзряха пред себе си светлина. Някой вървеше срещу тях. Това бе толкова изненадващо, че сангасите, крачещи най-отпред, спряха и веднага повикаха Алобоготур. Върховният жрец се загледа с присвити очи в приближаващата се светлина. Който и да бе проникнал в подземията, щеше да обърка плановете му. Без да се замисли, Алобоготур нареди на сангасите:

— Убийте ги.

Мъжете се втурнаха напред с извадени мечове.

Крамик видя приближаващите се сангаси. Дурум настръхна, озъби се и гърлено ръмжене се разнесе в галерията.

— Тихо, Дурум — нареди Крамик, — стой на място.

Сангасите бяха много. Волобарът прецени, че тримата няма да успеят да се справят с добре обучените воини на жреците. Нуждаеше се от сенките, само така щеше да се справи със сангасите. Той се обърна към Булик:

— Бързо, трябва ми кръв.

— Какво? — мъжът реши, че не е чул добре.

— Опръскай ме с кръв — почти извика Крамик.

— Откъде да взема кръв, ветровете да го отнесат? — Булик не разбираше какво се иска от него.

В този момент Вананд, който слушаше разговора на приятелите си, извади меча, нави нагоре ръкава и с едно движение поряза лявата си ръка. Кръвта бликна по бялата му кожа. Той се протегна и завря раната си в лицето на Крамик.

— Това искаш, нали?

Волобарът усети миризмата на кръв, отпи от нея и извади сабята. Черните сенки покриха косите и очите му. Той завъртя оръжието си и посрещна първия удар на атакуващия сангас, с второто движение го посече.

Булик и Вананд гледаха с широко отворени очи как Крамик поваля като хала един след друг прииждащите сангаси.

— Какво беше това с кръвта, Вандо? — попита стъписаният Булик.

— Не знам, но го видях и тогава, на поляната, когато се бихме с негулите. Като помирише и опита кръв, нещо му става. Някакви черни сили се вливат в него — отвърна Вананд.

— Ти си го видял?! — недоумяваше Булик.

Та нали Вананд твърдеше, че Крамик не е волобар, а обикновен човек като тях.

— Защо тогава…

Но още преди да завърши въпроса, Вананд го прекъсна:

— Защото ни заряза. Не ме интересува що за чудовище е, но ние бяхме приятели, ветровете да го отнесат.

Булик кимна с разбиране и двамата продължиха да гледат как Крамик убива поредния сангас. И тогава в каменния коридор прозвуча мощен глас:

— Стига!

Алобоготур вървеше право срещу Крамик. Стъпките му бяха широки и смели, а погледът му излъчваше ярост. Той вдигна двете си ръце, насочи ги към Крамик и силно извика:

— Апара тамас!

Крамик се разсмя.

Жрецът смръщи вежди, очите му мятаха искри, а заклинанието за смърт отново проехтя, пълно със злост:

— Апара тамас!

Волобарът отново се разсмя и отговори:

— Ти си само един човек.

Щом чу това, Алобоготур замръзна на място. На лицето му се изписа ужас.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Къде е книгата на Каршашаранал? — попита волобарът, а сенките продължаваха да тъмнеят в очите му.