Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (30)

XV глава
Оренда

Салистар не обърна внимание на красивите юди, които стояха около входа на пещерата, когато я напусна. Яхна коня си и препусна възможно най-бързо към Лексинта Варнас. Бе изгубил ценно време в грижи за Деница, която го унижи и отхвърли любовта му. Но пък камъкът от волобарския олтар беше изключителна придобивка. Вече няма да се притеснява да не изгуби уменията си. Салистар бе чувал за този олтар и чудните свойства на камъните му, но никой не знаеше къде се намира и как се стига дотам.

Въпреки ценността на камъка, отровна злоба разяждаше мислите му. Черната юда щеше да му плати, Деница също — за потъпканата гордост. Но сега го чакаха по-важни дела там, където бушуваше войната.

Докато препускаше, мислите му го отнесоха далече назад, в деня, в който жрецът Батбал го повика за придружител в разходката му до Малка Търкулница.

Батбал обичаше да скита из горите, а най-голяма слабост имаше към събирането на разни твари и треви. Можеше да седи с часове и да наблюдава някой бръмбар или мравка. Прекарваше цели дни в бране на никому ненужни бурени. А когато се прибереше, понякога след няколкодневна разходка, дълго описваше видяното в дебелите си тетрадки. Събираше хербарии, рисуваше всякакви гадини и буболечки и се ровеше в купища дебели книги и ръкописи.

Обикновено компания в разходките му правеше неговият личен придружител. Веднъж придружителят беше болен и възложиха тази задача на Гостед, който нямаше работа и се мотаеше из градините на двореца. Жрецът Батбал забеляза десетгодишния хлапак и го повика:

— Младежо, ела насам.

Гостед се приближи към жреца, без да го гледа в очите. Притесняваше се, а и показваше по този начин уважението си към него.

— Къде е баща ти?

— В конюшните е, жрецо Батбал. Подковават кобилата Канти — любимката на кан-царица Ситара.

— А ти с какво си губиш времето?

Гостед се изчерви. В играта си сред парка на двореца Исиней той се виждаше като велик кан-император начело на голяма войска от хиляди войници. Поразяваше всеки враг, изпречил се на пътя му, а негова любима жена бе Деница. Това съвсем не му изглеждаше като губене на време, но предпочиташе да умре, отколкото да признае на някого мечтите си.

— Играя — отговори уклончиво и наведе още по-ниско глава.

— Тичай да кажеш на баща си, че днес ще ме придружиш до Малка Търкулница, и си облечи нещо по-дебело. Има много трънаци, ще се издереш с тия разголени дрехи. Връщаме се след три дни. Чакам те на източната порта след половин час.

Гостед се затича към конюшните с противоречиви чувства. От една страна, му беше неприятно, че прекъсваха военния му поход така безцеремонно, но от друга, разходката с жреца из Малка Търкулница можеше да предложи на момчето нови и интересни приключения. Баща му нямаше нищо против, а и да имаше, не би посмял да откаже на жреца, така че след по-малко от половин час Гостед се бе изтъпанчил пред източната порта на вътрешния град и подритваше разни камъчета, докато чакаше жреца.

Батбал не закъсня. Метна една обемиста, но не особено тежка торба върху гърба на Гостед и двамата се запътиха към външния град. Чакаше ги дълъг път. Малка Търкулница беше красива гориста местност на изток от град Исиней. Двамата вървяха мълчаливо. Времето беше слънчево и топло. Хората, които срещаха по улиците, навеждаха глави, отдавайки почит на жреца. Гостед, подтичващ до него, въртеше любопитните си очи на всички посоки. Рядко му се удаваше да излезе извън стените на вътрешния град. Майка му го вземаше понякога, когато излизаше на пазар, но много рядко. Сега хлапакът с жив интерес разглеждаше всичко наоколо. Ала когато стигнаха външната стена и напуснаха града, интересът му се изпари и на негово място се настаниха досада и скука. Вървяха по прашен път, чийто край не се виждаше. Ако с него беше майка му или баща му, Гостед би се оплакал, но жрецът му вдъхваше респект и той се въздържа.

Докато вървяха, се случи нещо странно. Постепенно, въпреки негативните си чувства, Гостед започна да се успокоява. Усети някаква топлина, нямаща нищо общо със слънцето, което грееше над тях. Тя сякаш го сгря отвътре с един особен гъдел и… той бе разтърсен от някаква неведома сила, която се разбушува из тялото му. Почувства импулс да се затича. Присъствието на Батбал едва го възпря да не хукне. В този момент жрецът го погледна внимателно, сякаш разбра, че с хлапето се случва нещо особено. Гостед извърна глава и зарея поглед в далечината, смутен от очите на жреца, които го гледаха втренчено:

— Как си, младежо? — попита Батбал.

