Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трите книги (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 114 гласа)

Информация

Издание:

Читанка.

Редактор: Петранка Евтимова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от freska)
  3. — Редакция на произведението от Петранка Евтимова

XIII глава
Съзвездия

В тъмната пещера под Черната планина се изви пясъчна вихрушка и юда се появи, стиснала в ръка камата си. Огледа се и видя, че Деница лежи спокойно. Огънят бе почти изгаснал, а юда не обичаше вечната светлина. Тя направи фуния с ръка пред устата си и духна към мъждукащите пламъци. Те се разгоряха силно и светлината им преобрази пещерата. Беше втората вечер от тридневния срок, който постави на Салистар. Оттогава девет млади юди бяха яхнали своите сури. Оставаха още две, но черната не се съмняваше, че съвсем скоро и те ще поемат по пътя на господарките на горите. Сега деветте пътуваха в различни посоки, за да изработят оръжието си и изплетат одеждите си, но скоро щяха да се съберат и да останат завинаги заедно.

Старата взе една от кожените постелки, натрупани за легло на Деница, и се затътри с нея към камъка, който й служеше за скривалище. Постла до него кожата и го отмести. Измъкна дълга бяла дреха. Погали я с ръка, сгъна я и я постави върху кожата. От същото място извади красив колан, меки сандали с дълги върви и малка торбичка — всичките изработени от кожа, и ги нареди внимателно до дрехата. Когато привърши, юда се изправи и се приближи към спящата Деница.

— Време е с теб да поделим едно тяло, принцесо. — Старицата се наведе над нея и прошепна в ухото й: — От днес името ти ще е Ирника и ще бъдеш господарка на горите.

Черната юда извади камата с едната си ръка, а с другата хвана дебелата си побеляла плитка, по която проблесна дъга, и с едно движение я сряза. Когато плитката се отдели от главата й, юда изохка и се строполи на каменния под. С треперещи ръце разплете булото си и едвам се довлече до Деница. Метна го върху главата на принцесата. С малкото останали й сили старицата се хвърли върху гърдите на младата жена и натисна камата с помощта на цялото си тяло. Трудно се справи юда. Старото й тяло едвам се движеше без булото, но скоро стоеше изправена, с туптящото сърце на Деница в ръце, призоваваща с немощен глас елена.

И той отвърна на призива й. Появи се, сякаш изникна от нищото, и бавно задъвка кървавото сърце, което юда постави пред муцуната му. Когато изяде всичко, еленът вдигна глава. Преградила пътя му към Деница, изправена срещу него, стоеше старицата. Очите им се срещнаха и тя проговори тихо на древния език:

— Асме юрум, сура.

Еленът я разбра, наведе глава напред и силно я мушна с гигантските си рога право в корема. Тялото й се преметна, увисна във въздуха, където се разпиля на черен прах и се посипа върху окървавеното тяло на Деница. Еленът подви краката си, легна до топлия труп на момичето и едри сълзи закапаха от очите му.

След един дълъг час, през който огънят бе почти загаснал, Ирника отвори очи, зелени като горските поляни. До нея лежеше еленът и я гледаше с влажния си поглед.

— Хо кадам, сура — каза властно Ирника и животното се изправи на крака.

Тя също се надигна. Разпали с дъха си огъня и светлината прогони мрака. Руси, гъсти и дълги коси обрамчваха още по-красивото лице на някогашната Деница. Платното, с което бе покрита, се изхлузи и на светлината от огнените пламъци се откроиха гладки, релефни мускули, сякаш извайвани с години. Тя прокара ръце по плитката си, по косите и тялото си. Доволен смях звънна в пещерата — Ирника отново бе силна, млада и красива. Черната юда получи ново тяло.

Тя се приближи към постелката, където бе приготвила одеждите си, и плавно нахлузи бялата рокля. Препаса колана и върза сандалите си. Накрая затъкна острата кама в колана и закачи на него кожената торбичка. Приближи се до сура, хвана го за козината на врата и с един скок го яхна. С мощен и плътен глас Ирника заговори на древния език от гърба на силното животно:

— Иш меленис зеляни. Суб вига меленис гита.