— Добре съм, жрецо Батбал — смънка момчето.

— Бил ли си друг път в Малка Търкулница?

— Не, никога — поклати глава Гостед.

— Е, сега ще имаш възможност да я видиш. Очарователна местност е.

Гостед не можа да измисли какво да отговори, затова замълча. Двамата продължиха да вървят. Но енергията, която изпълни дребното тяло на момчето, продължи да бушува и сякаш го изгаряше отвътре. От усилието да прикрие ставащото, ситни капчици пот избиха по челото му, а устата му пресъхна от жажда. Жрецът периодично му мяташе съсредоточени погледи, изпълнени с интерес, докато стигнаха една отбивка, която беше много тясна, но пък значително съкращаваше пътя. Наложи се Гостед да мине отзад, а жрецът да води. Пейзажът около тях се промени. Вместо сред голо поле, вече вървяха из гориста местност, изпълнена с прохлада и със свежия мирис на боровете, извисили клони над тях.

— Жаден съм — Гостед не издържа сухотата в устата си.

Жрецът спря, свали торбата от рамото си и извади малка бутилка. Отвори запушалката и я подаде на момчето, което я сграбчи с две ръце и я приближи към устата си. Но преди да отпие, жрецът го спря:

— Чакай, младежо.

Гостед замръзна.

— Изпий само една глътка, не повече. Ще те утоли.

Момчето преодоля импулса да излее цялата бутилка в гърлото си и отпи една глътка от шишето. Никога не бе опитвал подобна течност. Сладникава, с леко кисел привкус. Гостед не беше сигурен, че му е харесала, но му се искаше да отпие още заради свежестта й. Жрецът обаче издърпа бутилката от ръката му, запуши я и я върна в торбата си.

— Е, как е, напи ли се? — попита той момчето.

— Да — измънка Гостед, учуден, че една малка глътка утоли жаждата му. — Каква е тази напитка?

— Билкова отвара — отвърна разсеяно жрецът и зарея поглед в далечината. — Да тръгваме, остана ни още малко път.

Жрецът метна торбата си на рамо и двамата продължиха да навлизат навътре в гората. Въпреки че бяха вървели с часове, Гостед не усещаше глад. Енергията продължаваше да го изгаря отвътре. Червенина заля лицето му и капчиците пот ставаха все повече и повече. Но сухотата в устата му бе изчезнала напълно благодарение на напитката, която му даде жрецът.

Не след дълго сред дърветата се показа малка дървена къща, живописно разположена до висока скала.

— Пристигнахме — обяви жрецът и свали торбата от рамото си.

Гостед с интерес заоглежда къщата.

— Някой живее ли тук? — попита, въпреки че мътните, прашасали прозорци му подсказваха отговора.

— Не — отговори жрецът, — построих тази къща, за да има къде да преспивам, когато идвам насам. Не е нищо особено, но ще ни предпази от вятъра, който нощем духа по тия места.

— Хубава е — с възхищение каза Гостед. Той смяташе, че е велико да имаш къща в гората, в която да ходиш, когато си поискаш.

— Е, младежо, влизай, щом ти харесва. Трябва да запалим огън в камината. Въпреки хубавото време вечер става студено. Ще хапнем и ще стане време за сън. Утре тръгваме по тъмно.

— Къде ще ходим? — не се стърпя момчето, а жрецът, който в това време отваряше вратата на къщата, му отвърна с весели нотки в гласа:

— Ще търсим „куцо коренче“. Казват, че придава неповторим вкус на гъбената супа, ако се настърже вътре, докато е още гореща. Досега не съм го намирал. Дано да си ми на късмет.

— А защо се казва „куцо коренче“?

Жрецът се поусмихна:

— „Куцото коренче“ е грудка, която има формата на човек, който си има глава, ръце и тяло, но често се случва да е с един по-дълъг и един по-къс крак. Раханяните го наричат мандрагора и по техните земи се среща често, а не като у нас. От години го издирвам, пусто да остане. Утре ще ми помогнеш да намерим този корен и ще видиш колко е особен.