Когато звукът от думите й заглъхна, от всички посоки към нея изпълзяха дълги и тънки зелени змии. Пропълзяха нагоре по краката на елена, който спокойно стоеше, вплетоха се една в друга и изплетоха върху тялото му юзда. Ирника я хвана здраво и викна с плътния си глас:

— Хо ириш, сура! — и се понесе на гърба на красивия елен, да си вземе лъка и колчана със стрелите, които бе изоставила отдавна.

* * *

Петимата мъже продължаваха да стоят пред отворилия се в скалата процеп. Всеки от тях, с обърканите си впечатления от волобарската магия, се опитваше да осъзнае и приеме случилото се. Жреците владееха магии. Това го знаеше всеки, но никога не бяха виждали магия, която се задейства от предмет без прякото участие на човек.

Двама от тях, Безмер и Крамик, знаеха много повече, отколкото показваха, но и двамата криеха това от спътниците си и мълчаха. Пръв наруши настъпилата тишина Ермиар:

— Мисля, че трябва да влезем — той плъзна поглед нагоре по скалите, устремени към синьото небе, — но ще трябва да уловим вечна светлина. Тази омагьосана дупка май ще ни заведе на тъмно място.

— Аз ще вляза, да проверя. Може и да не се наложи. Виждал съм много пещери в подобни места. Някои от тях са достатъчно светли, поради процепите, образувани в скалите над тях. Но ако продължава твърде много навътре, тогава ще се наложи да хванем някой от тези светулковци — отговори Безмер и затърси с поглед кълбетата вечна светлина.

— Защо да не влезем заедно? — не се съгласи Ермиар и смръщи вежди. — Ти влез пръв, а ние ще те последваме. Ако се наложи, някой от нас ще се върне за светлина.

Булик, Вананд и Крамик слушаха разговора им отстрани, но при последните думи на Ермиар, Булик се приближи с няколко стъпки до господаря си и се намеси:

— Простете, но скитникът е прав за едно… — думите му жегнаха Безмер. Той стрелна с очи грубия войник, който обаче никак не се притесни, а продължи: — … че не знаем каква е тази волобарска магия и какво може да ни причини, влезем ли там. Ако питате мен, най-разумно е да се разделим. Едните ще влязат първи, а другите едва след като се уверят, че е безопасно. Не си струва да се затрием всички накуп. Това се отнася особено за вас.

— Булик е прав — не се стърпя Крамик и излезе напред. — Аз ще вляза заедно с този човек вътре, а вие тримата останете. Хванете вечна светлина, за да сте подготвени, и когато ви повикам, ще дойдете при нас. Знаем, че Вандо добре се справя с кълбетата. Мисля, че не след дълго ще е хванал поне три.

Ермиар нямаше как да не признае, че това е правилното решение. Въпреки любопитството и нетърпението си да види какво крият скалите на Лимен Карон, кимна в знак на съгласие към Крамик:

— Не се бавете.

Безмер не показа с нищо какво е отношението му към решението на Ермиар. Обърна се с гръб към четиримата мъже и потъна в процепа на скалата, без да каже дума. Крамик отведе настрани Дурум, погали го по врата и закачи веригата му за клона на едно дърво. Прошепна му няколко думи в ухото и се запъти след Безмер. Вълкът остана да гледа тревожно след него. Крамик погледна към другарите си, усмихна се широко и махна небрежно с ръка… Но точно преди да потъне в пещерата, погледът му бе привлечен от нещо блестящо в скалата. Слънцето се бе отразило в медальона, който все още стоеше върху белия камък.

— Може ли да го взема? — обърна се Крамик към Ермиар и посочи с ръка медальона.

— Вземи го — след кратък размисъл отвърна Ермиар, — може да ви потрябва. Но го пази.