Момчето замълча. Надяваше се утрешният ден да е по-интересен от днешния. В къщата Гостед усети особена миризма — на дърво и някаква плесен, усещаше се влага. Явно наскоро в Малка Търкулница се бяха изсипали дъждове, проливни като в Исиней. Жрецът запали огън в огнището, който освети и стопли дървената стаичка, обзаведена скромно — само с две легла и маса. Докато двамата се хранеха с хляб и мазно сирене, слънцето се скри и сред черния мрак изгряха светлините на кълбетата. Батбал извади отнякъде две дебели одеяла и подаде едното на Гостед.

— Хайде, момче, завивай се и заспивай, че утре ни чака дълъг ден.

Гостед взе одеялото и се изтегна на твърдото легло. Продължаваше да се чувства странно, топлината го изгаряше отвътре и го затресе треска като тая, която миналата зима го повали на легло за цели десет дни. Но постепенно сънят го унесе и той заспа. И тогава се случи това, което промени живота му завинаги.

Присъни му се същият път, по който стигнаха до Малка Търкулница. Гостед отново вървеше редом с жреца. Крачеха бавно и мълчаливо, а слънцето грееше, ярко и жарко, над тях. Той почувства странната енергия да го изпълва, както се случи наяве през деня. Тръпки разтърсиха тялото му и топлината започна да го изгаря отвътре. Но в съня си не замълча и не прикри това, което става, а се обърна към жреца:

— Жрецо Батбал — повика го момчето.

Възрастният мъж се обърна към него и погледите им се срещнаха. Тогава момчето тихо каза:

— Помогнете ми.

Веднага след това нещо силно го разтърси и Гостед отвори очи. Батбал го бе хванал за раменете и го будеше.

— Ставай, младежо, и ми кажи какво става?

Гостед се разбуди и объркан се огледа. В огнището още гореше огън и осветяваше смръщеното лице на жреца. Момчето се уплаши.

— Криеш нещо от мен през целия ден — продължи с висок глас жрецът. — Казвай какво ти е?

— Не знам — сълзи избиха в очите на момчето, стреснато от съня и от надвесения над него Батбал. Треската продължаваше да го изгаря отвътре — по-силна отпреди.

— Ти отвори канала на съзнанието си и се свърза с мен. Казвай, момче, какво ти е?

— Имам треска, жрецо Батбал, май се разболявам — проплака Гостед, — нещо ме гори отвътре.

Жрецът се успокои, приседна до леглото на момчето и се усмихна:

— Защо не каза по-рано, момче? Нищо ти няма, не го мисли.

Батбал се протегна, вдигна от земята торбата си и извади висока бутилка.

— Ето, пийни си. Това е царски квесел.

Гостед избърса с ръкави сълзите си и надигна с облекчение бутилката. Напи се хубаво и я върна на жреца.

— Усети треската, когато напуснахме града, нали? — Батбал се наведе към момчето и погледна в очите му.

Гостед кимна с глава:

— Да, жрецо Батбал.

— Сега ще ти кажа какво се е случило. Когато излязохме през портите и останахме само двамата, ти си усетил енергията ми, защото аз не си сложих бариера. Когато сме сред хора, ние слагаме бариера пред енергийния си поток, или иначе казано — пред орендата си. Правим го, защото тези, които нямат силна енергия, несъзнателно я изсмукват от такива като нас, чиято оренда е голяма. Но теб те подцених и виж какво се случи — засмя се Батбал. — Моята оренда е предизвикала треската ти, защото се е сблъскала с твоята. Ти не си научен да управляваш силата, която имаш, и затова тялото ти реагира така. А ти имаш изключителна сила. Не всеки успява като теб да отвори канала на съзнанието си още при първия сблъсък с енергията. Аз например не успях дори на десетия път, въпреки че се сблъсках с духа на самия Алобоготур.

Гостед гледаше жреца с широко отворени очи и попиваше всяка негова дума.

— Вярно, че и сокът помогна, но все пак си изключение — продължи жрецът. — Нужно е да тренираш тази сила, младежо. Трябва да се научиш да слагаш бариера пред енергията си и да я управляваш и направляваш правилно. Иначе с годините хората ще я изпият от теб, а не си струва така да я попилееш. Ще те изпратя в Карпонили, където ще те насочат към школата, подходяща за теб.

— В Карпонили — ахна момчето, повтаряйки думите на Батбал, — наистина ли?

Жрецът го погледна строго:

— Не бързай да се радваш. Няма да ти е лесно там, момче.

Но Гостед бе прекалено възбуден от думите на жреца и с чисто детска надежда попита:

— А ще стана ли сангас?