Крамик издърпа медальона от камъка и го окачи на врата си. След това бързо хлътна в черната пролука. Когато се намери сред прохладните стени на скалата, той застана на място за минута, оставяйки очите си да привикнат с тъмнината, и едва след това продължи напред. Крамик, който беше волобар — един от последните, останали на Гелда Валуния, можеше да настрои така зрението си, че да вижда в тъмното все едно е ден. Ала избягваше да го прави, защото след това получаваше главоболие, и използваше дарбата си само в най-критични случаи. Чуваше стъпките на Безмер пред себе си, но силуетът му бе трудно различим в мрака, който ставаше все по-плътен. Крамик се хвана с една ръка за стената, за да си помага и да не се препъва, а с другата измъкна възможно най-тихо кръстатата си сабя. Промъкваше се, отначало бавно и внимателно, но тъй като не срещаше никакви препятствия, увеличи скоростта. С изненада установи, че вече не вижда и не чува пред себе си Безмер, въпреки че зрението му бе привикнало към тъмнината достатъчно, за да го различи, ако е на няколко крачки пред него. Съвсем скоро разбра, че за това си има причина. Тунелът, в който се намираше, правеше рязък завой и продължаваше само още няколко метра напред. Той ясно видя всичко това след като отмина завоя, защото срещу него се процеждаше, макар и много слабо, светлина. Не бяха изминали и пет минути, откакто се вмъкна в процепа, и вече бе стигнал края му. Крамик не се изненада особено. Още от момента, когато видя каменния път и високите скали, предположи, че се намират сред останките на древната волобарска академия Лимен Карон. Дядо му винаги бе твърдял, че съдбата на Крамик сама ще го върне към корените му. Вече бе загубил вяра в думите на дядо си. Но изминаха шест години и ето че предсказанието му се сбъдваше. Според разказите на стареца академията представлява галерия от огромни каменни пещери. Очакваше процепът в скалата да отвежда до някоя от тези пещери и не се излъга. Озова се в овална зала с високи каменни колони. Това успя да различи на слабата светлина, която се процеждаше от различни процепи в скалите над главата му. Веднага забеляза Безмер, който стоеше на няколко крачки от него и внимателно оглеждаше мястото, а когато усети чуждото присъствие зад себе си, се обърна. Двамата мъже се спогледаха и в този момент Крамик вдигна и насочи сабята си към него:

— Кой си ти? — гласът му прокънтя заплашително.

Безмер измъкна светкавично своя меч и се приготви да посрещне неочакваното нападение на Крамик.

— И не ми разправяй приказките, които си разказал на господаря Ермиар.

Изричайки това, Крамик атакува. Безмер отби удара и отскочи настрани, но Крамик, освен силен, бе и достатъчно пъргав, за да го следва без проблем. Започна изтощителна борба за едрия, но слабо подвижен Безмер, в която Крамик дори не се задъха. Безмер не се даваше лесно, а и силата му не бе за пренебрегване. Въпреки това, след пет минути Крамик опря острие в гърлото на мъжа и го принуди да хвърли оръжието си.

— Отново те питам кой си и какво търсиш тук? — ядосано повиши тон Крамик и натисна със сабята си врата на мъжа.

— Боломит съм — отговори задъханият Безмер. — Търся Зелената книга на волобарите.

— За какво ти е? — попита Крамик и продължи да натиска с оръжието си.

— Салистар я иска.

Крамик сведе сабята си от гърлото на мъжа и я прибра. Изражението му бе сериозно и съсредоточено. След няколко минути обмисляне той се обърна към Безмер:

— Ако ти е скъп животът, сега ще излезеш навън и ще кажеш на останалите, че вътре не е опасно, но е тъмно. Нека хванат вечна светлина и тогава да влязат. А ти не се връщай с тях, измисли нещо и се махни колкото е възможно по-бързо от селото и местността.

Безмер разбра, че Крамик има лична причина да не го предаде на Ермиар. Но не бе в положение да се интересува и да пита каква е тя, въпреки че много му се искаше да разбере. Ако Крамик беше обикновен войник във Войската на Сивия вълк, щеше да го изобличи веднага пред Ермиар. Не беше и агент на жреците, защото щеше да направи всичко възможно да премахне Безмер или поне да разбере чрез него нещо за Салистар и останалите боломити. Но той не направи нищо такова. Не попита какво представлява Зелената книга на волобарите — значи бе посветен в тайни, до които малцина имаха достъп. Може би е агент на Салистар? Но тогава защо да не се разкрие пред Безмер, щом работят за една кауза!? Колкото и да си блъскаше главата, не разбираше кой и какъв е този човек. Затова реши да направи най-доброто за себе си — да се възползва от ситуацията и да се измъкне невредим. Най-добре е да тръгне още днес към мястото на срещата със Салистар. Безмер прецени, че този Крамик, колкото и да знаеше за книгата, нямаше да има време да я намери в каменния лабиринт на Лимен Карон, щом на другия ден „вълците“ заминават за Карпонили. А за самия него стана опасно да продължава начинанието сам. Щеше да поиска още мъже от Салистар, с които да се върне, за да продължи издирването на Зелената книга. Затова, без да задава въпроси, Безмер се отправи към прохода в скалата, който щеше да го отведе навън.

Когато се убеди, че наистина е останал сам, Крамик се огледа. Трябваше да действа бързо, преди да дойдат другарите му. Замисли се за миг за боломитите. Каза си, че ще се наложи да разбере повече неща за тях. Но тъй като нямаше време за губене, насочи вниманието си към каменната галерия.

Извади от пазвата си медальона, вдигна го и го насочи към един лъч светлина, проникнал от пролуките в скалите над него. Срещнал металната повърхност, слънчевият лъч се пречупи нагоре към тавана на пещерата. Крамик изрече с висок глас едно от заклинанията на савхи, които още от дете бе научил наизуст:

— Гранета идиум асме телерис.

Думите проехтяха из цялата пещера, а в мига, в който заглъхнаха, над Крамик изгря нощно небе. Сякаш скалите изчезнаха и настъпи нощ. Но навън си бе ден, а скалите не бяха помръднали. Древна волобарска магия създаде неповторимата илюзия за небе, изпъстрено от различни съзвездия. На светлината им мъжът видя реалните мащаби на волобарската зала, чиито каменни колони се губеха сред магическия космос. Тя бе огромно кръгло помещение с двайсетина изхода във всички посоки. Изходите с форма на арки не се различаваха с нищо един от друг, поне на пръв поглед, и бе лесно човек да се заблуди. Крамик сложи един камък пред най-близката арка — през нея бе влязъл и тя щеше да го изведе навън. И отново се захласна по небето над себе си.

Много бе слушал за тази магия, знаеше какво ще се случи, но нищо не можеше да се сравни с гледката, която му се разкри след като изрече заклинанието.

Но Крамик нямаше време за съзерцаване. Скоро Ермиар и „вълците“ щяха да го намерят. Затова бързо и съсредоточено затърси с поглед съзвездието Юда. Беше научен да го открива безотказно сред многото звезди и мъглявини — както него, така и останалите съзвездия, които са използвали волобарите. Скоро очите му откроиха изрисувана от звездите фигура на жена, яхнала елен. Тялото й бе извърнато назад, а в ръцете си държеше опънат лък. Стрелата в лъка сочеше безпогрешно една от арките. Крамик се втурна натам, но преди да напусне залата, изрече на висок глас думите:

— Акмеле те гата.

Небето, изпъстрено със звезди, изчезна така, както се бе появило, и сумракът отново се възцари в пещерата. Крамик изчезна под арката, посочена му от стрелата на юдата.

* * *

Кан-император Издулор смръщи вежди и яростно удари по масата. Висок близо два метра, едър и широкоплещест, владетелят бе внушителна личност въпреки петдесетте си години и побелелите вече коси. Докато войската му лагеруваше в град Брусар на път за Артебос, вестоносци на Умар от Чаладара му донесоха за нападенията на северните племена. Деница, дъщеря на кан-предводителя Иртхитюин и жена на кан-принца Вихтун, втори наследник на Умар, бе отвлечена. Никога до сега севери не си бяха позволявали да предизвикат гнева на Биляра чрез отвличане на високопоставена личност от двореца. Бойците на цяла Чаладара бяха мобилизирани за отбрана от северите, които някой бе обединил и въоръжил добре. На Издулор не му беше много трудно да се досети кой е този някой. Явно Бакуриан добре се бе подготвил за войната с Биляра, а Иртхитюин опасно го бе подценил, не вярвайки, че ще нападне. Чуха се и слухове за домогвания на негули от югозапад и въпреки че още не бяха потвърдени, Издулор не се съмняваше във верността им.