Жрецът се засмя от сърце и се премести на другото легло, където се уви добре с одеялото.

— Сега заспивай, а какъв ще станеш, зависи единствено от теб.

Това бе първият досег на Гостед с енергията. И ако тогава мечтата му бе да стане сангас, то сега, препускайки на бързия си кон, той гонеше друга мечта — да придобие магията на древните волобари и да се добере до техните тайни.

* * *

Тъй като не бързаха, Ермиар и тримата му спътници Вананд, Булик и Крамик се завърнаха при останалите „вълци“, когато слънцето вече залязваше. Щяха да пренощуват в пещерите и да се възползват още една вечер от гостоприемството на кодилците. Апетитна миризма погъделичка обонянието на четиримата мъже след като се промъкнаха през тесния вход на една от пещерите. Вътре ги посрещнаха весела глъчка, топли огньове и казани, пълни с гореща чорба. Щом се появиха на входа, Загарда се отдели от групата жени, с които водеше разговор, и се втурна към Ермиар.

— Здравей, Загарда, как си?

— Добре — отговори Загарда и се огледа. Видя, че Ермиар е придружен от тримата „вълци“, но явно погледът й търсеше още някого, защото не успя да прикрие разочарованието си.

— Безмер не е ли с вас? — попита момичето, видимо притеснено.

Ермиар поклати глава:

— Не, изчезна нанякъде — отвърна й разсеяно и добави: — Гладни сме. Ще организираш ли нещо, та да хапнем?

Загарда кимна и тръгна с бързи крачки обратно към групата жени, с които говореше преди малко. Наведе се, каза им няколко думи и две от тях се изправиха. Със сръчни движения жените постлаха шарено платно до един от огньовете, край който сладко спяха три малки дечица. Отрупаха платното с хляб, сирене, месо и топла супа. Когато трапезата за Ермиар и спътниците му бе сложена, жените гушнаха децата и ги отнесоха със себе си. Четиримата се настаниха около огъня и лакомо се нахвърлиха върху храната. Дурум също получи месо и когато се нахрани, се запъти към изхода. Вълкът обичаше да скита нощем из тъмните дебри, а Крамик не го спираше. На сутринта Дурум винаги се завръщаше.

След четвърт час върху платното бяха останали само трохи и празни съдове. Ермиар, доволен от обилното ядене, се изтегна до огъня и очите му зашариха из препълнената с кодилци пещера. Глъчката от разговорите бе утихнала, тъй като повечето заспиваха, увити в дебели кожи и одеяла. Тримата му спътници също вече спяха, а гърленото хъркане на Булик се сливаше с подобните шумове наоколо. Погледът на Ермиар се спря на крехката фигура на Загарда, легнала наблизо. Равномерното й дишане показваше, че вече спи. Лицето й бе полуосветено от гаснещия огън и една неизсъхнала още сълза му подсказа, че е заспала, плачейки. Той се досещаше защо е плакала. Момичето бе влюбено в Безмер. А той, освен че не отговаряше на чувствата й, бе изчезнал, без някой да разбере къде, как и защо.

Ермиар я погледа още известно време и се обърна към стената. Преди да заспи, си каза, че като свърши войната, ще се върне и ще я вземе за жена. И друг път, макар и рядко, се е случвало мъж от стети-сантропи да си вземе за жена момиче от ури-сантропи. Той знаеше, че за него е определена Бендидора от Ябрус и за да спази традициите, щеше да вземе нея за първа жена. Но сърцето му искаше Загарда, макар и да знаеше, че в момента девойката обича другиго. Втората му сватба щеше да е със Загарда. Ермиар не се съмняваше в това.

Дежурният войник го събуди рано на другия ден. Слънцето още не беше изгряло и кодилците спяха дълбоко. Другарите от отряда му се облякоха набързо, измъкнаха се тихомълком от пещерите и оседлаха конете. Всички се събраха на поляната и тъкмо когато Ермиар се накани да яхне коня и да нададе бойния вик на „вълците“, чу зад себе си шум от тичащи стъпки. Загарда бързаше задъхано към него, а косите и полите й се вееха от силния вятър. Момичето не продума и думичка, само се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. После рязко се обърна и тичешком изчезна обратно в пещерата. Той остана безмълвен и неподвижен и когато тя се изгуби от погледа му, се качи на коня. Извика:

— Карн веган! — и се понесе устремно напред сред възклицанията на другарите си.