Той се изправи и закрачи из стаята. Съветниците му стояха смълчани и унили.

— Не вярвах, че Бакуриан наистина ще тръгне на тази война. А той дори е обединил северите, без да разберем? — гръмко се обърна Издулор към тях и започна да мести поглед от едно лице на друго.

— Защо не знам нищо за обединението на северите? — владетелят продължи ядно да говори, повишавайки тон.

Министър Кордил, отговорен за Войската на Змията, се размърда притеснено на мястото си.

— Кордил — повика го Издолур.

Министърът вдигна очи и погледна владетеля.

— Не си ми докладвал за северите, а за негулите ще кажеш ли нещо?

Кордил пребледня. По лицето му изби студена пот. Не знаеше какво да отговори на Издулор. Тези от шпионите, с които имаше връзка, не съобщаваха нищо обезпокоително. Но слуховете сред народа и войниците говореха за обратното. Той наведе глава за момент, ала все пак намери сили да вдигне очи и да отговори:

— Носят се слухове за негулите, но никой от шпионите ни не ги е потвърдил.

Издолур го изгледа умислено. От вниманието му не убегна смущението на Кордил. Първоначалният гняв на владетеля вече се бе уталожил и той тихо попита:

— А ти какво смяташ?

Кордил открито погледна кан-императора на Биляра в очите и каза:

— Аз мисля, че Уголия има споразумение с негулите. Те ще нападнат от югозапад в момента, в който ние стигнем Артебос. Бакуриан всячески ще се опита да разпилее силите ни в различни посоки. Явно това е тактиката, на която залага в тази война.

Издулор кимна с глава и каза:

— Ако никой не спре негулите, те лесно ще достигнат Карпонили и манастира. Мислиш ли, че Бакуриан цели да ги изправи срещу сангасите?

— Това би бил умен ход от негова страна — отвърна Кордил.

В това време Заберган, представителят на жреците сред съветниците на Издулор, се размърда и с интерес насочи вниманието си към разговора.

— По този начин негулите ще му свършат черната работа — продължи разсъжденията си Кордил.

— Заберган — обърна се към жреца Издулор, — какво мислиш за това?

Заберган, нисък, с много набръчкано лице, гола глава и черни живи очи, бе ексцентричен и особен човек. Говореше странно, с писклив глас и множество възклицания, а това не се харесваше особено на събеседниците му. Той не се вписваше много сред членовете на кастата си и не бе добре приет сред жреците, особено сред двадесет и двамата избрани в манастира. От години те поддържаха с него студени служебни отношения и ползваха Заберган единствено за официалните контакти между императора и върховния жрец. Той бе от тези хора, които за всяко нещо имат собствено виждане и не се поддават на влияние и внушения. Между него и императора съществуваше силно приятелство и затова многобройните опити на върховния жрец Алобоготур да отзове Заберган от службата му в двореца Истрос и до днес не бяха успешни.

Заберган се поглади по брадата и отговори по типичния си начин:

— Хе, хе, какво мисля? Няма какво толкова да му се мисли. Така е, както казвате.

Издулор се смълча за момент, обмисляйки думите му, и каза:

— Посъветвай се с Алобоготур. Кажи му, че очаквам нападение от негули срещу манастира. Искам да знам неговото мнение. Ще се справят ли сангасите?

Заберган само кимна с глава в знак на съгласие и веднага изгуби интерес към разговора, защото от широкия му ръкав се подаде едно мустакато носле и подуши въздуха. Това беше любимата мишка на Заберган, наречена Гаго. Тя бе постоянен обитател на дрехите му, когато жрецът се намираше вън от дома си. Все още имаше хора сред обкръжението му, които не можеха да свикнат с тази ексцентричност на жреца. Но той открито демонстрираше обичта си към мишока и не се интересуваше от хапливите подмятания и подигравки. Още повече, че самият Издулор проявяваше благосклонност. Той дори често се интересуваше за здравето на косматия приятел на Заберган.

Жрецът погали с пръст мишока по главата и му зашепна:

— Хе, Гаго, прибирай се, нямаш работа тук, любопитко.

В първия момент Гаго не повярва на Заберган, а се подаде почти изцяло навън. Наостри уши и огледа внимателно обстановката. Но тъй като нищо не задържа интереса му, бързо се врътна и се скри обратно в дрехата на жреца. Заберган отново насочи вниманието си към останалите. Осени го внезапна мисъл и той прекъсна министър Звиницис в момента, в който разясняваше обстановката в град Артебос, до момента без проблеми удържащ обсадата на уголците.

— Владетелю — обърна се Заберган към Издулор, — мисля си за таболците. Те също ни имат зъб заради територията, от която бяха прогонени от вашия баща, могъщия Тарасий. Биха могли да се възползват от войната с Уголия, за да си я възвърнат.

В този момент Гаго подаде муцуна от пазвата на жреца, но за разлика от друг път Заберган не му се зарадва, а небрежно го побутна обратно в гънките на широките си одежди. Възмутеният Гаго заприпка бързо с пъргавите си крачета и проправяйки си път под дрехата, се прехвърли през рамото на мъжа и потърси нови територии за обхождане откъм гърба му.

Издулор не отговори, а погледна към Кордил, който се прокашля и каза:

— Помислили сме и за това. Изпратил съм хора, поддържам някои връзки, но и оттам нямам новини — дълбока бръчка проряза челото на Кордил. Личеше си, че е страшно притеснен от липсата на всякаква информация относно враговете на Биляра, която да представи на съвета.

Този отговор на министъра направи силно впечатление на Заберган. Той реши да се разрови в темата въпреки неудобството за Кордил. Затова попита:

— Хе, Кордиле, шпионите ти ли не съобщават за нищо нередно, или нямаш връзка с тях?

— С някои нямам връзка, Заберган, на такива места са, че е опасно за тях да изпращат вести — малко троснато му отговори Кордил. — А тези, от които имам новини, не съобщават за нещо подозрително.

Заберган замълча, но в изражението му пролича притеснение.

— Императоре — прозвуча глас отляво на Заберган, и всички обърнаха главите си към министър Рез, който отговаряше за търговията. Неясно бе защо Рез последва императора в похода му срещу Бакуриан, тъй като военните дела бяха далече от обичайните интереси и дейности на Рез. Ала явно Издулор държеше на присъствието му и не започваше нито един съвет без неговото участие.

— Слушам те, Рез.

— Виждам, че чакалите са започнали да ръфат Биляра от всички страни. Не е ли време да изпратим вест за помощ? Раха е най-близо от тези, които биха ни помогнали.

— Може би е време, Рез, може би е време — замислено отговори Издулор. — Не бих искал да ги викам за нещо, с което мога да се справя и сам, но все пак… По-добре е да пратим вест до Язник, нека тръгне към северната граница в помощ на Иртхитюин и Умар. Вярвам, че притежаваме достатъчно сили, за да смажем главата на Бакуриан без помощ от Раха.

Когато съветът на министрите свърши, жрецът Заберган изостана от другите и направи знак на Издулор, че иска да говорят. Кан-императорът се приближи достатъчно до жреца, за де не бъде чут разговорът им. Заберган наклони глава към Издулор и тихо каза:

— Владетелю, не искам да поставям под съмнение лоялността и способностите на министър Кордил, но има нещо нередно в това, което се случва с него. Самият Кордил го разбира и се чувства притеснен. Искам да ви помоля за разрешение да се поразровя из тази гнила работа, може пък да я оправя. Страхувам се, че Кордил е изправен пред нещо, с което няма да може да се справи сам.

— Какво може да е то? — попита с внимание Издулор.

Заберган вдигна рамене:

— Ветровете да ме отнесат, ако знам, но работата не е чиста.

Владетелят се замисли за минута и отговори:

— Направи каквото сметнеш за добре, Заберган, но да си остане между нас.

— Хе, господарю, дори Гаго не чу какво си казахме.